Политическият процес срещу президента на югославска Сърбия и последната Югославия Слободан Милошевич намери биологичното си разрешение. Как бе форсирано или дори предизвикано това биологично разрешение, ще ни занимава още известно време, и дали ще се намери отговор, е твърде съмнително. Несъмнено е следното: със своите 300 свидетели прокурорският екип на Карла Дел Понте не успя да докаже нито едно от чудовищните си обвинения срещу Милошевич. За сметка на това в хода на защитата си обвиняемият изнесе доказателства за една съвсем друга картина на събитията и съвсем други причини, механизми и протагонисти на близо десетгодишните войни за разфасоването на Югославия. При вестта за смъртта му всемогъщите световни медии с павловски рефлекс закаканизаха сагата си за „балканския касапин‛, подкарал четири войни за великосръбските си амбиции. Една политическа наблюдателка, заменила московската ясла на татко си за вашингтонска копанка, обясни по телевизията как с фразата си, че никой няма повече да бие косовските сърби, Милошевич изневиделица се преобразил в националист. Освен това в Хага същата дама била свидетел как прокурорите изнесли неопривержими доказателства за финансираните от Милошевич армии в три държави. От страниците на вестник „Сега‛ друг екперт по югославските работи в иначе умния си анализ извади още в заглавието си изоставеното дори от Карла Дел Понте твърдение за националиста Милошевич и се увлече в доказаните измишльотини за вилнеенето на четниците на Аркан в Косово. Все едно, че изобщо не беше се състояло грандиозното и обилно документираното в текст и образ фиаско на обвинението. Несъмнено е също така, че и занапред в медиите ще се преповтарят подобни и други дивотии по темата, било от мързел, от опотюнизъм или от добре премерен интерес.

При това съдиите поне два пъти не се възползуваха от шанса да сложат почтен край на този политически процес и на обидната мимикрия да бъде изнесен пред света като наказателно от общ характер дело. Първият им шанс се отвори на 3 март 2004 година, когато обвинението приключи с изнасянето на доказателствата си. Тримата „приятели на съда‛ Стивън Кей, Тимоти Маккормак и Бранислав Тапушкович, на които бе възложено да следят за коректното протичане на процеса, отправиха в един документ от 90 страници („Motion For Judgement Of Acquittal‛) до съдиите Ричард Мей, Патрик Робинсън о О-Гон Квон предложението от обвинителния акт да отпаднат редица точки, сред които обвинението в геноцид в Босна и обвинението за насилствено депортиране на албанското население в Косово. По въпросните точки според тримата знатни юристи прокурорите не успели да приведат достатъчно убедителни доказателства, поради което отпада и необходимостта в защитата си обвиняемият да губи време и по тях. Това щяло съществено да ускори приключването на процеса. В решението си (Decison on Motion For Judgement Of Acquittal) от 16 юни същата година съдиите обаче с два срещу един гласа отхвърлиха това предложение. Втория си шанс съдиите профукаха на 25 август 2005 година, когато прокурорът Джефри Найс за всеобщо изумление заяви, че само някои от свидетели споменали за „Велика Сърбия‛ като заветна цел на обвиняемия, ала сам той никога не бил употребявал този израз. Освен това лично Найс никога не бил твърдял, че целта на обвиняемия била някаква Велика Сърбия. Явно шокиран, съдията Робинсън запита прокурора дали правилно го е разбрал, защото нали все пак в случая става дума за фундаментална теза на обвинението. Дали сега прокурорът не се отказва от нея? В никакъв случай, казва Найс. Само дето с „Велика Сърбия той винаги имал предвид нещо като „уголемена Сърбия‛, нещо като „всички сърби в една държава‛. Нека по-внимателно да го прочетат и ще разберат, че само това имал предвид. Посред конфузията, предизвикана от неочакваната редакция на обвинителния акт в заключителната фаза на процеса, поиска думата и обвиняемият. Дали някой може да му обясни как точно гласи обвинението срещу него, защото било очевидно, че той вече пет години се защитава срещу съвсем друго обвинение. Държава за всички сърби – да, имало такава държава, Югославия се казвала, където всички сърби живеели заедно с други народности, той действително имал за цел съхраняването на тази държава, и ако в това престъпление го обвиняват, нека си го кажат.

Като премиер на югославска Сърбия и после президент на остатъчната и последна Югославия Слободан Милошевич оглавил една престъпна групировка („joint criminal enterprise‛), чиято цел била създаването на Велика Сърбия върху останките на Югославия по пътя на войни, етнически чистки и геноцид – така в най-сбита форма гласи обвинението срещу Милошевич, раздиплено в трите обвинителни акта за Косово, Хърватия и Босна. Във встъпителната си пледоария главната прокурорка на Трибунала Карла Дел Понте изрично подчерта, че престъпната дейност на обвиняемия винаги и навсякъде издавала една и съща стратегия, една и съща схема и един и същи план, чиято цел била сътворяването на Велика Сърбия по пътя на насилственото прогонване на несръбското население. Главният прокурор в процеса Милошевич на 11 декември 2001 година буквално повтори тезата на шефката си като аргумент за обединяването на трите обвинителни акта в един общ процес. И в Хърватия, и в Босна, и в Косово стратегията и целта на обвиняемия била една и съща. Съдиите се възпротивиха на тази идея на прокурора поради простата причина, че Косово е дял от Сърбия и не може да бъде обект на великосръбски цели. Апелативната камара на трибунала обаче прие идеята на Найс, с което великосръбската цел на Милошевич действително залегна като фундамент на цялостния обвинителен акт.

Англосаксонското правосъдие, залегнало в работата на Трибунала, познава термина „mistrial‛ – неправилен и поради това невалиден съдебен процес. Например, когато в хода на текущ процес променяш формулировката на обвинението. Вместо да обявят процеса за невалиден обаче, съдиите изслушаха още по-конфузните обяснения на Найс за някакъв план А и някакъв план Б на обвиняемия. План А бил съхраняването на Югославия, план Б бил „уголемена Сърбия‛, ако план А се провали. След това обяснение съдията Робинсън подаде ръка на давещия се прокурор с думите: „Ако правилно Ви разбирам, мистър Найс, обвинението подхожда към този въпрос някак си по-прагматично, по-емпирично‛. Мистър Найс пое подадената ръка: „Absolutely‛, потвърди мистър Найс: yes, точно така е! В резултат на което процесът на века продължи още половин година прагматично и емпирично до биологичното си разрешение.

Да хвърлим бърз поглед върху защитата на Милошевич през последните месеци. Като президент на последната Югославия и главнокомандуващ въоръжените й сили той, разбира се, не е отговорен за всяко престъпление, извършено от войник или полицай в Косово. Съгласно точка 19 от обвинителния акт Милошевич може да бъда наказателно преследван, ако е знаел за престъпления на подчинените си или ако не е предприел нищо за предотвратяването им и за наказване на извършителите. Ето защо Милошевич докара като свидетели редица армейски и полицейски генерали, които внесоха като доказателствен материал десетки заповеди, наредби и директиви на държавното ръководство до полицията и армията в Косово. В тях държавното ръководство многократно и изрично напомня за задължението на войници и полицаи в борбата си с въоръжените отряди на АОК строго да съблюдават правата и сигурността на цивилното население, а командирите незабавно да рапортират за всяко престъпление и извършителят безкомпромисно да бъде арестуван, разследван и предаден на военен или граждански съд. Всеки войник освен това получава пластифицирана картичка в джобен формат с основните изисквания на Женевската конвенция. Шефът на военното разузнаване Геза Фаркаш потвърди като свидетел, че на заседания на президентството Милошевич всеки път искал информация за евентуални престъпления спрямо цивилното население и настоявал за строги наказания за извършителите. Радомир Гойевич, бивш генерален военен прокурор и шеф на военните съдилища, инсталирани с обявяването на военно положение, потвърди множество случаи на грабежи, убийства и други престъпления спрямо цивилното население в Косово. Същевременно свидетелят внесе като веществено доказателство огромен брой документи за дейността на военните съдилища. От тях проличава, че от обявяването до отмяната на военното положение е повдигнато обвинение срещу 6700 войници и офицери, като са произнесени 2185 присъди, в три случая дори възможната във военно положение смъртна присъда. Бившият министър на вътрешните работи Обрад Стеванович внесе като веществено доказателство документи на своя ресор, от които проличава, че между 1 януари и 20 юли 1999 година полицията е провела разследване и предало на съдебните органи 2788 извършители на различни престъпления срещу цивилното население. 58 от въпросните извършители били полицаи. 12 от въпросните полицаи били обвинени в убийство. Повече на Милошевич не му и трябва по точките от косовското обвинение, касаещи различни престъпления над цивилното население. Десетки офицери от разположените в Косово сили – от бригадни генерали в командните щабове до ротни и взводни командири на терена – дадоха като свидетели показания по конкретните точки на обвинението, визиращи опожаряване на села, масови убийства и етнически чистки, извършени от армията. Става дума за свидетели „от първа ръка‛, които във въпросния момент са се намирали на въпросното място и които подкрепиха показанията си с представянето на бойни заповеди, рапорти на отделни командири, военни дневници, личните си бележници и други документи, приети като веществено доказателство. Според тези показания във всички приведени в обвинението случаи е ставало дума за легитимни военни операции срещу въоръжени групировки на АОК, като защитата на цивилното население винаги имала висш приоритет. Други свидетели, включително и косовски албанци, обясниха въз основа на лични наблюдения, видеофилми и други документи бягството на косовските албанци като резултат от бомбардировките, а не от насилствено прогонване. На много места цивилното население се отправило към албанската и македонска граница под натиска на АОК, която по този начин искала да предизвика ефекта на хуманитарна катастрофа.

Заслужават внимание и чуждестранните свидетели като бившият канадски посланик в Белград Джеймс Бисет, който изтъкна положителната роля на Милошевич във всички мирни преговори и заслугите му за Дейтънското споразумение, и изрази недоумението си от повдигнатото срещу него обвинение. Британската журналистка Ив-Ен Прентис, кореспондентка за ‛Гардиън‛ и ‛Лондон Таймс‛, разказа между другото, че през ноември 1994 година заедно с една германска колежка от ‛Дер Шпигел‛, чакайки за интервю с босненския президент Изетбегович, видяла как в офиса му на дълъг разговор влязъл Осама бин Ладен. Последната чуждестранна свидетелка бе Алис Махон, член на долната камара на британския парламент и на парламентарната асамблея на НАТО. Тя между другото окачестви бомбардирането на Югославия като агресия на НАТО и грубо нарушение на устава на Алианса със съвсем друго предназначение от предотвратяването на хуманитарна катастрофа в Косово. Въпросната хуманитарна катастрофа впрочем възникнала едва с бомбардировките.

Никакво доказателство екипът на Карла Дел Понте не приведе и за основното си обвинение: съществуването на една престъпна групировка за сътворяването на Велика Сърбия. Оставаше тази конспирация да се приеме на доверие, или да се изостави цялото обвинение.

В заключение се оказа, че и в условията на демокрацията и правовата държава е възможно да бомбардираш една непослушна държава, след което да съдиш президента й за военни престъпления, и с всичко това да не разтревожиш особено отвореното, божем, общество. С още по-завиден успех и още по-мътни последици политиците ни повториха този експеримент в Ирак и сега се канят да го потретят, защото апетитът идва с яденето. Докато стомната се счупи и в недрата на 21 век заплачем за 19-ти.

За политика Слободан Милошевич до свалянето му от власт се говорят лоши неща. Не знам какво от тях е вярно, по принцип политиците са ми като хора дълбоко съмнителни и това си е мой проблем.Със сигурност знам обаче, че в рамките на съдебното шоу на име ‛процес на века‛, което следих внимателно сесия след сесия и година след година, Слободан Милошевич се открояваше като най-почтения човек, който най-малко лъжеше. Десетки са разобличените от него лъжесвидетели на обвинението. Колко ли ще са онези, при които е минал номерът да лъжеш под клетва? Колко ли от тях прокурорите съзнателно са употребили като лъжесвидетели? С всеки нов лъжесвидетел прокурорите във всеки случай трупаха срам върху себе си и върху съдиите, които поне веднъж не реагираха на тази практика. Напротив, в процеса Милошевич те опозориха професията си като асистенти на прокурора в един политически процес. А Слободан Милошевич докрай се би достойно и умря прав.