За концептуалистите и самодейците
Бях решила да не ходя на тази среща, за да не се разстройвам. Но ентусиазираното доверие на нейните организатори в лицето на Петя Стойкова (хореограф на танцовата компания“Дюн“ и оснавател на Dance BG в Бургас) и Марга Горанова (социолог, съдействуващ на Dance BG) ме накараха да се отзова в Червената къща на 21 февруари вечерта, за да присъствувам на дискусията, озаглавена ‛Съвременният танц в България: Реалност и перспективи“.
Дискусията беше водена артистично, дипломатично, вещо и деликатно от Цветелина Йосифова, която се опитваше да придаде по-достоен вид на иначе доста тъжния и смущаващо напрегнат разговор.Усилията на двете крехки на вид и като присъствие момичета от Бургас бяха насочени към създаването на диалог с държавната институция, в случая – с Министерсвото на културата, и намирането на подкрепа от тази страна. Представител на държавната институция беше г-н Бойко Неделчев, главен експерт за танцово изкуство в Центъра за музика и танц към МК.От страна на Dance BG бяха изнесени данни от анкета, проведена с артисти от този жанр, без достатъчно ясни изводи, но с доста ясно отразяване на моментната картина, което означава: спасяване на всеки, поединично и както може.
Не е тайна, че през последните години по-младите творци - съвременни хореографи, които доста често са и пърформари, търсят изявата и финансовата си подкрепа от чуждестранни източници във вид на фондации, центрове, фестивали и пр. Основна липса е и тази на пространства, в които да се упражнява този вид танц. В България не съществува нито едно специализирано простанство, сцена, да не говорим за театър, където да се подготвят и изнасят съвременни танцови спектакли. Експертът Бойко Неделчев трябваше да поеме ударната вълна от недоволство спрямо политиката на министерството и най-вече, разбира се, от начина на финансиране, т.е. на нефинсиране на съвременните танцови проекти, което варира между 150-1500 лв. за проект... С широко разтворени ръце експертът обясни, че ‛просто няма пари“, с което беше изразено безсилието на държавната политика спрямо управлението и подпомагането на този вид изкуство.
Искрено съчуствувах на експерта в този момент, съзнавайки до каква малка степен нещата зависят от него и от желанието му. Той се превърна в буфер на ‛народното недоволство“, принуден да понесе отговорността за неща, които са не само извън неговите възможности, но извън възможностите изобщо на ситуацията, в която за култура и изкуство по принцип няма пари. И тъй като моят личен интерес към темата приключи още преди една година (с текста ‛Пустинни танци“, публикуван от вестник ‛Култура“), неволно заех съзерцателна позиция спрямо разговора, към която постепенно се присъединиха и други мои колеги, връстници и братя по опит.
Наблюдавах контраста в поведението на българския представител на държавата и на немския, в лицето на шефа на ‛Гьоте институт“ Петер Андерс, който достолепно поясни,че когато се говори за съвременен танц, трябва да се визират концептуални проекти, провокиращи нов начин на мислене, и да не се очаква комерсиален ефект... Това твърдение,базирано на немския стандарт, се яви като идеен контрапукт на философията, изразена от министерството, според която професионалисти в изкуството могат да се нарекат само творци, издържащи се от професията си чрез трудови договори... и че не бива да се забравя, че все пак фолклорните ансамбли се радват на много повече публика, поради което имат предимство при финансирането!? Тази позиция автоматично постави повечето от присъствуващите в залата в графата ‛самодейци“, което не беше посрещнато с добронамерено разбиране.Наблюдавах напрегнатите лица на момичетата от Бургас и ироничните забележки на ‛свободните творци“, както и изпълнените с надежда лица на младите танцьори... В съзнанието ми изплува друг, минал епизод, в който един алкохолизиран ‛професионалист“ от държавен провинциален театър ми обясняваше с непоклатимо самочувствие какви са грешките в танцовия спектакъл, който бях направила, изхождайки само от незнанието си по въпроса... Спомних си ужаса и стреса, които преживях тогава, изправена пред някаква неясна заплаха, която сега вече мога да формулирам: анахронизъм. Всъщност никой не е виновен за нищо – просто хората живеят в различни времена и изповядват различни идейно-естетически възгледи.
Добронамерени участници в разговора дадоха конструктивни препоръки за това как министерството би могло да посредничи между творците и желаещите да ги спонсорират, ‛макар и с 5 лева“, граждани. Опитах се да си представя лицата на дарителите в тези доброволни банки за подпомагане на съвременния танц, но имах известно затруднение – може би нямам достатъчно контакти.
Световният опит в тази сфера показва, че некомерсиалните жанрове изкуства, към които се отнася и съвременният танц, са били винаги подпомагани от държавата чрез специални програми и политика за развитието им. Това е причината за създаването на голям брой центрове за съвременен танц в европейските страни, регионални, подпомагани и от общините, центрове, които създават танцьори, подготвят хореографи и оформят вкус, култура и естетически критерии... Но нека си представим какво биха предпочели нашите кметове, ако трябва да избират между фолклорен състав и група за съвременен танц, при положение, че модерната група няма да изпълнява хип-хоп и ‛диско“ танци... Може би проблемът се съдържа действително в разликата между концептуалното и самодейното мислене, която се проектира на много нива и в много области и която обуславя развитието не само на един определен вид изкуство. Ще спра до тук.
---
Нямах намерение да се връщам към този разговор, но след известно време няколко натрапчиви образа ме накараха да го опиша. А те бяха: Петер Андерс, който пожелава да бъдат открити специфичните характеристики на българския съвременен танц (което означава, че такъв все пак има!), и лицата на моите колеги от препълнената зала - на неспокойната Галина Борисова, на изпълнените с чувство за отговорност Боряна Сечанова и Олеся Пантикина, на смирено дистанцирания Росен Михайлов... (Тези, които не видях, сигурно са били в чужбина или не са искали да се разстройват.) И други лица – на екипа на Brain store project – Вили Прагер, Стефан Щерев, Нели Митева и Мила Одаджиева, на младите театроведи и критици, на момичетата от Бургас – Петя Стойкова и Марга Горанова, на младите танцьори, представили своите нови опити преди разговора... И си помислих, че животът са те; и че докато тях ги има, ще има и съвременен танц в България, независимо в кое време и в какви условия е зациклила нейната ‛концептуалност“.
Бих искала да завърша по-оптимистично, както и да се отърся от усещането, че ефектът от този текст ще бъде равен на ефекта от едно добре премислено мълчание...
Дискусията беше водена артистично, дипломатично, вещо и деликатно от Цветелина Йосифова, която се опитваше да придаде по-достоен вид на иначе доста тъжния и смущаващо напрегнат разговор.Усилията на двете крехки на вид и като присъствие момичета от Бургас бяха насочени към създаването на диалог с държавната институция, в случая – с Министерсвото на културата, и намирането на подкрепа от тази страна. Представител на държавната институция беше г-н Бойко Неделчев, главен експерт за танцово изкуство в Центъра за музика и танц към МК.От страна на Dance BG бяха изнесени данни от анкета, проведена с артисти от този жанр, без достатъчно ясни изводи, но с доста ясно отразяване на моментната картина, което означава: спасяване на всеки, поединично и както може.
Не е тайна, че през последните години по-младите творци - съвременни хореографи, които доста често са и пърформари, търсят изявата и финансовата си подкрепа от чуждестранни източници във вид на фондации, центрове, фестивали и пр. Основна липса е и тази на пространства, в които да се упражнява този вид танц. В България не съществува нито едно специализирано простанство, сцена, да не говорим за театър, където да се подготвят и изнасят съвременни танцови спектакли. Експертът Бойко Неделчев трябваше да поеме ударната вълна от недоволство спрямо политиката на министерството и най-вече, разбира се, от начина на финансиране, т.е. на нефинсиране на съвременните танцови проекти, което варира между 150-1500 лв. за проект... С широко разтворени ръце експертът обясни, че ‛просто няма пари“, с което беше изразено безсилието на държавната политика спрямо управлението и подпомагането на този вид изкуство.
Искрено съчуствувах на експерта в този момент, съзнавайки до каква малка степен нещата зависят от него и от желанието му. Той се превърна в буфер на ‛народното недоволство“, принуден да понесе отговорността за неща, които са не само извън неговите възможности, но извън възможностите изобщо на ситуацията, в която за култура и изкуство по принцип няма пари. И тъй като моят личен интерес към темата приключи още преди една година (с текста ‛Пустинни танци“, публикуван от вестник ‛Култура“), неволно заех съзерцателна позиция спрямо разговора, към която постепенно се присъединиха и други мои колеги, връстници и братя по опит.
Наблюдавах контраста в поведението на българския представител на държавата и на немския, в лицето на шефа на ‛Гьоте институт“ Петер Андерс, който достолепно поясни,че когато се говори за съвременен танц, трябва да се визират концептуални проекти, провокиращи нов начин на мислене, и да не се очаква комерсиален ефект... Това твърдение,базирано на немския стандарт, се яви като идеен контрапукт на философията, изразена от министерството, според която професионалисти в изкуството могат да се нарекат само творци, издържащи се от професията си чрез трудови договори... и че не бива да се забравя, че все пак фолклорните ансамбли се радват на много повече публика, поради което имат предимство при финансирането!? Тази позиция автоматично постави повечето от присъствуващите в залата в графата ‛самодейци“, което не беше посрещнато с добронамерено разбиране.Наблюдавах напрегнатите лица на момичетата от Бургас и ироничните забележки на ‛свободните творци“, както и изпълнените с надежда лица на младите танцьори... В съзнанието ми изплува друг, минал епизод, в който един алкохолизиран ‛професионалист“ от държавен провинциален театър ми обясняваше с непоклатимо самочувствие какви са грешките в танцовия спектакъл, който бях направила, изхождайки само от незнанието си по въпроса... Спомних си ужаса и стреса, които преживях тогава, изправена пред някаква неясна заплаха, която сега вече мога да формулирам: анахронизъм. Всъщност никой не е виновен за нищо – просто хората живеят в различни времена и изповядват различни идейно-естетически възгледи.
Добронамерени участници в разговора дадоха конструктивни препоръки за това как министерството би могло да посредничи между творците и желаещите да ги спонсорират, ‛макар и с 5 лева“, граждани. Опитах се да си представя лицата на дарителите в тези доброволни банки за подпомагане на съвременния танц, но имах известно затруднение – може би нямам достатъчно контакти.
Световният опит в тази сфера показва, че некомерсиалните жанрове изкуства, към които се отнася и съвременният танц, са били винаги подпомагани от държавата чрез специални програми и политика за развитието им. Това е причината за създаването на голям брой центрове за съвременен танц в европейските страни, регионални, подпомагани и от общините, центрове, които създават танцьори, подготвят хореографи и оформят вкус, култура и естетически критерии... Но нека си представим какво биха предпочели нашите кметове, ако трябва да избират между фолклорен състав и група за съвременен танц, при положение, че модерната група няма да изпълнява хип-хоп и ‛диско“ танци... Може би проблемът се съдържа действително в разликата между концептуалното и самодейното мислене, която се проектира на много нива и в много области и която обуславя развитието не само на един определен вид изкуство. Ще спра до тук.
---
Нямах намерение да се връщам към този разговор, но след известно време няколко натрапчиви образа ме накараха да го опиша. А те бяха: Петер Андерс, който пожелава да бъдат открити специфичните характеристики на българския съвременен танц (което означава, че такъв все пак има!), и лицата на моите колеги от препълнената зала - на неспокойната Галина Борисова, на изпълнените с чувство за отговорност Боряна Сечанова и Олеся Пантикина, на смирено дистанцирания Росен Михайлов... (Тези, които не видях, сигурно са били в чужбина или не са искали да се разстройват.) И други лица – на екипа на Brain store project – Вили Прагер, Стефан Щерев, Нели Митева и Мила Одаджиева, на младите театроведи и критици, на момичетата от Бургас – Петя Стойкова и Марга Горанова, на младите танцьори, представили своите нови опити преди разговора... И си помислих, че животът са те; и че докато тях ги има, ще има и съвременен танц в България, независимо в кое време и в какви условия е зациклила нейната ‛концептуалност“.
Бих искала да завърша по-оптимистично, както и да се отърся от усещането, че ефектът от този текст ще бъде равен на ефекта от едно добре премислено мълчание...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
