Не отива на един автор да поставя на своя текст мото, което впоследствие систематично да опровергава в текста.

Не отива на един историк да отхвърля правото да се пише за епоха, за която имаш малки или никакви лични спомени.

Ето защо не възнамерявам да се занимавам с контрарецензията на Михаил Груев. Едно такова занимание, колкото и да е изкусително, ще съучаства неволно в принизяването (включително до малко смешни персонални квалификации и псевдопсихологически прозрения) на нивото на дискусията. Вместо това ще се опитам да отбележа някои моменти като допълнение и продължение на писаното от мен в отговор на сборника "Аз живях социализма“.

Трябва да уточня, че съвсем не съм очаквал от авторите на спомени в този сборник да правят философско-исторически обобщения на социалистическото минало. Взет сам по себе си, замисълът да се представят дребни случки от всекидневието си е много добър. Имах предвид безспорната според мен разлика между дребни случки и дребно отношение към тях, отношение, което видимо съдържа нещо ненадживяно, ненадмогнато, едно нерефлективно оставане вътре в спомена, едно, съзнателно или не, стесняване и ограничаване на хоризонта на виждане на нещата. Банановата чепка изникна точно оттам, от емоционалната неистовост на отказа да се примириш днес с отдавна отминало висене на предновогодишна опашка. Така, както си мисля, надживяването на социализма би трябвало да покаже възприемането му като (добра или лоша) част от историята на обществото и от личната ти биография, а не като война и саморазправа с миналото. Войната и саморазправата предполагат активен и жив противник. Иначе смяната на глаголното време става необходима и темата започва да се очертава като "Аз живея социализма“.

Но ако темата се оформя в този вид, настъпва рязко разминаване между съвкупността от лични истории, такива, каквито са написани, и обединяването им в сборник, който защитава претенцията за надживяването на социализма и я изразява в предговора си. Проблемът, явяващ се тук, може би е неизбежен. Проектът има за цел да събере спомените на хора, живели социализма, а не просто спомени на хора от тяхното детство, юношество, младост. И авторите се съобразяват с поставената задача – разказват различни случки, които са си спомнили и подбрали, и добросъвестно ги вместват в политико-идеологическия контекст, правят ги случки за социализма. Призракът на социализма е поканен да присъства във всички детски, юношески, младежки, а и по-късни спомени; и да ги осмисля по подобаващ травматичен начин. Някъде, обаче, травмите ги причинява призракът на бананите.

Вероятно съм се увлякъл в надеждата си, че при авторите на спомени битието невинаги определя съзнанието. Нито имам желание, нито – струва ми се – правото да ги обвинявам за битово ограниченото им възприемане на спомена, който съгласно замисъла е спомен за социализма. Могат да бъдат обвинени единствено онези, който продължават да водят дългогодишната си борба за приватизиране на миналото, за монополизиране на представата за социализма. Нито съм между тях, нито бих могъл да бъда. Антикомунистическата реторика ми е омръзнала. Колкото и да я възраждат, реанимират, галванизират, тя ще привлича все по-малко обществен интерес, поради което и все по-малко заплащане от страна на спонсорите си. Нейният периметър ще продължава да се стеснява. Откъдето ще расте страхът на нейните глашатаи, че тлъстото дробче им се изплъзва и ще трябва да си вадят хляба с нещо друго. Откъдето ще се разпалва неприязънта към всеки, одързостил се да навлезе в „тяхната“ територия, независимо дали ще защитава тяхната или друга позиция.

Социализмът не е концесия на никого. Едно от основните ми възражения срещу „Аз живях социализма“ бе, че бидейки все пак документи за епохата, сайтът и сборникът рискуват да заместят необходимата по-задълбочена представа за социализма. Един ден някой би могъл да си прави изводите за българския социализъм точно от тези текстове. И от манифестите на техните идеологически ментори, провъзгласяващи цинично прерастването на микролъжите за миналото в макроистина на историята. С единствения аргумент: „Ние сме го живели и знаем какво е“. И какво е? Повод за кръстоносни походи срещу собствената история и недотам деликатни апели за финансиране.

Разбира се, всеки печели както намери за добре и както позволява съвестта му. Моята скромна амбиция с реценцията за сборника не беше да го отричам като исторически документ за човешки съдби, а да настоявам за появата и на други гледни точки, да участвам според силите си в пораждането на по-широка дискусия, която би направила картината на миналото, ако не по-представителна, то поне по-разнообразна. Сигурно в някои неща не съм прав. Но не приемам съзнателното насаждане на ниско национално самочувствие, на комплекс за вина у хората, че са живели (?!) по време на социализма. Така се е случило, че са живели точно тогава. И вместо да им казваме: да, гузни сте, виновни сте, травмирани сте, осакатени сте, социализмът ви е сдъвкал и изплюл; нека ги приемем просто като поколенията, дали и даващи приноса си в непрекъснатия исторически процес.

Социализмът е част от българската история. За някои добър, процъфтяващ, оптимистичен период; за други тягостно, безкрайно проточило се безвремие; за трети трагичен синтез на пречупени съдби и смазани ценности. По-добре конкретност и контекст, отколкото жалвания за живота-в-лъжата и не-свободата. Притиснати от кухи идеологически абстракции, ще си мислим само за бананите.