Той не умря прав
Понеже разбрах от г-н Жерминал Чивиков (‛Култура“, бр.10, 2006), че който не мисли като него за Милошевич, ‛преповтаря дивотии“ и е отдаден на ‛мързел, опортюнизъм и добре премерен интерес“, т.е. е зачислен на ‛ясла и копанка“ при някоя велика сила, реших да пиша от името на мързеливите, опортюнистите и платените драскачи.
Още отначалото ще кажа, че не ми се спори за конспиративните тези и подозренията в стил ‛Великия заговор“ – в смисъл, не харесваш ли Слобо, си платено американско мекере. Освен за някои наши кабеларки, този стил беше характерен именно за Сърбия на Милошевич, където по държавното радио чух един професор да казва, че самодивите са научили сърбите да говорят, а журналистът, вместо да го подиграе или изрита с шутове, го попита: ‛Какъв точно механизъм са използвали самодивите, г-н професоре?“. Учудих се обаче, че намерих тези думи, написани от г-н Чивиков – автор, когото следя заради интелигентност, здрав разум и симпатична бунтарщина. Учудих се не за пръв път, защото винаги си представям как биха изглеждали умни, непокорни и любопитни хора като г-н Чивиков в Сърбия на Милошевич: в Сърбия на сивите костюмчета, апаратния мухъл, полицейщината, кичът ‛ала Мира Маркович“ и разюзданата конспиративност; там, където минимум 45 минути от телевизионните бюлетини отиваха за думите на ‛лидера“ и неговата снимка с вирната нагоре брадичка. В онова, което Драшкович нарече ‛не еднопартийна, а йеднокреветна диктатура“.
Но пак казвам, искам да споря по същество. От очевидния провал на международното правосъдие г-н Жерминал Чивиков вади извода за правотата на Милошевич, който, по негово впечатление, ‛най-малко лъжел“ и въобще се държал компетентно на процеса в Хага, разобличавайки свидетелите на обвинението.
Има си хас да не беше така! Какво очаквате? Да си признае вината, както направиха Бабич и Биляна Плавшич? Хайде де, биха казали всички, които познаваха лично Слободан. Или пък да се покаже некомпетентен за собственото си управление? Ами кой по-добре от президента на Сърбия и на Югославия знае всички подробности, кой по-добре от него познава слабите страни на свидетелите, кой по-добре от онзи, който въртеше на малкия си пръст една, че и повече държави; един, че и повече държавници, може да се защити публично? Милошевич си знаеше работата по манипулиране, демагогстване и шантаж; прекрасно си я знаеше.
Според мен, неуспехът в Хага показва друго: след Нюрнберг и Токио светът не намери начин да съди за абсолютно погрешна и престъпна политика – без световна война, капитулация и окупация. Познаваме опитите – процес с конкретни обвинения (които неминуемо се превръщат в кокошкарски, защото голямата вина на лидера се доказва трудно, изкуствено, опосредствано), разстрел, избори. Първото е Хага, второто е Чаушеску, третото е Милошевич, който (както и Хитлер) печелеше избори. Първото не е ефективно, второто не е хуманно, а третото не винаги работи – заради вечната ни склонност да се лъжем, да вярваме на демагози и да обвиняваме за собствените си неудачи американците, руснаците, масоните, евреите, Запада, международното положение – само не и себе си. Да, сърбите изхвърлиха Милошевич на площадите и плакаха за него пак на площадите. Но ние разбираме това, защото знаем за носталгията, ината, разочарованието от реформите. Не знаем, не разбираме, не открихме и никой не знае, не разбира и не откри как може да бъде осъден един диктатор – категорично, както той заслужава. Не стана с Пиночет, Хонекер, Милошевич. Дано в бъдеще открием как.
От този провал обаче въобще не следва триумфът на Слобо. Защото, както г-н Чивиков скрупульозно следеше Хагския процес, така и аз видях как през 1995 г. босненските сърби ругаеха Милошевич – ‛подлъга ни, после ни изостави, предаде ни“; и как същото повтаряха косовските сърби през 1998 – ‛новият Вук Бранкович, сякаш работеше за ЦРУ, не за сръбския народ“. Да не говорим за другите народи от бивша Югославия. Да не говорим пък въобще за белградските интелектуалци, които още от началото бяха против него и които не се примириха, че затвори и затри страната им и ги докара до неудобството да завиждат на България – там, където преди 1987 г. идваха само за ‛качкавал“ и ‛йевтина колбасица“.
Тези хора издадоха истинската, макар и неформална, присъда над Милошевич и подобните нему в бивша Югославия. Прекалено много загинаха, за да излезе сега Слобо целият в бяло. Защото той не беше националист (тук съм съгласен с г-н Чивиков), нито комунист, нито какъвто и да е –ист, освен едно: опортюнист, готов на всичко заради властта. Включително и на война.
Не, г-н Чивиков, Милошевич не умря прав. Умря, както научихме, от съзнателно взети вредни лекарства с цел преместване в Москва. Прави умираха на война цивилните, от куршум или мина. Затова невинни лидери няма, та камо ли той.
Още отначалото ще кажа, че не ми се спори за конспиративните тези и подозренията в стил ‛Великия заговор“ – в смисъл, не харесваш ли Слобо, си платено американско мекере. Освен за някои наши кабеларки, този стил беше характерен именно за Сърбия на Милошевич, където по държавното радио чух един професор да казва, че самодивите са научили сърбите да говорят, а журналистът, вместо да го подиграе или изрита с шутове, го попита: ‛Какъв точно механизъм са използвали самодивите, г-н професоре?“. Учудих се обаче, че намерих тези думи, написани от г-н Чивиков – автор, когото следя заради интелигентност, здрав разум и симпатична бунтарщина. Учудих се не за пръв път, защото винаги си представям как биха изглеждали умни, непокорни и любопитни хора като г-н Чивиков в Сърбия на Милошевич: в Сърбия на сивите костюмчета, апаратния мухъл, полицейщината, кичът ‛ала Мира Маркович“ и разюзданата конспиративност; там, където минимум 45 минути от телевизионните бюлетини отиваха за думите на ‛лидера“ и неговата снимка с вирната нагоре брадичка. В онова, което Драшкович нарече ‛не еднопартийна, а йеднокреветна диктатура“.
Но пак казвам, искам да споря по същество. От очевидния провал на международното правосъдие г-н Жерминал Чивиков вади извода за правотата на Милошевич, който, по негово впечатление, ‛най-малко лъжел“ и въобще се държал компетентно на процеса в Хага, разобличавайки свидетелите на обвинението.
Има си хас да не беше така! Какво очаквате? Да си признае вината, както направиха Бабич и Биляна Плавшич? Хайде де, биха казали всички, които познаваха лично Слободан. Или пък да се покаже некомпетентен за собственото си управление? Ами кой по-добре от президента на Сърбия и на Югославия знае всички подробности, кой по-добре от него познава слабите страни на свидетелите, кой по-добре от онзи, който въртеше на малкия си пръст една, че и повече държави; един, че и повече държавници, може да се защити публично? Милошевич си знаеше работата по манипулиране, демагогстване и шантаж; прекрасно си я знаеше.
Според мен, неуспехът в Хага показва друго: след Нюрнберг и Токио светът не намери начин да съди за абсолютно погрешна и престъпна политика – без световна война, капитулация и окупация. Познаваме опитите – процес с конкретни обвинения (които неминуемо се превръщат в кокошкарски, защото голямата вина на лидера се доказва трудно, изкуствено, опосредствано), разстрел, избори. Първото е Хага, второто е Чаушеску, третото е Милошевич, който (както и Хитлер) печелеше избори. Първото не е ефективно, второто не е хуманно, а третото не винаги работи – заради вечната ни склонност да се лъжем, да вярваме на демагози и да обвиняваме за собствените си неудачи американците, руснаците, масоните, евреите, Запада, международното положение – само не и себе си. Да, сърбите изхвърлиха Милошевич на площадите и плакаха за него пак на площадите. Но ние разбираме това, защото знаем за носталгията, ината, разочарованието от реформите. Не знаем, не разбираме, не открихме и никой не знае, не разбира и не откри как може да бъде осъден един диктатор – категорично, както той заслужава. Не стана с Пиночет, Хонекер, Милошевич. Дано в бъдеще открием как.
От този провал обаче въобще не следва триумфът на Слобо. Защото, както г-н Чивиков скрупульозно следеше Хагския процес, така и аз видях как през 1995 г. босненските сърби ругаеха Милошевич – ‛подлъга ни, после ни изостави, предаде ни“; и как същото повтаряха косовските сърби през 1998 – ‛новият Вук Бранкович, сякаш работеше за ЦРУ, не за сръбския народ“. Да не говорим за другите народи от бивша Югославия. Да не говорим пък въобще за белградските интелектуалци, които още от началото бяха против него и които не се примириха, че затвори и затри страната им и ги докара до неудобството да завиждат на България – там, където преди 1987 г. идваха само за ‛качкавал“ и ‛йевтина колбасица“.
Тези хора издадоха истинската, макар и неформална, присъда над Милошевич и подобните нему в бивша Югославия. Прекалено много загинаха, за да излезе сега Слобо целият в бяло. Защото той не беше националист (тук съм съгласен с г-н Чивиков), нито комунист, нито какъвто и да е –ист, освен едно: опортюнист, готов на всичко заради властта. Включително и на война.
Не, г-н Чивиков, Милошевич не умря прав. Умря, както научихме, от съзнателно взети вредни лекарства с цел преместване в Москва. Прави умираха на война цивилните, от куршум или мина. Затова невинни лидери няма, та камо ли той.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
