Признавам, че не без страх пристъпих към този спектакъл. Със страх, защото моите разочарования от Бургаския театър, от потъналите му и под морското равнище критерии, от опошляването на самата идея за театралност датират още от началото на 80-те години и малкото срещи с негови постановки след това не ми даваха някакви особени надежди.

В залата ме вкара по-скоро извънтеатрална носталгия, както и сантимента ми към Симеон Димитров, моя пръв голям учител по театър, притеснявайки се при това, че и той е поизгубил от своите енергии. Напразни тревоги.

Не искам да твърдя, че спектакълът покрива критериите за съвършенство, а още по-малко всички от актьорите, подмятали се 400 километра през същия ден в един архивен автобус. Държа обаче непременно да кажа защо показаното носи надежда. И, струва ми се, не само за мен.

Най-важна е, разбира се, силата на внушенията, на посланието, ако не се смутим от тежката дума. Наистина, драматургичният материал ‛Районна болница“ не е ‛Полет над кукувиче гнездо“, и то далеч не. Симеон Димитров успява обаче да го изчисти от злополучната му социална злободневност и да го изведе на нива, подозирам, неподозирани и от самия автор.

Режисьорът освобождава и текста, и себе си от битовизма и фолклоризма, от гърча между комплексите на националната пълноценност и малоценност, от евтиния мистицизъм, все неща, малко от много промъквали се и при него през годините. На разчистеното от тях място той изгражда пространства за високия дух, заговаря за дълбокото на човешката природа, води към отвъдното на ситуативния идиотизъм, бил той нашенски или какъвто си ще да е.

Споменах ‛Полет над кукувиче гнездо“ съвсем не случайно. Тъкмо това е пиесата, която е за мен несъмненият връх на Симеон Димитров, а и един от върховете на българския театър изобщо. Преди 30 години той успя да детонира с нея бомба, чийто взрив продължава в не един ум. Тогава със замах и с гняв той постави и отговори на въпроса за човека в неговата екстремност, за страхотната сила на уж губещия, за нейната красота.

Сега той прави крачката нататък с повече милост към човека, с кротост, бих казал, с повече мъдрост. Тук се говори за способността да се отиде не само отвъд външните обстоятелства и конвенции, но и отвъд самия себе си: не само оттатък това, в което те превръщат, но и оттатък онова, което си.

От този хоризонт той успява да изгради основния актьорски ансамбъл със самочувствие на майстор, без да се съобразява с ничие минало или настояще. Става дума за петимата ‛пациенти“, към които непременно трябва да се добави ‛доброволно нямата“ им санитарка.

Макар спектакълът да не предвижда главна роля, водещият е видим и той е Стоян Памуков. От години този актьор показва и доказва, че може фактически всичко в театъра. Ако има нещо смущаващо, това е по-скоро премълчаването му. С лекота, с ексцентрика, с владеене на нюанса, Памуков както доминира и направлява действието, така и провокира партньорите си да се проявяват със сила. И те го правят.

Тодор Щонов загърбва някогашната си сценична нервозност и суета, заменил ги с овладяност, с вътрешна събраност и даже някаква съблазняваща съзерцателност. Красимир Кацаров демонстрира дълбочина и пластика, на каквато, нека ми прости, дори не подозирах, че е способен. Валери Еличов и Николай Стоименов стоят стабилно, самостойно и равностойно в този хор от солисти, преходите на чиито състояние деликатно се въвеждат от Невена Цанева, чиято ‛немота“ пък говори достатъчно силно - ако не за друго, то поне за сериозните качества на актрисата.

Постигнатият артистичен баланс компенсира първоначалното стъписване от многото (според мен пет) финала на спектакъла, които обаче дават възможност за ‛резюмиране“ както на съдържателните пластове, така и на актьорските постижения.

Намекнах за този спектакъл като за събитие на надеждата. Мисля, че той е такъв в няколко измерения. Основното е в това, че разбива натрупани в последните години безхаберни щампи, очаквания, инерции. Че отваря Бургаския театър за позабравената висока театралност.

Заедно с това нека се забележи, че той далеч не е премиерен. Значи и в Бургас се е създал един театрален вкус, който няма нищо общо с пошлостта или с фанфаронството. Казвам ‛създал“, а не ‛възродил“, защото мисля, че става дума за крачка напред и в сравнение с т.нар. ‛златни години“, независимо дали така ще се определят 50-те, 60-те или 70-те. И това е не по-малко основно. То е даже главното.