‛Призори“ на Светлозар Игов е книга от фрагменти, която прекосява цялото творчеството на известния български литературен критик, писател и преводач. Това означава, че текстовете се докосват до това, което без излишни заобиколки можем да наречем ethos на писателя и на самото писане, раждането на вдъхновението, на синтезираната идея, която стои зад стотиците изписани страници и статии. Затова фрагментите от ‛Призори“ са отворена възможност – да се докоснем до мястото, наречено призори, до този миг на вдъхновението, в който словото се среща с тишината, за да се роди фрагментът като най-сгъстена форма на допир. В този смисъл фрагментите са откровението на писателя, който се докосва до писането-като-свобода, до онова вдъхновено освобождаване във и чрез словото, при което писателят е едновременно във и отвъд себе си, в мястото, наречено призори – между нощта на вдъхновението и настъпващия нов ден на идеята.

‛Призори“ е щедра, разточителна и ерудирана книга. Тя е книга-библиотека, книга–лабиринт с много пътеки в себе си, чиито пътища водят към Шестов и Хайдегер – към тесните алпийски проходи на единия и към горските пътеки на другия; към Шкловски с неговото: ‛Трети път няма. И именно по него трябва да се върви“; пътищата на ‛Призори“ ни извеждат и при големите литературни почерци на Блок и на Достоевски; при Иво Андрич и при Далчев; при антологията на българската литература, побрала в себе си по едно единствено произведение от всеки автор... Фрагментите преплитат различни сюжети, на места спират и след определен брой страници отново подхващат дадена тема, така че читателят винаги да има свободата да поеме по своите собствени пътища, да изгради нови връзки, да дописва и доизгражда вече подхванатите сюжети - Кафка и Милена versus Лора и Яворов; случаят ‛Тютюн“ versus случая ‛Димитър Талев“; Изток versus Запад, но и Север срещу Юг (защото ‛всеки човешки живот си има своя ‛юг“)...

Книгата на Светлозар Игов има едно особено достойнство – да балансира личната гледна точка, собствените вкусове и предпочитания, ethos–а на писателя с апофтегматичността на стила, с прецизността на думите и дълбочината при разгъването на смисъла... ‛Призори“ печели и с това, че съединява необходимостта да пишеш с необходимостта да бъдеш добър и внимателен читател - не само що се отнася до литературата, но и до социалната действителност, която ни обгражда. В по-широк план фрагментите са и начин да се представи самото полагане на личността в света, затова и пишещият е едновременно в множество роли – на критика, на есеиста, на социалния наблюдател...

Но именно това е истинската роля на интелектуалеца – да бъде в света, но не само що се отнася до неговите въображаеми измерения, а и до неговите непосредствени дадености. Тази позиция отстояват и фрагментите на Светлозар Игов - вглъбено и авторефлективно стоене в света, а не аполитично и а-патично оттегляне отвъд него. Но това вглъбяване не пречи на ‛Призори“ да покаже и едно стоене срещу света – срещу модите в писането и литературознанието, но и срещу по-страшните моди на мисленето, срещу идеологиите и политиките, срещу шаблоните и конвенциите. Заедно със сблъскването на сюжети и контрасюжети, това е и голямото versus на книгата, залогът на стоенето срещу.

Именно тази позиция на пишещия е причина и за читателския успех на ‛Призори“, за нейното преиздаване и актуалност, която се дължи на способността на фрагментите да предизвикват дискусия, да бъдат едновременно въпроси и отговори, но вече отнесени и към собствените ни читателски ситуации.