Полуклубна публичност
За полутайнствения артистичен клуб на ул. ‛Самуил‛ в София слушах от месеци. Доколкото разбрах, не става дума за ‛Апартамента‛; прилича на ‛Хамбара‛, но не е идентичен с него. С голяма сигурност мога да кажа, че въпросният клуб е създаден от художници, които са и университетски възпитаници. Според някои там има експериментални прожекции всеки понеделник вечер. Според други там се случват събития всеки първи четвъртък от месеца. Лично аз за първи път го посетих в неделя, 26 февруари 2006. Поводът беше дискусията за ‛Визуална полиция‛ на Явор Гърдев в рамките на акцията Critics’ Selection на Владия Михайлова и Яна Костова. Поводът пък за акцията Critics’ Selection бе друга дискусия, започнала от статията на Владия Михайлова ‛Christo или Христо?‛ във в. ‛Култура‛, последвана от отговор на група ‛Ултрафутуро‛, която светкавично се разгоря в няколко сайта в интернет в края на 2005 – за повече информация вж. www.cult.bg.
В крайна сметка в полутайнствения клуб на ул. ‛Самуил‛ по много интересен начин се преплетоха няколко културни/визуални дискусии, най-важните ‛места‛, където те се водят, и активна, предимно млада публика от интердисциплинарен тип. Трудно е да си представя по-подходящо пространство и атмосфера за първата изява от поредицата критически селекции, която ни очаква.
Организаторите мотивираха избора на Явор Гърдев с неотдавна публикуваната класация на в. ‛Култура‛ на художествените събития от 2005, в която ‛Визуална полиция‛ зае второ място. Бяха поканили и победителя в класацията – Иван Мудов (с акцията МУСИЗ на гара Подуяне). Общото между двете произведения е мистификацията, реализирана във и чрез публичното пространство и медиите. А то е, защото и двете произведения са създадени в рамките на програмата ‛Визуален семинар‛ (на Института за съвременно изкуство и Центъра за академични изследвания), съсредоточила в продължение на две години усилията на културни теоретици и артистични практици върху конкретната визуална среда на град София. Работата на Явор Гърдев едновременно обобщава, ‛увенчава‛ и бележи края на програмата, явявайки се същевременно и нейно продължение – може би затова месеци след приключването си ‛Визуалният семинар‛ става сякаш все по-популярен.
Представените кратки откъси от петте телевизионни предавания, в които участва шефът на визуалната полиция – майор Явор Стефанов, дадоха достатъчна представа за характера на произведението. Думата ‛политестетика‛ премина през публиката в цялата си забавност и страховитост. Първото – поради асоциациите с преживяното или прочетено недалечно минало, второто – поради осъзнаването, че то въобще не е минало. Публичното говорене и манипулирането чрез медиите, възможността и най-тоталитарните решения да бъдат обвити в популистка реторика и демократични процедури, да бъдат скрити зад колективна фасада и представени като консенсусен ред – всичко това създава усещането за безсилие, а заедно с това и тревожна необходимост от някаква намеса, която пък се блокира от не по-малко тревожни размисли за правото на намеса, за зачитането на другия и така до безкрай. Естествено бе около тези проблеми да закръжи и последвалата дискусия.
Оказа се, че по-голямата част от публиката не беше гледала изложбата в АТА/ИСИ през декември миналата година, така че Явор Гърдев разказа за създаването на ‛Визуална полиция‛, за работата си с водещи журналисти в БНТ и НОВА ТВ, за общата рамка на разговорите, която е задал, за да се запази спецификата на всяко от предаванията. След технологията около създаването дискусията премина през лек спор за и против излъчването на ‛Визуална полиция‛ по самите тези телевизии, задълбочи се около очакванията към съвременното изкуство да провокира значими публични дебати (и промени), позамря поради липсата на такива очаквания в българското общество (заради маргинализацията и себемаргинализацията на културата), оживи се около въздействието на този тип произведения в собствената им среда и в чужбина – и накрая се разпадна, като всяка дискусия.
Всъщност продължи по маси и групи. На моята маса и в моята група се оказаха студентка по архитектура, млад културолог, млада химичка и не толкова млад журналист, а в разговора ни се смесиха Оруел и Уелс, и теорията на хаоса… И беше наистина интересно. Единственият недостатък, за който се сещам, бе липсата на микрофон, която заглуши половината от изказванията. Но пък допринесе за непосредствеността на атмосферата.
А тя беше, както вече споменах, полутайнствена, клубно-елитна, и в нея младите артисти обсъждаха своята маргиналност…
В крайна сметка в полутайнствения клуб на ул. ‛Самуил‛ по много интересен начин се преплетоха няколко културни/визуални дискусии, най-важните ‛места‛, където те се водят, и активна, предимно млада публика от интердисциплинарен тип. Трудно е да си представя по-подходящо пространство и атмосфера за първата изява от поредицата критически селекции, която ни очаква.
Организаторите мотивираха избора на Явор Гърдев с неотдавна публикуваната класация на в. ‛Култура‛ на художествените събития от 2005, в която ‛Визуална полиция‛ зае второ място. Бяха поканили и победителя в класацията – Иван Мудов (с акцията МУСИЗ на гара Подуяне). Общото между двете произведения е мистификацията, реализирана във и чрез публичното пространство и медиите. А то е, защото и двете произведения са създадени в рамките на програмата ‛Визуален семинар‛ (на Института за съвременно изкуство и Центъра за академични изследвания), съсредоточила в продължение на две години усилията на културни теоретици и артистични практици върху конкретната визуална среда на град София. Работата на Явор Гърдев едновременно обобщава, ‛увенчава‛ и бележи края на програмата, явявайки се същевременно и нейно продължение – може би затова месеци след приключването си ‛Визуалният семинар‛ става сякаш все по-популярен.
Представените кратки откъси от петте телевизионни предавания, в които участва шефът на визуалната полиция – майор Явор Стефанов, дадоха достатъчна представа за характера на произведението. Думата ‛политестетика‛ премина през публиката в цялата си забавност и страховитост. Първото – поради асоциациите с преживяното или прочетено недалечно минало, второто – поради осъзнаването, че то въобще не е минало. Публичното говорене и манипулирането чрез медиите, възможността и най-тоталитарните решения да бъдат обвити в популистка реторика и демократични процедури, да бъдат скрити зад колективна фасада и представени като консенсусен ред – всичко това създава усещането за безсилие, а заедно с това и тревожна необходимост от някаква намеса, която пък се блокира от не по-малко тревожни размисли за правото на намеса, за зачитането на другия и така до безкрай. Естествено бе около тези проблеми да закръжи и последвалата дискусия.
Оказа се, че по-голямата част от публиката не беше гледала изложбата в АТА/ИСИ през декември миналата година, така че Явор Гърдев разказа за създаването на ‛Визуална полиция‛, за работата си с водещи журналисти в БНТ и НОВА ТВ, за общата рамка на разговорите, която е задал, за да се запази спецификата на всяко от предаванията. След технологията около създаването дискусията премина през лек спор за и против излъчването на ‛Визуална полиция‛ по самите тези телевизии, задълбочи се около очакванията към съвременното изкуство да провокира значими публични дебати (и промени), позамря поради липсата на такива очаквания в българското общество (заради маргинализацията и себемаргинализацията на културата), оживи се около въздействието на този тип произведения в собствената им среда и в чужбина – и накрая се разпадна, като всяка дискусия.
Всъщност продължи по маси и групи. На моята маса и в моята група се оказаха студентка по архитектура, млад културолог, млада химичка и не толкова млад журналист, а в разговора ни се смесиха Оруел и Уелс, и теорията на хаоса… И беше наистина интересно. Единственият недостатък, за който се сещам, бе липсата на микрофон, която заглуши половината от изказванията. Но пък допринесе за непосредствеността на атмосферата.
А тя беше, както вече споменах, полутайнствена, клубно-елитна, и в нея младите артисти обсъждаха своята маргиналност…
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
