Сцената е пресечена от вертикални въжета. През тяхната ‛завеса“, а това значи през тяхната ‛призма“, гледаме показания ни свят. В него няма жизнерадост, той е студен и пуст. В него всичко съществува само по необходимост, нищо не е по поетичен каприз, по желание просто за безцелна красивост. Такъв е светът на персонажите в ‛Пинокио“, такъв, а по-точно, стилизиран много изящно като такъв, е и малкият свят на сцената. Само хуморът се опитва да очовечи този застинал в марионетъчната си предопределеност свят. Не е ли горчивият хумор последното убежище на духовно чувствителния, на търсещия смисъла в света на знаещите, че смисъл няма?!

Авторката Ина Божидарова и режисьорката Веселка Кунчева (млада и куражееща се, въпреки очевидната й заразеност със скептицизъм) ни разказват историята на Пинокио, но не онази жизнерадостна и позната на всички ни приказка, а безнадеждния сюжет за съществата, оплетени в нишките на съдбата, на живота, на другите, на собствената си безхаберност. Поредицата от етюди търси развитие не на познатата фабула, а на нарастващите внушения, за нерезултатните, но струващи си да се опитват отново и отново усилия да се освободиш от марионетъчните конци, от вътрешната си неувереност и несвободност.

Спектакълът е своеобразен личен театрален манифест за своите автори. Видеоклипът с огромната говоряща уста и най-вече апартните сцени с Мая Бежанска (каква актриса!) подкрепят и ярко театрализират, осмиват и самоиронизират собствения си патос. Кой кого прави човек? И как се предаваме, оплетени в нишките на кукловодите? Въпроси, поставени с цялата им релативност. И отново, както само в кукления театър е възможно, прецизното майсторство и някакво особено гальовно и привидно сдържано и някак отстранено общуване на актьорите с куклите, ни дават сякаш единствената надежда…

Небрежен към съдбата си е Пинокио на Марий Росен. Издълженото тяло, детинският профил и наивността в очите на актьора сякаш подсказват неговата уязвимост и простодушие. Хулиганът, воден от Румен Гаванозов, с неприемането си на приетото в този обърнат и оплетен свят, с наглата си дързост ни става симпатичен.

Впечатляваща е работата на сценографката Мариета Голомехова. Сцени като тази със собствениците на кучета се помнят като модерна скулптура, като иронична инсталация. Единствената сцена, която ми прозвуча като нещо познато (и то естрадно-сатирично), е тази при чиновниците в началото.

‛Вземи се в ръце“ се казва в един момент. Когато това е произнесено в кукления театър и то в спектакъл с марионетки, смисълът става много по-богат – и смешен, и горчив.