Следвайки една определена конотация на ‘публика’, отдадените на литературна теория, например, може да отрекат, че техният интерес е да генерират публика, и то не заради липсата на численост, а защото темата е твърде езотерична или изисква твърде много култивация, за да може да привлече нещо толкова плебейско като публика.

(А.Hanney. On The Public, p.31)



Именно като опозиция на една подобна елитистка нагласа е замислена поредицата на издателство Routledge ‛Thinking in Action“ (‛Mислене в действие“). Заявката на серията е за един нов подход спрямо съвременните явления – не с енигматичния за мнозина, терминологично претоварен инструментариум на ‛тежката“ наука и философия, а с ясни и достъпни думи. Последното в никакъв случай не означава опростяване на проблематиката – напротив, изданията предлагат премного дълбок и дебатопораждащ материал. Всяка книга е фокусирана върху едно конкретно явление – от смисъла на живота, религията, злото; през образованието, литературата, филма; до клонирането, науката, интернет. Ако целта е мисленето да се приведе в действие, то стратегията на поредицата е повече от успешна – разсъблечена от ораторското си великолепие, теорията проговаря разбираемо за сериозните неща, проговаря на всички, за които досега е била недостъпна зона. Още повече, че със задачата да ‛доведат философията до нейната публика“ са се заели утвърдени световни мислители (между които например Джоузеф Хилис Милър, Джон Харис, Жак Дерида).

‛За публиката“ е най-новата, 21-ва книга от тази серия. Това, че Алистер Ханей е професор по философия (Университет Осло), личи в многобройните отпратки, които са втъкани в изследването му. Един въображаем вертикален срез на текста би откроил цял един пласт от идеи и теории на Декарт, Хюм, Кант, Хегел, Дюи, Аренд, Липман, Тейлър, Хабермас, Попър, и мн. мн. други, както разбира се и Киркегор, по когото Ханей е специалист. Но този философски пласт не е ‛спластен“, в смисъла на кондензиран, нито самоцелен – в хода на книгата той работи по-скоро като информативен и разбираем илюстративен материал. Такъв Ханей привлича и от множество други полета на човешката история – следвайки мисълта на автора, читателят се разхожда из Древна Атина и Римския Форум, из класицистичните литературни салони, из просвещенска Франция и Англия, из кулоарите на Белия Дом и вездесъщите медии, из анонимността на интернет кафенетата, из могъществото на икономическите и политическите интереси. Защото, в търсене на ‛по-широка перспектива“, ‛може да се наложи да се издигнем над нивото на науката или действително на всяка от нашите професии, и все пак без да губим контакт с това, което научаваме там“ (с.118). Впрочем, засилената употреба на първо лице, множествено число в изследването далеч не е случайна. ‛Ние“ мислим заедно с Ханей; той задава въпроси и поставя проблеми, а ‛ние“, стимулирани от четивността на текста му, оставяме провокираната си мисъл да ‛пише“, спори и човърка съвременната публичност.

Много от наблюденията на Ханей – проблематичността на понятието за една публика, изпразнената публична сфера, подмяната на публичното и частното, в която подмяна индивидът търси в сливането си с тълпата бягство от личното ангажиране, но парадоксално открива реално нефукциониращото, освен като продукт на медиите, публично мнение, и пр. – навяват горчива безнадеждност спрямо бъдещето. Но Ханей предлага и оптимистичен сценарий: промяна отвътре, просвещение в самата публика, ‛което означава от тези сред нея, все още способни да намерят времето и мястото да потърсят себе си“ и да се вслушат в хора с потенциала на лидери на общественото мнение, емблематичен пример за които е Волтер. По един фин и ерудиран начин, ‛мисленето в действие“, което Ханей демонстрира и провокира в ‛За публиката“, е, струва ми се, една успешна крачка в тази посока.