"Паметта на гарвана" е красива книга – носи характерния почерк на Яна Левиева и е нестандартна и като формат, и като дизайн. Прилича на луксозна тетрадка, която малко стряска и създава очакването, че ще е празна. Защото трудно се пише в нещо, което по-скоро те кара любовно да го съзерцаваш… Но предположението се оказва измамно. Тетрадката книга е пълна и плътна, страниците са наситени, даже полетата са по-малки от обичайно. Толкова много са думите и толкова много – внушава изданието – има какво да каже Константин Илиев.

Това внушение се поддържа и от откриващия книгата предговор на Никола Вандов, който тълкува заглавието, представя хронологията на текстовете, включени в сборника, и с точност характеризира писателя. Най-важното е – маркира предговорът - да се проследи развитието на авторовото мислене.

Макар и да фигурира като редактор, а не като съставител на изданието, ясно е, че Константин Илиев в голяма степен дължи архивирането на текстовете си на Никола Вандов, който е един от малкото театроведи с усет към паметта, към необходимостта преживяното и разпиляното да се дисциплинират в книги и да стават културен факт.

Разбира се, не са много авторите, които биха се поддали на сладкото изкушение да се съберат разпръснатите им текстове, доколкото подлагането на експертизата на съвремието изисква да стоиш зад думите си за цял един дълъг период, в случая повече от 40 години. Да не се притесняваш, да не се срамуваш, да не си обслужвал идеологеми… И да демонстрираш как и в една недостойна епоха човек може да опази достойнството си; и може да придава смисъл и на безсмислените дебати.

‛Паметта на гарвана‛ е разностранна книга като поле на интересите на своя автор – литература, театър, преводачество, пристрастна е към немската традиция, говори много за Брехт, Дюренмат, Мюлер. Припомня моменти от историята на българския театър, разказва с любов за постановки и артисти, приятно й е да хвали, да се възхищава. Впечатляваща е липсата на егоизъм, щедростта, с която един драматург говори за колегите си, подчертавайки, че духовността е екипно занимание и никой не оцелява, ако липсва мрежата, ако ги няма диалозите, ако я няма традицията, на която да се опреш.

И най-сетне, ‛Паметта на гарвана‛ е и своеобразна автобиография, а автобиографиите на личности като Константин Илиев са повече от интересни. Те са форма на отговор на въпроса какво свидетелство ще оставят ‛тези, на които времето дари дали щастливата, дали нещастната, но със сигурност уникална възможност да населяват не някоя въображаема, а една, колкото това и да противоречи на етимологията на понятието, ‛реална Утопия‛.