Рецензия на една рецензия
Не съдете, за да не бъдете съдени
Евангелие от Матея
Преди около година и половина в интернет-пространството се появи сайт, озаглавен www.spomeniteni.org, съдържащ поредица от лични истории от времето на социализма. Тук не ми се иска да навлизам в академичния спор, воден и в световната наука, и в средите на западните леви интелектуалци, кой от двата термина – ‛социализъм‛ или ‛комунизъм‛, е по-адекватен за действителността в източноевропейските страни след Втората световна война до 1989 г. Макар да имам своите колебания, уважавам избора на авторите на проекта, както и на съставителя на излезлия в резултат сборник с част от тези свидетелства. Изчетох с интерес публикуваните там истории, впоследствие започнах да следя и новопоявяващите се. Дори имах намерение да разкажа и нещо лично свое, но тъй като обремененият от професионалните ми занимания с история поглед виждаше в тези обикновени човешки разкази великолепен извор за всекидневието на това време, се поколебах. Струваше ми се, че по този начин, колкото и незначително да е, аз ще допринеса за изкривяването, за манипулирането на този автентичен източник и в крайна сметка се отказах.
Изминалото време оттогава, а и излязлата напоследък книга "Аз живях социализма. 171 лични истории" със съставител Георги Господинов ме опровергаха. Те убедително доказаха, че всеки има право на свой поглед, на своя интерпретация на живота си в тази епоха и на лична оценка за него. Тя почти не е зависима от големия наратив на събитийната история, от въображаеми или пък реални научни авторитети, от клишетата на пропагандата. Именно в това се състои стойността и автентичността на тази книга като гражданска позиция, като история и като литература. И докато флиртувах с мисълта и аз да се включа в инициативата, във вестник "Култура" се появи рецензия за сборника, озаглавена "Социализмът на бананите" с автор Борис Попиванов. Именно тя доизгради в мен убеждението, че си заслужава да се говори и пише за това време в първо лице, тъй като в противен случай оставяме други да говорят вместо нас, да ни обяснят какво всъщност ни се е случило и какво е трябвало да ни се случи.
Накратко казано, бях впечатлен от арогантността и цинизма, с които този човек коментира замисъла на изданието и отделните разкази в него, зад които стоят различни човешки съдби. При това този дух се внушава от автор, препоръчващ себе си като "твърде млад, за да имам достатъчен социалистически жизнен опит…". Това обстоятелство обаче не е попречило на Попиванов абсолютно надменно да квалифицира съдържанието на разказите като ‛постмодерни фрагменти, късчета действителност, малката правда на малкия човек‛. С последния израз авторът несъзнателно, но фройдистки вярно, транслира до съвременната публика едно послание на Тодор Живков от декември на 1966 година за "двете житейски правди – малката и голямата". Така критикът остава на авторите, а вероятно и на доверилите им се читатели ‛малката правда‛ и запазва за себе си ‛голямата‛. Каква обаче е тя?
За да направи разлика между двете, по-нататък в текста Попиванов заключава категорично и бих казал цинично: "Хората не си спомнят социализма, а онова, което на тях им се иска социализмът да е бил.‛ Възниква въпросът: ако това, което си спомнят хората, не е социализмът, какво всъщност тогава той е? Това, което се иска на Попиванов той да е бил, или това, което според преживелите го той е? За да покаже обаче на последните къде според него е истинското им място, авторът цитира афоризма, че големите хора правят историята, средните я коментират, а малките – правят клюките. С цел да подкрепи фактологически влечението си към философстване, веднага след това той се опитва да разсъждава върху разпространяваните по това време най-фантастични слухове, част от които са намерили отражение и в разказите. На този феномен си заслужава да се обърне по-сериозно внимание. Та именно слуховете заместват, преработват и трансформират до неузнаваемост официалната информация и пропагандата, запълвайки и замествайки свободата на словото. Точно те заемат флуидното пространство между истината и лъжата, но същевременно ясно дефинират границата между свободата и не-свободата. За едно нещо авторът е прав. Става дума за "откровените неточности, с които сборникът изобилства, множеството неща, които хората няма как да си спомнят, просто защото не са се случвали‛. И тук отново опираме до слуха като причина и същевременно като следствие от онази друга реалност, която измества официалната, подменя я и я превръща ту във въображаема, ту в нова реалност. Тази рефлексивност определя и границата между събитийната история и микроисторията, разказвана на различни езици и понякога съвсем противоположно нюансираща един и същи факт. Затова и част от тези истории са интересни за изследователя, а и въобще за съвременния човек, не заради перфектността на тяхната фактологична конкретика, а заради ролята им на камъчета в пъстрата мозайка на историята на всекидневието. И още нещо – това, че отделен факт не е записан в литературата или на Попиванов не му се вярва, че се е случил, не означава, че той не се е случил. В случая важното е, че той се е състоял в личното интимно пространство на съответния човек, че той по този начин го е осмислил. Именно рефлексията на спомена е границата между псевдологофантастиката (описвана в част от медицинската литература и като вид психическо заболяване), при която субектът измисля ситуации, в които впоследствие сам повярва, и натрапливото желание на хора като злополучния критик да ни убедят, че това, което сме преживели, не е това, което е.
Непредубеденият читател действително трудно може да проумее тази внушавана в целия текст претенция по оруеловски за монопол и контрол върху спомените, а по-този начин и върху миналото на хората. "По същия начин – твърди Попиванов – социализмът е твърде сложно нещо, за да го оставим на онези, които са го живели.‛ Явно е, че авторът препоръчва себе си, а за останалите не оставя голям избор. Последното съждение очертава случая ‛Попиванов‛ като изключително интересен. Тук бих си позволил да дам един-единствен съвет на съставителя (-ите) на сборника при евентуалното му преиздаване (каквото, убеден съм, ще има) - да включат като 172 –ра лична история неговата рецензия. Тя има стойността на документ именно за личната драма на един постмодерен млад човек, който е раздиран от непреодолимото и неосъществимо желание едновременно да живее в социализма и същевременно да бъде извън него, за да го анализира. За да го иронизира, за да се утвърждава, за да се самодоказва в опита си да го превъзмогне. Това е неговият свободен избор. А не можем да съдим никой за избора му, защото, казано е в Евангелието: ‛Не съдете, за да не бъдете съдени!‛
Евангелие от Матея
Преди около година и половина в интернет-пространството се появи сайт, озаглавен www.spomeniteni.org, съдържащ поредица от лични истории от времето на социализма. Тук не ми се иска да навлизам в академичния спор, воден и в световната наука, и в средите на западните леви интелектуалци, кой от двата термина – ‛социализъм‛ или ‛комунизъм‛, е по-адекватен за действителността в източноевропейските страни след Втората световна война до 1989 г. Макар да имам своите колебания, уважавам избора на авторите на проекта, както и на съставителя на излезлия в резултат сборник с част от тези свидетелства. Изчетох с интерес публикуваните там истории, впоследствие започнах да следя и новопоявяващите се. Дори имах намерение да разкажа и нещо лично свое, но тъй като обремененият от професионалните ми занимания с история поглед виждаше в тези обикновени човешки разкази великолепен извор за всекидневието на това време, се поколебах. Струваше ми се, че по този начин, колкото и незначително да е, аз ще допринеса за изкривяването, за манипулирането на този автентичен източник и в крайна сметка се отказах.
Изминалото време оттогава, а и излязлата напоследък книга "Аз живях социализма. 171 лични истории" със съставител Георги Господинов ме опровергаха. Те убедително доказаха, че всеки има право на свой поглед, на своя интерпретация на живота си в тази епоха и на лична оценка за него. Тя почти не е зависима от големия наратив на събитийната история, от въображаеми или пък реални научни авторитети, от клишетата на пропагандата. Именно в това се състои стойността и автентичността на тази книга като гражданска позиция, като история и като литература. И докато флиртувах с мисълта и аз да се включа в инициативата, във вестник "Култура" се появи рецензия за сборника, озаглавена "Социализмът на бананите" с автор Борис Попиванов. Именно тя доизгради в мен убеждението, че си заслужава да се говори и пише за това време в първо лице, тъй като в противен случай оставяме други да говорят вместо нас, да ни обяснят какво всъщност ни се е случило и какво е трябвало да ни се случи.
Накратко казано, бях впечатлен от арогантността и цинизма, с които този човек коментира замисъла на изданието и отделните разкази в него, зад които стоят различни човешки съдби. При това този дух се внушава от автор, препоръчващ себе си като "твърде млад, за да имам достатъчен социалистически жизнен опит…". Това обстоятелство обаче не е попречило на Попиванов абсолютно надменно да квалифицира съдържанието на разказите като ‛постмодерни фрагменти, късчета действителност, малката правда на малкия човек‛. С последния израз авторът несъзнателно, но фройдистки вярно, транслира до съвременната публика едно послание на Тодор Живков от декември на 1966 година за "двете житейски правди – малката и голямата". Така критикът остава на авторите, а вероятно и на доверилите им се читатели ‛малката правда‛ и запазва за себе си ‛голямата‛. Каква обаче е тя?
За да направи разлика между двете, по-нататък в текста Попиванов заключава категорично и бих казал цинично: "Хората не си спомнят социализма, а онова, което на тях им се иска социализмът да е бил.‛ Възниква въпросът: ако това, което си спомнят хората, не е социализмът, какво всъщност тогава той е? Това, което се иска на Попиванов той да е бил, или това, което според преживелите го той е? За да покаже обаче на последните къде според него е истинското им място, авторът цитира афоризма, че големите хора правят историята, средните я коментират, а малките – правят клюките. С цел да подкрепи фактологически влечението си към философстване, веднага след това той се опитва да разсъждава върху разпространяваните по това време най-фантастични слухове, част от които са намерили отражение и в разказите. На този феномен си заслужава да се обърне по-сериозно внимание. Та именно слуховете заместват, преработват и трансформират до неузнаваемост официалната информация и пропагандата, запълвайки и замествайки свободата на словото. Точно те заемат флуидното пространство между истината и лъжата, но същевременно ясно дефинират границата между свободата и не-свободата. За едно нещо авторът е прав. Става дума за "откровените неточности, с които сборникът изобилства, множеството неща, които хората няма как да си спомнят, просто защото не са се случвали‛. И тук отново опираме до слуха като причина и същевременно като следствие от онази друга реалност, която измества официалната, подменя я и я превръща ту във въображаема, ту в нова реалност. Тази рефлексивност определя и границата между събитийната история и микроисторията, разказвана на различни езици и понякога съвсем противоположно нюансираща един и същи факт. Затова и част от тези истории са интересни за изследователя, а и въобще за съвременния човек, не заради перфектността на тяхната фактологична конкретика, а заради ролята им на камъчета в пъстрата мозайка на историята на всекидневието. И още нещо – това, че отделен факт не е записан в литературата или на Попиванов не му се вярва, че се е случил, не означава, че той не се е случил. В случая важното е, че той се е състоял в личното интимно пространство на съответния човек, че той по този начин го е осмислил. Именно рефлексията на спомена е границата между псевдологофантастиката (описвана в част от медицинската литература и като вид психическо заболяване), при която субектът измисля ситуации, в които впоследствие сам повярва, и натрапливото желание на хора като злополучния критик да ни убедят, че това, което сме преживели, не е това, което е.
Непредубеденият читател действително трудно може да проумее тази внушавана в целия текст претенция по оруеловски за монопол и контрол върху спомените, а по-този начин и върху миналото на хората. "По същия начин – твърди Попиванов – социализмът е твърде сложно нещо, за да го оставим на онези, които са го живели.‛ Явно е, че авторът препоръчва себе си, а за останалите не оставя голям избор. Последното съждение очертава случая ‛Попиванов‛ като изключително интересен. Тук бих си позволил да дам един-единствен съвет на съставителя (-ите) на сборника при евентуалното му преиздаване (каквото, убеден съм, ще има) - да включат като 172 –ра лична история неговата рецензия. Тя има стойността на документ именно за личната драма на един постмодерен млад човек, който е раздиран от непреодолимото и неосъществимо желание едновременно да живее в социализма и същевременно да бъде извън него, за да го анализира. За да го иронизира, за да се утвърждава, за да се самодоказва в опита си да го превъзмогне. Това е неговият свободен избор. А не можем да съдим никой за избора му, защото, казано е в Евангелието: ‛Не съдете, за да не бъдете съдени!‛
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
