Български  |  English

Иво Хаджимишев за Хенри Мур след 30 години

Много преди истерията за присъединяването на България към ЕС в редакцията на списание ‛Отечество‛ се подготвяше брой ‛Европа – територия на мира‛. Знаейки, че през април ми предстои изложба в Лондон, Вера Ганчева – тогава зам.-главен редактор на списанието, ми възложи да направя фоторепортаж за Хенри Мур. По същото време в Лондон се намираше известният телевизионен журналист Тома Томов с оператор от БНТ.

Възползвахме се от тази щастлива среща и решихме заедно да предприемем пътуването до Йоркшир – към дома и ателиетата на Хенри Мур.

Този ден беше изключителен. Макар и за кратко, се потопихме в един нов, много различен в пластично отношение свят от естетическата среда, от която идвахме .

Когато четири години по-късно Томата ми се обади и каза, че започва работата по филм за Хенри Мур, не се изненадах. Изненада ме друго – той беше успял, въпреки ограничения бюджет, да ме включи в екипа, макар и за няколко дни. Групата беше малка, но забележителна. Тома Томов – автор; режисьор и оператор - Павел Васев, а звуковата картина рисуваше Джони Пенков.

През 1981 година изложба от малка пластика и рисунки на Хенри Мур беше организирана в сегашната галерия ‛Райко Алексиев‛ – там за първи път бяха показани и тези фотографии. Една от творбите на Хенри Мур – ‛Шлем‛, беше подарена на Галерията за чуждестранно изкуство в София. Фотографията ‛Ръцете на Хенри Мур‛ беше официално подарена на едноименната фондация във Великобритания и много години по-късно – при откриването на новата сграда на Британския съвет в София.


Откъс от текста на Иво Хаджимишев към изложбата в галерия ‛Ирида‛



Разговор с Иво Хаджимишев

- С какви очаквания тръгнахте към Хенри Мур преди 30 години?

- Възможността да се отиде в Англия при Хенри Мур беше на фона на много интересен интелектуален процес в България в края на 70-те и началото на 80-те. Време, когато българската култура излезе решително извън границите на страната. Направиха се великолепни изложби. Тогава България стъпи в Британския музей, в Метрополитън... Това беше процес на отварянето ни към Европа и към света много преди стъпките, които се правят сега. Разбира се, говоря като човек, който не познава в детайли лабиринтите, през които се преминава, но малко се изморих да слушам от медиите за непрекъснато нарастващия брой условия, с които трябва да се съобразяваме. Някак с носталгия започвам да мисля за времето, когато страната ни можеше да има малко по-самостоятелно поведение. Или поне така ми се е струвало...

- Самостоятелно, но пак в някакви рамки...

- В много условни рамки. Към Хенри Мур се отправихме, защото в България имаше нужда да се види, че има и линия в изобразителното изкуство, която се различава от шаблоните на социалистическия реализъм. Това го казвам с уговорката, че в нашето изкуство има много интересни опити в тази естетика. В музикално отношение например през 60-те години тук стана възможно да се чуе Бенджамин Бритън. Хенри Мур в скулптурата е като Бритън в модерната музика. Колкото и парадоксално да звучи, Бритън беше поставен през 1963 в България. Нещо, което сега звучи доста абсурдно. Това пък отвори Англия и английските сцени за много български певци. Такъв беше процесът, който се развиваше бавно. Тогава нямаше Британски съвет, а планове за културно сътрудничество, които до известна степен регулираха отношенията, но извън тях много трудно нещо можеше да се направи. Идването на Хенри Мур в България беше такова явление, особено второто му идване.

- Какво доведе Хенри Мур в България?

- В основата беше филмът. С Тома Томов имахме щастлива среща в Лондон четири години, преди да започне работата по него. Томата често биваше тежко санкциониран и критикуван по онова време – подозираха го във ‛внос‛ на западно влияние и т.н., но някак успя да убеди ръководството на Министерството на културата, че такъв филм няма да навреди с нищо на нашия уютен културен живот. И когато получи финансирането за филма, се обади и ме покани да присъствам няколко дни на техния работен процес. Аз бях там не повече от пет или шест дни, които, разбира се, бяха изключително интересни. Това беше в началото на снимачния период и още тогава усетих, че целият български екип е много добре посрещнат – разбира се, според традициите на английското гостоприемство. Това означава, че когато си поканен в къщата, ти ставаш част от нея. Всяка сутрин навлизахме в териториите на Хенри Мур - няколко отделни ателиета, в които той извършваше различни дейности. Имах чувството, че от месеци се познаваме и сме част от неговата голяма фамилия. Беше много любопитно да видя, че той, въпреки световната си слава, не се държи като зведа. Напротив. Това може би се дължеше и на неговия произход, и на това, че беше реализиран човек. Имаше спокойствието на реализирания човек. Познавам доста хора, които са известни в различна степен, но излъчват голямо напрежение. При Бритън нямаше такова напрежение. При Хенри Мур - също. А той беше емблематична фигура за скулптурата на ХХ век. Сега, когато отново гледам старите негативи и изображения (на 30 април стават точно 30 години, откакто за първи път бях при него), виждам как неговите работи не са остарели, как стоят стабилно извън конюнктурата, извън модните течения. Ето това е доказателството, че е истински. Дори и след 100 години, когато скулптурата може би ще бъде виртуално изкуство, на тези негови неща ще гледаме така, както гледаме сега на античната скулптура Тя не мърда. Непоклатима е.

- Все пак Хенри Мур е сред авторите, повлияли най-много върху развитието на скулптурата на ХХ век. В българия къде това се случи?

- Павел Койчев е един от българските майстори, при който се усеща пиететът към Мур, особено в ранните му работи. Онзи ден, след откриването на изложбата му в НХГ, му казах: ‛Павле, вие, скулпторите носите най-голямата отговорност, защото работите в материал, който остава. Така че нямате право на големи грешки.‛

- Така е, макар че Павел Койчев отдавна прави и неща от нетрайни материали. Но при него като че ли се усеща повече свобода. Той може би е един от малкото български скулптори, които си позволяват да експериментират и да се показват всеки път различни. И, което е най-важното, въпреки експериментите, остава верен на себе си, винаги можеш да го разпознаеш.

- Да, но все пак не трябва да забравяме, че нашата скулптура, нашите майстори преминаха през изключително тежко време последните 15-16 години. С много малки изключения те нямаха пазар в страната, нямаше големи проекти, в които да участват. Оцеляването на българското пластично изкуство, според мен, се дължи на това, че те наистина са исихасти. Това са 16 години тримирене. Никак не е лесно и им прави чест. Много от тях опитаха и други материали. Хора, които сме свикнали да виждаме в гигантски бронзови и гранитни каменни изпълнения, отидоха към глината и доказаха, че са майстори.

- Да се върнем към Хенри Мур, към неговото посещение в България...

- Филмът беше последван от доста голяма изложба на Хенри Мур в галерия ‛Райко Алексиев‛. След това той подари една скулптура на българската държава. Това беше наистина могъща страница в културните отношения между двете страни. В момента измеренията са други. Отдавна не сме имали значителна изложба от Англия или от Америка.

По време на изложбата на Хенри Мур се чуваха гласове: ‛Ама защо са толкова малки тези работи... Той си е изчистил студиото... Дал си е малките формати...‛. Тези реакции се появиха, защото повечето негови български колеги тогава не знаеха, че той работи в тези обеми и че фактически те виждат матриците, както аз ги наричам.

- Действително този процес на работа е много любопитен. Той първо е правел тези ‛матрици‛, които после са били увеличавани.

- Тук, сред нашите скулптори, има много известни майстори и на малката форма, но когато тя се увеличи, става катастрофа. Докато този човек имаше дарбата да намира и мярката, и да знае в една матрица каква енергия е заложена. Тези работи носят такава енергия, че след това издържат механично увеличаване. Но и там човек трябва да има чувство за мярка, да знае кога да спре, докъде да спре, колко може да издържи този мъничък заряд, в който е вложена пластическата идея, на какво увеличение може да издържи, преди да се разпадне. Колко е интересно сега с нашата цифрова фотография – започваш да виждаш в един момент в увеличението как образът започва да се разпада. Това са изключителни неща, които сега, 30 години по-късно, започвам да осъзнавам.

- Повлия ли с нещо скулптурата на Хенри Мур върху работата ви като фотограф?

- Страшно много! При него например получих невероятните уроци за светлината. Видях какво значи простичко светлинно решение на пространството. Видях как той е решил въпроса с гледането, защото многократното връщане към една скулптура беше част от процеса. Когато тя беше изваяна, за него това още не значеше, че е завършена. Тя трябваше да мине през едни негови си проверки, преди да тръгне към света. Тогава, вече 82-годишен, малко трудно ходеше. Затова около обед тръгваше с колата си (това се вижда и във филма на Тома Томов) и започваше бавно да обикаля в кръг около някоя скулптура в парка. След това се преместваше около друга. И някак колата сама си знаеше пътя, защото той не гледаше пътя, той гледаше само скулптурата - от всички страни. А в Англия заради дъждовете, заради климата има понякога много остра светлина, която е убийствена за този род неща. Друг път обаче светлината е дифузна. В нея скулптурите плуват. В годините, докато учех фотография в Англия, (това е началото на 70-те), в лондонските паркове през ноември-декември беше истинско изживяване да видиш Хенри Мур, вплетен между гигантските дървета... Имам една такава фотография, тя е от най-ранните ми – 1970-71, преди още да бях попаднал в дома на скулптора. Като я гледам, усещам някаква топлина.

- Има ли нещо от процеса ви на работа с Хенри Мур, което да е оставило особено силен спомен у вас?

- Да, когато направихме ръцете. Това беше едно от може би малкото ми щастливи хрумвания. Загледах се в неговите ръце и го помолих да направим нещо с тях. Сложихме един картон, за да може той да ги вижда, да не са на фона на престилката му или на гипсовите работи, които са много бели.

- Всъщност той е гледал собствените си ръце като пластика.

- Да. Мисля, че това е един щастлив момент за мен в цялата ми фотографска практика. Беше голямо преживяване. Беше част от изграждането ми като личност, което до голяма степен е свързано с английската култура. Не говоря само за Хенри Мур, а и за Бенджамин Бритън… Та тази изложба в ‛Ирида‛ е поглед назад – поглеждам през рамо, за да видя не само как съм гледал и мислил тогава, но и за да направя съпоставка с нещата, които създавам сега. И не случайно искам да ви кажа, че съм много щастлив от приятелството си с Павел Койчев, с другите наши скулптори, защото те са хора с огромен потенциал. Някак си високият критерий, който ми дават Мур и западните интелектуалци, които съм срещал, ми помага да оценявам българските интелектуалци и творци. И това се отнася и до хората на словото, и до хората на образа, на танца, на музиката... Много се надявам, че годините на геноцид за българската култура лека-полека започват да отминават.

- Как възникна идеята да представите отново фотографиите си 30 години по късно?

- Организирането на изложбата стана по волята на галерия ‛Ирида‛. Тома Томов ме запозна с тези хора и те решиха да я направят – поеха всички разходи, което е много красив жест. Предстои през лятото фотографиите да отидат в Карин дом във Варна, където Иван Станчов е превърнал семейната си къща в дом за рехабилитация на деца с физически увреждания. После ще се опитаме да покажем изложбата и на Аполония. Иска ми се тя да продължи да живее.

- В изложбата са включени и няколко репродукции от бележника на Хенри Мур.

- Тези негативи изобщо не ги бях копирал дори при първото представяне на фотографиите в България, а намирам, че са изключително важни, защото в тях се вижда как от фигуративната рисунка той отива към меката абстракция, така да я наречем, към онова изчистване на линиите в пластическо отношение, когато започва да работи триизмерно, за да постигне линиите на полегналите фигури. На цялата серия. Вижда се раждането – под бомбите в бомбоубежищата на подземната лондонска железница. А сега, в изложбената зала, само трябва от страницата на бележника да си завъртиш главата на 180 градуса, за да видиш скулптурата, която е направена по рисунката. Ето, тези упражнения отпреди 30 години ме накарах сега да се вгледам с лупа в негативите на Цанко Лавренов, правени по време на бомбардировките на София. Това са фотографии, по които той е рисувал, както Хенри Мур е създавал своите скулптури по рисунките.

- Прави ми впечатление, че напоследък има доста фотографски изложби. Повечето са с ваше организаторско участие. Изложбата на Цанко Лавренов е една от тях.

- Да, сега се занимавам предимно с това. Директорът на Националната галерия Борис Данаилов се съгласи да създадем отдел, който да събира фотографии.

- За този отдел не се ли говори от 3-4 години?

- От три. И след всички действия, които заедно предприехме, вече се вижда, че идеята работи. По този повод обиколих различни места по Източния и Западния американски бряг, за да видя точно как е организирано това дело, как се архивират нещата, какви са условията за съхранение на изображенията, за осветяване, колко време една стара фотография може безопасно да се излага на светлина. Всъщност фотографско изображение никога не трябва да бъде излагано на слънчева светлина. Всички фотографски изложби в САЩ в момента се правят в полумрак. Тоест, в момента съм малко като прелетните птици – зимувам в галерията,а като дойде пролетта, тръгвам да снимам. Наесен, на 14 октомври, ще има изложба в сградата на Националната галерия, но в другото крило - в Етнографския музей. Там предстои да бъдат показани около 25 фотографии, правени през 60-те - началото на 70-те години от един американец, пътувал из България с фотоапарат и магнетофон. Това е човекът, записал Валя Балканска като 18-годишно момиче. Фактически негов е записът, който обикаля в Космоса. Аз изнамерих този човек и сега му подготвяме изложбата. В нея ще видите как са изглеждали нашите села през 60-те години и ще чуете автентичните му записи.

Разговаря
още от автора


Иво Хаджимишев, "Хенри Мур – 30 години по-късно", фотографии, галерия "Ирида", 12-30 април 2006. В изложбата могат да се видят и два филма на Тома Томов за Хенри Мур.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”