Културата в телевизията може да бъде румена и засмяна, не само хленчеща и подсмърчаща. Доказва го предаването на ТВ 7 ‛5.Рихтер“. Водеща е Мартина Шопова, но не е сама, партнират й още Асен Терзиев (театър), Ангел Игов (литература), Борислав Колев (кино), Ивайло Кицов (музика), Ясен Атанасов. Ролята на последния по концепция била на черната станция – да се обажда непрекъснато, да пресича и допълва гости и участници, което в първите издания беше много дразнещо и неприятно, но след това му намериха подходящо амплоа – представяне на автори и книги, преди всичко американски (в последния брой – Е. Л. Доктороу). Не че Ясен Атанасов спря да се обажда, но вече доста по-умерено и на място, не както преди – като ‛бибе от джеб“, хокаше баба ми. Но това не е най-важното, нито най-същественото за ‛5.Рихтер“, а фактът, че дочакахме в българския тв ефир да се появи предаване, което да говори за култура без миньорност, сълзливост, с жалейки и скръбни вести за умрялата духовност и ширещата се бездуховност; предаване, в което културата не е в отстъпление, а в настъпление, не е трагедия и срив, а екшън и победа. Един час, в който всеки от присъстващите взема думата, за да разкаже за най-новите книги, филми, постановки, концерти и т.н. компетентно, професионално и с вкус, в който репортажите са подбрани и премерено направени, в който има и няколко последни минути за екзотика или пък за любопитство, в никой случай не за изпускане. Там могат да ви разкажат за древен Египет и за това, че графиката на българските букви Ш и Щ идват от страната на пирамидите; или пък да научите – за ужас на българските националисти, че когато турските власти хванали Левски и искали да му нахлузят на главата калпак, за да покажат, че той се е вдигнал срещу турците, а не срещу Империята, Апостола настоял да си сложи фес – именно да се види, че нему враг е османската власт, не турският народ. Въобще предаване, направено с усет, с внимание, с интерес и с почит към българската и световната култура (показателно е, че всички стоят прави – авторите изглежда смятат, че не е прилично за културата да се говори седнал); в него може да се чуе и собствено мнение, и крайна оценка, и интересно предположение, но живо, без оплаквания и терзания: културата е весела и жизнерадостна, не омърлушена и печална. Нещо, което българските телевизии така и продължават да не разбират: те или го избиват на някаква ‛висока“ патетика, или на кански рев; да не говорим за мудността, провлачеността, липсата на действие – сякаш, след като се говори и показва култура, задължително тези говорения и показвания трябва да са скучни и досадни.

Разбира се, не с всичко от казаното в ‛5.Рихтер“ можеш да се съгласиш. Например изреченото от Ясен Атанасов, че през последните 15 години в българската литература нямало исторически романи е най-малкото неточно и вероятно се дължи на факта, че той или не следи излизащите български заглавия, или е обладан от ‛принципа на Хайзенберг за неопределеността“: наблюдаваното зависи и от нагласите на наблюдаващия, сиреч той вижда това, което му изнася, другото пропуска. Обаче и тези провокации са за добро: раждат несъгласия, желания за възражение, за спор и дебати, тоест привеждат културата в движение, не я фиксират в застиналост.

Това е най-голямото достойнство на ‛5.Рихтер“: мобилността, случването, енергичността; културата не е някакво монументално образувание, смръзнало се в своята величавост, тя е жив процес, непрекъснати action, екшън, акция – търчи, търси, открива, греши – състояние на движение, не състояние на застой. Това движение си личи и по начина на говорене в студиото – бързо, припряно, в скороговорка: иска всичко да каже, нещо да не пропусне, да остави неизречено и недоизречено; и тогава идва времето на Мартина Шопова – да успокои, да събере, да концентрира. Въобще този контраст – водещата е спокойна, усмихната, кротка и дори в някаква степен бавна и търпелива (успяла е да се научи, изглежда), докато партньорите й са неспокойни, бойки, настоятелни и бързи – също е в полза на предаването: прави го интересно, разчупено, ангажира зрение и слух. И когато към всичко това се прибави наистина високият професионализъм на хора, които знаят много и много казват, получава се такъв освежаващ културен коктейл в ‛събота, късен следобед“, от който само този, дето не е отпил, не се е пристрастил.