Началото

… Беше ударно. Само в някакви си 75 часа - от откриващото слово на Министъра на културата до бисовете на Хор "Арнолд Шьонберг‛ - фестивалът зададе извънредно сгъстен ритъм. Паралелно се движат важни линии и човек бива разкъсван между: задачата да хване Пендерецки за интервю; желанието да види/чуе колкото е възможно от майсторския клас на Ервин Ортнер; намерението да не пропусне русенските премиери и заедно с това да се поучи от репетицията на известен състав или пресконференциите на световни величини. Рядко си позволявам прозвището ‛световна величина‛. Но случаят е такъв. За Пендерецки естествено знам далеч повече, тъй като следя полската музика от (не ми е удобно да кажа колко) години насам. За Ервин Ортнер - оказах се едва ли не на равнището на екзистенц-минимума, доколкото са ми известни достъпните в България записи на ‛Шьонберг‛-хор. И тяхната съвместна работа с ‛Концентус Музикус‛ на Харнонкур. Ето така - понякога заминаваш на фестивал с точно определена цел, а правиш лично откритие в съвсем различна посока. Привидно. Защото Ортнер не е просто и само властелин в хоровото дирижиране. Става дума за музикант, от когото можеш да получиш отговор на мъчителни въпроси.

Каквито за мен възникнаха на откриването. Светлин Русев, цигуларят, да! Извънредно ясен в позицията и разбирането си за Първия концерт на Шостакович. Освен всичко – го може! Няма инструментални или психологически проблеми. Публиката полудява по него. С основание… огромно! Проблеми се явяват при съ-създаването на симфоничната плът на концерта (така точно определен като Симфония в текста на програмата), особено драстични в Скерцото (е, може би при другите части някак по-‛минаваеми‛). Не съм склонна да вменявам на музикантите от Русенската филхармония (с извинение!… няма да свикна с това ОФД) недостатъчност или слаба активност. Нека да кажа, че концертната им отговорност беше повече от амбициозна, тежка, много тежка от гледна точка на ординерно меломанстващите, но смислена. Шостакович и Малер. Близо два часа ‛чиста музика‛. Толкова смислена, че не върви съмнението в резултата да се легализира чрез репликата ‛да беше им достигнало повечко време‛. За Четвъртата на Малер по-специално никакво повече репетиционно време не би подействало. Мисля го искрено, тъй като установих, че диригентът Найден Тодоров спазва буквално всички указания, бележки, дъхове и генерални паузи, изписани в партитурата на Малер. Както и че оркестърът покрива почти всички знаци в нея. За Юдит Граф в четвъртата (вокално-оркестрова) част, където трябваше невинно да пее от ‛Вълшебния рог на момчето‛, би могло да се каже същото.

Обаче! Когато на идната сутрин чух от устата на Ервин Ортнер добре забравената истина: ‛Дирижирането е предаване на енергии!‛, си дадох сметка какво всъщност не стана, не се получи с Малер. Найден Тодоров е твърде енергичен диригент. На пулта изглежда като гейзер. Въпросът е какво се пре-предава на музикантите като мисловна енергия. А чрез тях - и на публиката. За мен – предимно информация, не и духовната същност, която да се извисява извън знаците. Мисля, че един очевидно грамотен музикант би трябвало да намери онези канали, чрез които да не запушва, а да отваря смислеността на своите действия към съзнанието на останалите. Може да звучи претенциозно или напудрено, но е факт!

Когато не в кулоарите, а на пресконференция се задава въпросът: ‛Как един диригент се справя с програма, която съвместява в кратък период, паралелно с редови концерти, нова оперна постановка и две откривания на международни фестивали?‛ - моят отговор е: еднакво. Еднакво енергично и еднакво безлично.

Обратното можахме да чуем на концерта на хор ‛Шьонберг‛, където Брамс, Менделсон, Шуберт и Брукнер с вълшебна лекота трансплантираха между си Янис Ксенакис, Фридрих Церха, съвсем младия Волфганг Заузенг и – естстествено, Арнолд Шьонберг. Не е възможно да предам словесно невероятните трансформации на този хор, който е в състояние да се маскира като академичен, като авангарден, камерен, ораториален, почти оперен да не кажа (единствено ‛бодване‛ против моята заплененост - солистът в Шубертовия Псалм 92, но… отдавам го на собственото си неразбиране). Изключително преживяване! Щастливото чувство да усетиш тока, който преминава от ръцете на Ервин Ортнер към неговите хористи и обгаря не само залата, струва ми се, но и града Русе.

С това искам да завърша първите и силни впечатления от Мартенските музикални дни. Не защото пренебрегвам диригентската страст на композитора Кшищоф Пендерецки (особено през последните две-три десетилетия), ами тъй като ‛Синфония Варсовя‛ не беше в най-силната си форма онази вечер, да не говорим, че участва само част от състава, а Симфониетата за струнни на Пендерецки имаше миналата година Русенска премиера с Вилнюския камерен оркестър, пък и премиерното за Русе изпълнение на неговата Шакона в памет на Йоан Павел ІІ сме чували (е, пак на запис) и в по-добри ръце.

Противоречивото възприемане по света на Пендерецки – и като композитор, и като диригент – е добре известно. Което не му пречи да се чувства удовлетворен. Не и самодоволен. (Повече от него – в интервюто, публикувано в този брой на в.‛Култура‛.)