При представяне на книги често се започва с бележки по личността на автора или с тържествената декларация, че авторът не се нуждае от представяне. В случая със сборника "Аз живях социализма" подобно начало няма да е уместно. В течение на 328 страници се подреждат 171 лични истории с почти толкова автори. Голяма част от авторите не ни говорят нищо, което е част от замисъла. Предложени са личните истории на обикновени хора и тези лични истории са по-важни от авторите си. Проектът, дал живот на сборника, е различен например от проекта "Историята, населена с хора, запознаващ ни с личните истории на формиращи облика на епохата фигури. Епохата е една и съща – втората половина на миналия век, и по-конкретно времето на социализма. Но докато ‛Историята, населена с хора“ все пак се вгражда в пъзела на една недовършена макроистория, ‛Аз живях социализма“ разказва микроисторията на всекидневния живот.

Първото обяснение на замисъла следва непосредствено от тази претенция. Субектите на микроисторията тук, разказващите социализма, не са субекти в традиционния генерален исторически смисъл. Те не създават социализма. Те са въвлечени в социализма. Те не са навигаторите на социалистическия бронетранспортьор, снабдени с единствено вярната карта на пътя към съкровището на сияйното комунистическо бъдеще. Те са наблъскани в бронетранспортьора, нямат доверие на картата, но примирено се возят и отвреме-навреме се строяват отвън да бутат бронетранспортьора през по-трудно проходимите блата. Именно тяхната гледна точка шества из сборника.

Защото е по-автентична. Макроисторията е затлачена от идеология, от интереса на господстващата класа, натрапен като всеобщ, и затова микроисторията се явява последно убежище на истината за епохата.

Защото е по-честна. Обикновените хора не манипулират. Те нямат интерес да ни лъжат. Никой не им плаща да ни заблуждават. За разлика от навигаторите, те няма защо да крият, че картата е фалшива.

Защото е по-съвременна. Отхвърля големите фрази, думи и лозунги, отрича големия социалистически наратив и предлага постмодерни фрагменти, късчета действителност, малката правда на малкия човек.

Защото е по-продаваема. Уморен от мемоари на политици, генерали и културтрегери, погледът на читателя търси почивка в по-малко сензационни и по-близки до собствения му опит преживелици.

Нищо чудно, че ‛Аз живях социализма“ бързо достигна второ място по продажби в класацията на ‛Български книжици“. Не е чудно и че премиерата на сборника предизвика голям интерес. Знаем, че услужливи журналисти са превърнали тази премиера в ново действие на многоактния водевил ‛Осъждане на комунизма“, в български минимегафон на резолюцията на ПАСЕ срещу престъпленията на комунистическите режими. И макар че имаше гласове, според които този мизансцен противоречи на духа на сборника, стремящ се еднакво и към хубавото, и към лошото, предговорът към същия сборник изискваше тъкмо такава премиера.

Формално предговорът на Георги Господинов дава заявка за обективност. Оставя настрана както спомените на репресиращите, така и историите на репресираните. Показва апетит към онова по средата, към най-вкусната част от сандвича, към разказите на обикновените хора, които не са висели в деловите президиуми и не са лежали в концентрационните лагери, които не са преяждали със свинско и не са били изяждани от свинете. Изразява желание просто за надживяване на социализма (чрез писането на спомени) и продължаване напред. В желанието, съобщено по този начин, прозират най-малко две предпоставки. Първо, Господинов споделя едно разбиране за демократичните промени като преминаване в по-висш етап. И второ, Господинов интерпретира социализма като психологически проблем, като травма, която трябва да бъде извадена наяве, да се изговори, за да се излекува. Претенциите за балансираност, за относителна обективност угасват в студения душ на Господиновите квалификации: натрупани лични, семейни, родови мълчания и травми; самозалъгващи се леви интелигенти; абсурдно общество; скрити белези и болки; чувство на вина, че си бил част от този контекст. В предговора социализмът е предзададен като подлежащ на надживяване психологически тормоз. Сборникът е разгледан като изява на надеждата, че надживяването ще се случи, защото би могло и да не се случи. Съставителят си позволява лирично отклонение, за да признае, че като дете най-много обичал книгите, написани в първо лице, защото бил сигурен, че героят ще остане жив до края. Днес се надява живелите социализма чрез разказите си да са живи. Явно при социализма човек само мре и нищо друго не прави.

Какво точно прави човек при социализма, се разбира от поместените в сборника лични истории. Интересни, любопитни, понякога свежи като оптика, друг път рутинни, весели, но нерядко тъжни и драматични. Няма как, а няма и защо да ги преразказвам тук. Ще добавя, че те трудно могат и да се коментират и критикуват по същество поне по две причини. Първата от тях е, че съм твърде млад, за да имам достатъчен социалистически жизнен опит, и към мен веднага може да се отправи традиционното обвинение, че не разбирам нищо и че други са живели социализма, а не аз, затова по-добре да си мълча. По-добре да си мълчи и всеки, който пише за Френската революция, а не е придворен на Луи ХVІ или съученик на Робеспиер. Втората причина е, че историите са лични и е невъзпитано да се намесваме в тях. Но след като са публикувани, те трансцендират личния си, интимен характер и стават предмет на обсъждане. Отначало се изкушавах да подходя педантично и да посоча огромната маса откровени неточности, с които сборникът изобилства, множеството неща, които хората няма как да си спомнят, просто защото не са се случили. Но това е непосилно занимание. Ще припомня само един от разказите, където семейство яло марули, измити от чернобилския дъжд през 1986, и се натръшкало вкупом вследствие на приетите радиоактивни частици. И ще препоръчам само, когато се съчиняват такива спомени, да се прави консултация с лекар или биолог, който да обясни на автора защо такава физиологична реакция е невъзможна.

Хората не си спомнят социализма, а онова, което на тях им се иска социализмът да е бил. Разказите в сборника са страшно показателни за това как е мислен социализмът. Има един афоризъм, който гласи, че големите хора правят историята, средните хора коментират историята, а малките хора коментират клюките. Афоризмът тук важи с пълна сила. И съвсем естествено – когато не вярваш на официалните средства за масова информация, вярваш на всеки върлуващ слух. Интелигентни и образовани хора, при това далеч не отявлени антикомунисти, са ми разказвали с пълна убеденост как Людмила Живкова е ходела всяка седмица с правителствен самолет в Париж да си прави прическата в луксозен френски фризьорски салон; или че комунистическата върхушка в месеците след Чернобил е ползвала единствено храната и водата (а може би – и въздуха, не помня), които са й докарвали от Бразилия със самолети.

Ако напуснем временно терена на конкретните случки и се пренесем към възможните обобщения, се вижда, че социализмът се интерпретира предимно като генератор на страх, като нещо, преживяно в детството, или като липса на екзотика (на банани и на разноцветни рокли). И любопитното е, че тази контекстуализация не ни позволява да изведем никаква по-дълбока специфика на социализма. Интерпретационните кодове могат да бъдат инвариантни за най-различни обществени системи. Уплахата, че си разбил прозорец и могат да те накажат за това, далеч не доказва, че социализмът ни учи да се страхуваме. Ако разбиеш прозорец в демократични условия, вероятността да ти окачат медал за високоморално поведение също е минимална. Или детският страх от гадните случки и описания в романа ‛Воля“, който не е задължителен патент на социалистическата педагогика на ужасите – често пъти във филм или компютърна игра от демократична държава ще налетим на дваж по-смразяващи кръвта неща. Или периодично явяващият се лайтмотив с липсата на банани в свободна продажба при социализма – липса, която чисто количествено май най-силно травмира авторите на личните истории. Въпросът тук е, когато има банани, но нямаш пари да си купуваш, освен по Нова година, бананите има ли ги всъщност, или отново ги няма.

Социализмът, разбиран като времето 1944-1989 в пространствените граници на България, е фокусът на почти всички спомени. Сравнителната перспектива липсва както географски, така и исторически. Да обвиняваш социализма за мизерията през 50-те, значи да не си даваш сметка за преживени войни и национални катастрофи, за преврати и масови убийства и отляво, и отдясно, за факта, че България преди Девети далеч не е била най-цветущото икономическо чудо на света. Да пишеш как чужденците се чудят на скромния регистър на гардероба ти, значи да забравяш несъпоставимостта на българската икономика с френската (германската, английската) и преди, и по време, и след социализма – и да не си задаваш въпроса какво биха казали чужденците за облеклото ни през 1925.

Сборникът изразява надеждата, че обговорим ли социализма, сме го надживели и сме се излекували, че от идеологията сме влезли в истината. Това е класическо послание на всеки идеологически продукт. Градим идеология в името на разрушаване на идеологията. Хората с право се подиграват и възмущават на глупавите ученически съчинения на тема: ‛Какво е Съветският съюз за мен“ или ‛Аз ще стана комунист“. Ако днес се разходим по коридорите на Софийския университет, можем да прочетем афишите за обявени конкурси за есе на тема: ‛Аз и Европа“ и ‛Каква би била моята мисия, ако стана генерален секретар на НАТО“. Хората недоволстват от плановата икономика, от постоянните схеми на кого какво и за колко време ще бъде разпределено. Малките градове и селата днес възпроизвеждат плановото стопанство, без фанфари и лозунги, доста по-скромно и опредметено, чрез тефтерите за вересии. Хората не искат да им се надува главата с празни декларации, пропагандни внушения и преповтаряне на едни и същи заклинания. Сега, когато слушам коментарите за смъртта на Милошевич, се питам една телевизионна програма ли имаме, или петдесет, една радиопрограма, или петдесет. Едно време социализмът е имал много посредствен и недомислен PR.

Трябва да се направи разграничение. Социализмът като обществено-политическа система в България в многоизмерността и взаимосвързаността на нейните елементи си отиде. Авторите в сборника нямат точна представа за този социализъм, но не е и нужно. Това е работа на други, които вече над шестнайсет години не си я вършат. Но социализмът като етикет на идеология с нейните ефекти върху мисленето и съзнанието си стои непокътнат. И именно сборникът потвърждава тази печална констатация. Разказвачите на истории са доволни, че са оставили идеологията назад, че са се разправили с миналото си, като са напъхали лошото в пълнежа на плашилото на социализма, и че вече живеят истината. В един от спомените все пак ясно се посочва, че социализмът е настояще, сегашно време. Магазинът ‛Пирин“, в който ще влезем, дойде ли комунизмът, и ще вземем безплатно онова, което ни трябва. Но магазинът ‛Пирин“ вече го няма, потънал в реституционния хаос на промените. А разказвачите на истории продължават да искат да влезнат в него, наредени на опашка. Надстроечните явления си стърчат, макар базата отдавна да се е разпаднала.

Казват, че войната е твърде сложно нещо, за да я оставяме на генералите. По същия начин социализмът е твърде сложно нещо, за да го оставим на онези, които са го живели. Оптимизмът, както обикновено, идва от някои от по-младите разказвачи, които не се препъват във всяка своя мисъл и действие в призрака на комунизма, а живеят в по-сложен свят, от който социализмът е просто фрагмент - участват например във войните между метъли и пънкари, а не между метъли и социализма или между пънкари и социализма, и се бунтуват например срещу музикалните си ‛кръстници“ от по-горните класове, а не срещу системата, каквото и да значи това. Тук социализмът си е отишъл.

За съжаление това са изключения. Мнозинството разкази опровергават идеологическата претенция на сборника за надживяване на социализма. За Георги Господинов остава утешението, че повечето от историите поне имат литературна стойност. Не броя немалкото случки, заредени с копнеж по бананите, нивелиращи всичко в емоцията на дребнав соцбитовизъм и егалитарни въздишки. Вече при демокрацията Живков беше заявил, че ако през 1989 в магазините е имало пет вида салам, той не би паднал от власт. Не е бил напълно прав. Оказва се, че евтините банани в постоянна продажба са българската рецепта за политическа вечност. Нашето обществено съзнание не въздиша по някаква романтика изстинала. Не търси романтиката и в машините. То бленува по своя социализъм на бананите.