Мартирологът на Андрей Тарковски
Андрей Тарковски започва да води своя Мартиролог* на 30 април 1970 г. по време на подготвителния период за филма Соларис, настъпил след четиригодишен принудителен престой. Последният запис е направен на 15 декември 1986 година, две седмици преди 29 декември – денят на смъртта му.
В Мартиролога Тарковски не пише много за работата си. На нея са били посветени работните дневници на всеки филм. Но той не се е ограничил и в изброяването на преследванията, гоненията и страданията, на които е бил подложен. В него има и философски размисли, и цитати от току-що прочетени или прелистени книги, и рисунки, и битови описания на строителството на селската му къща, на подреждането на апартамента в Рим, има и за дълговете и т. н. И постоянни бележки за творческите планове, понякога дори и с подробно разработени сцени на така и незаснети филми.
Дали е бил откровен докрай на страниците на своя дневник? Разбира се, че не. Той е знаел, че ще бъде четен, че дори е възможно да го публикуват. За някои неща говори с намеци, други скрива дори от себе си. И въпреки това често не е могъл да се сдържа и е изливал на страниците на Мартиролога всичко накипяло в душата му.
Тук предлагаме на читателя избрани (без умисъл) места от него, като се ограничаваме в рамките на първия и последния запис.
През декември 2006 г. ще се навършат 20 години от смъртта на Андрей Арсениевич Тарковски. Първото издание на неговия Мартиролог е в Германия през 1992 г., следват публикации във Франция и Италия.
Фондът на името на Андрей Тарковски иска да подготви първото пълно издание на Мартиролог с богат коментар и сверка на всички текстове с ръкописа, публикациите на статии от пресата и т. н., залепени в дневника от Тарковски. Но засега няма пари.
Култура
Мартиролог
30 април 1970 г., Москва
Отново говорихме със Саша Мишарин за Достоевски. Преди всичко, разбира се, трябва да бъде написано. Да не се мисли за режисурата. Навярно няма смисъл да се екранизира Достоевски. Трябва да се направи филм за самия Ф. М. За неговия характер, за неговия Бог и дявол и за неговото творчество.
Толя Солоницин може да бъде прекрасен Достоевски. Сега трябва да се чете. Всичко, което е написано от Достоевски. Всичко, което са писали за него. И руските философи – Соловьов, Леонтиев, Бердяев и т. н. Достоевски може да се превърне в смисъл на всичко, което ми се иска да направя в киното.
А сега Соларис. Засега всичко върви мъчително и пряко сили, защото ‛Мосфилм‛ определено е в криза. После Бял ден1.
23 февруари 1972 г.
Нима отново трябва да се седи с години и да се чака някой да благоволи да пусне филма [Соларис]2? Каква е тази поразителна страна, която не иска нито победи на международната арена за нашето изкуство, нито нови хубави филми и книги? Истинското изкуство ги плаши. Разбира се, това е естествено; изкуството, без съмнение, им е противопоказно, защото то е хуманно, а тяхното предназначение е да подтискат всичко живо, всяко кълнче на хуманизма, било то човешкия стремеж към свободата или появата на нашия мъждив хоризонт на някакво явление на изкуството. Те няма да се успокоят дотогава, докато не унищожат всички признаци на самостоятелност и не превърнат личността в говедо. Така ще погубят всичко – и себе си, и Русия.
Утре отивам при Сизов3 – той ще ми обясни какво се случва със Соларис. Навярно ще ме уговаря, склонява, убеждава. Е, свикнал съм...
Трябва да прочета повестта на Короленко, за която ми говореше Фридрих [Горенщайн] – там имало нещо за затънтения живот на сибирските селяни, за предразсъдъците и прочие. Може би нещо в духа на Аукалки 4. Екранизацията все пак е по-лесният път.
Незнайно защо ми се струва, че трябва да се екранизира литературата, която не се е състояла, но в която има зърно, което може да се развие във филм, който, на свой ред, може да стане забележителен, ако приложиш към него способностите си.
27 януари 1973 г., събота
Колко е тъжно да се живее на белия свят! Завиждам на всеки, който е способен да се занимава с работата си независимо от държавата. Да, завиждам практически на всички – освен на тези от киното и театъра. (Не говоря за телевизията, защото това не е изкуство.) Свободни. От печалбата те също са свободни, но, в крайна сметка, могат да работят. Каква просташка власт! Нима на нея са й нужни литературата, поезията, музиката, живописта, киното? Не, точно обратното! А колко лесно биха били ликвидирани всички проблеми! Излиза, че Борис Леонидович [Пастернак] ми каза истината – че ще направя още четири филма5. Първият вече го направих – Соларис, остават още три. Всичко на всичко! Искам само работа, нищо повече. Работа! Не е ли диващина, не е ли престъпление, че режисьор, когото в италианската преса наричат гениален, седи без работа?
Честно да си кажа, просто ми се струва, че това е отмъщението на посредствеността, която се е докопала до властта. Та нали посредствеността ненавижда твореца, а нашата власт се състои изцяло от посредствености.
Ако ми се отдаде да направя Бял ден, ще трябва да подам заявка за филм, т. е., засега за сценарий – за Достоевски. Време е вече...
А може би да плюя на всичко?
Какво прекрасно дърво? Навярно е бряст. Но той расте много бавно. А какво расте бързо? Бялата върба или сребристата топола? Май че сребристата топола – красиво дърво.
Интересно, дали ще мога чрез Федя6 да получа автомобил? Това е единственият начин. Сам, разбира се, никога няма да мога да купя кола.
А как ми се иска да си уредя живота на село7!
20 октомври 1973 г., събота, Москва
Една от глупавите мисли: ти на никого не си нужен, ти си съвършено чужд на твоята култура, ти нищо не си направил за нея, ти си нищожество. А ако сериозно зададат въпроса в Европа, а и навсякъде другаде: Кой е най-добрият режисьор в СССР? – Тарковски. А у нас – мълчание. Мене ме няма и аз съм празно пространство.
Това са така наречените минути на слабост. Много е тежко да си никому ненужен. И как не ти се иска дреболиите да имат значение. Иска ти се да изпълниш нечий живот или нечии животи. Тясно ми е, на душата ми й е тясно в мен самия, нужно ми е друго вместилище.
29 юли 1974 г.
Е – отново започва суетнята по пускането на филма. В четвъртък Ермаш8 не прие филма: на него всичко му е неразбираемо (‛Направете го разбираемо.‛), някакви парчета не му харесват (‛Изхвърлете ги? Защо са ви?‛) и т. н. Скандалът беше нелеп и странен. Все едно, че Ермаш играеше някаква лошо отрепетирана роля или демонстрираше ‛принципност‛ и ‛суровост‛. Във всеки случай, той изглеждаше глуповато – като опърничав и твърде ограничен човек. За ролята на председател на Госкино той, разбира се, е нищожен.
Т. Г. Огородникова9 ми предложи да напиша 2-3 сценария-екранизации за телевизията. Искам да й предложа Обломов, Животът на Клим Самгин и Очерци на семинаристите на Помяловски. Трябва да поговоря с нея за това. Ако стане – сключваме договор и заминавам на село. Интересно, какво ще се случи с Огледалото?
С две думи, всичко се усложнява.
6 януари 1975 г., понеделник
Написах писмо на Ермаш, в което го моля незабавно да се реши въпросът с моята по-нататъшна работа. Имах предвид едно от двете: Идиот или филм за Достоевски. Той по-скоро ще ми откаже и тогава ще му напиша още едно писмо със заявки (паралелно със Студията) за Смъртта на Иван Илич и Пикник10. Само трябва да съгласувам въпроса със Стругацки.
Днес има виелица. През нощта всичко ще засипе. Утре е Рождество.
7 януари 1975 г., вторник
Желанието ми да правя Пикник с нещо напомня състоянието ми преди Соларис. Вече мога да разбера причината. Това чувство е свързано с възможността да се докосна до трансцеденталното. Става дума не за така нареченото ‛експериментално‛ кино, а за нормално, традиционно, постепенно разгръщащо се кино.
В Соларис нямаше решение на този проблем. Там с труд успях да организирам сюжета и да поставя няколко въпроса.
Иска ми се гръмотевична сплав – емоционален, замесен от прости и пълноценни чувства разказ за себе си – с тенденции да се повдигнат няколко философско-етични въпроса, свързани със смисъла на живота.
Успехът на Огледалото за пореден път ме убеди в правилността на догадката, която свързвах с проблема за важността на личния емоционален опит за киноразказа.
Може би киното е най-личното изкуство, най-интимното. В киното само интимната авторова истина се превръща в убедителен аргумент за зрителя в салона.
23 юни 1977 г., Талин
Колко неправилно живеем!
Човекът изобщо не се нуждае от обществото, обществото се нуждае от човека. Обществото е принудителна защитна мярка, самосъхранение. Човек трябва, за разлика от стадното животно, да живее самотно – сред природата – сред животните, растенията и в контакт с тях.
С все по-голяма очевидност усещам, че трябва да променя живота си. Някак си да го организирам, да го пренаредя. Трябва да започна да живея по друг начин. Какво е нужно за това? Преди всичко, да се чувствам свободен и независим. Да вярвам, да обичам. Да отхвърля този живот – напълно нищожен – и да живея заради другото. Но къде? Как? Та нали имам задължения към близките си – децата, родителите, Лариса. Ето първият предразсъдък, препятствието...
29 декември 1979 г., събота
Заповядано ми е да се явя в Комитета в три и половина. Помогни ми, Господи!
Нощес спах много лошо. Събуждах се три пъти. Сънувах мъртва жена, която разнасяха във влак и по перона.
ЦК на КПСС изпрати някакво полу-тайно писмо до киностудия ‛Мосфилм‛, в което се обсъжда ниската художествена стойност на филмите, пускани от ‛Мосфилм‛. И като пример са посочени три: Котка в чувал, Младостта е с нас и Сталкер. Филмът беше планиран за втората половина на 80-те години с двеста и няколко копия.
Бях при Ермаш. Той е категорично против това Андрюшка да пътува с нас11. Естествено. Позовах се на правата си. Казах, че ще се боря за истината пред по-висшите инстанции.
‛Обсъдиха‛ сценария12.
‛Малко са съветските спомени‛. (Ще го преглътнат).
‛Да се заострят проблемите.‛ (Ще ги заострим).
Изказах се. В смисъл какво мисля за режисьорите – членове на колегията на Госкино. Казах, че не бих станал член на Колегията, дори и да ме бяха помолили. Казах, че са ги ‛прехранили‛, че те нямат право да съдят филмите ми и да участват в разрушаването на съдбата ми. Беше тежък и неприятен разговор. Освен Ермаш беше и Сизов, от което съм много доволен.
Бях на рожден ден у Олег Халимонов13, помолих го да проучи правата ми (гражданските), в смисъл дали мога да пътувам с Андрюшка.
9 юни 1980 г., понеделник. Леонардо да Винчи
Показаха по РАИ14 Време за пътешествия – окончателният вариант. Много ми хареса.
Засега РАИ се държат неразбираемо. Утре, след срещата с тях, много неща ще се изяснят.
Разговарях с Лара15. Тя в четвъртък ще закара Тяпа16 и Анна Семьоновна17 на село.
Докато не се сключи окончателно договорът, е невъзможно да се оформят документите ни за престоя през цялото време (14 месеца).
Непрекъснато записвам в дневника си някакви глупости, а важните мисли, които рядко ме спохождат, забравям.
Ако можеше да не се съобразяваме с всички правила и общоприети канони, с които се правят филмите, книгите и т. н., какви забележителни неща биха могли да бъдат създадени!
Ние изобщо сме се отучили да наблюдаваме. Заменили сме наблюдението с работа по шаблон.
Ненапразно така често ми идва на ум Кастанеда и неговият Дон Хуан. […]
3 април 1981 г., петък. Москва
Вкъщи няма и стотинка. Вчера идва жената от Електрификация и искаше да платим тока. Утре е рожденият ми ден – Лариса ще се обади на всички познати, за да не идват, тъй като празненството се отменя.
Вчера трябваше да дойде Яз Гавронски18. Началството на Госкино вече е получило 3 телекса за това, че италианците ще пристигнат след 15-и (във връзка с отсъствието на Ермаш от Москва).
От Стокхолм непрекъснато се обажда София19. Тя е в пълно отчаяние и през цялото време говори едно и също: ‛Всички отмениха своите ваканции‛; във вестниците пишело, че непременно ще пристигна, а ние, разбира се, за никъде не сме тръгнали. Госкино отговорило на шведското посолство в Москва, че ние не заминаваме, защото аз просто не искам. Лариса се обадила на Сторчак20 и попитала защо говорят така. Тя отговорила, че, видите ли, от притеснение... Странно притеснение.
Сега дойдоха от Енергото и изключиха електричеството. <…>
24 юли 1981 г., Москва
Ксения21 ми разказа, че на пресконференцията по време на фестивала на Ермаш му задали въпроса вярно ли е, че на Тарковски му забраняват да снима за RAI, защото е невъзможно да го пуснат в чужбина с детето му. Ермаш казал, че той е против тази продукция, тъй като ‛на такъв режисьор като Тарковски дават твърде малко пари за снимането на филма‛. Измет!
4 ноември 1981 г., сряда, Москва
Колко тежко ми е на душата!
Лариса трябваше да се върне от село преди една седмица, а дори не ми се обади поне веднъж. Какво прави там? Защо не се връща Лариса в Москва? Не зная. Душата ми кучета я ръфат, а тук трябва да се мисли за ‛творчество‛. Колко тежко, неинтересно и скучно е да се живее! Всичко трябва да се промени! Трябва да сменя живота си, да захвърля всичко, освен възможностите да служа на това, за което съм призван. Трябва да събера цялото си мъжество и да отсека всичко, което ми пречи.
Изкушението на Свети Антоний22.
Финал – неудържими ридания (от невъзможност за вътрешна хармония) на Антоний, които постепенно преминават в сдържани въздишки, хлипове, постепенно успокоение, докато погледът му попива секунда след секунда цъфтящата красота на природата: зазоряване, замряла природа, трептящи дървета, гаснещи звезди и проблясък от Изток, осветяващ тази красота на живота. Свети Антоний. Той е и Толстой, и Иван Карамазов, и всички страдащи заради несъвършенството.
Ако ме бяха попитали към какви убеждения се придържам (ако е възможно да се придържаш към убеждения) в жизнените си възгледи, бих казал: първо – че светът е непознаваем, и (следователно) второ, че в нашия измислен свят всичко е възможно. Както ми се струва, първото обуславя второто. Или второто – първото, както ви харесва.
Разбирам защо отишлите си от нас души могат да тъгуват по този свят. (Ахматова, говореща ми след смъртта си: А мене обичат ли ме както преди, споменават ли ме?, Как съм обичала!… Или нещо подобно23).
За да обичаш истински човека: майката, жената, майката на децата си, мъжа – трябва да бъдеш цялостна личност, тоест Велик човек. Такава е Анна Семьоновна, такава беше майка ми, баба ми... Такива са били жените на декабристите. Любовта – това е истината. Фалшът и истината са несъвместими. […]
28 февруари 1982 г., Москва
Никога не съм искал към мен да се отнасят с преклонение (би ми било срамно да съм в ролята на идол). Винаги съм мечтал да бъда нужен.
27 февруари 1983 г., неделя, Via di Monserrato
[…] Написах заявка за Вещицата 24.
Трябва да преровя всички дневници и да препиша всички замисли в отделна тетрадка. Много е неудобно да се използват дневниците за работа. От време навреме от тях трябва да се преписва за по-лесна употреба.
Колко тъжно говори Тяпа по телефона! Колко тъгува той... Колко безчовечно трябва да е обществото, ако то, с цел да има заложници, без всякакво съжаление разделя семейства. А то е ясно, че ще става все по-лошо и по-лошо.
Ясно е още, че Бог ни води.
3 април 1983 г., Via di Monserrato
Утре е рождения ми ден – вече втори тук, в Рим.
Много ми е мъчно за Тяпа.
Днес ми хрумна следната мисъл – където и да отида, все удрям на камък. Навсякъде се чувствам по един и същи начин – и тук, и в Москва.
Тук – заради носталгията, там - заради това, че не се възползвах от свободата, от възможността да променя съдбата си.
А като е така, трябва да се реша на решителната крачка – да заживея по друг начин.
4 април 1983 г., понеделник, Via di Monserrato
Рожденият ми ден. Прекарахме го двамата с Лариса. Вечерта звъннахме в Москва и разговаряхме с Маша25, Володя26, Сенка27, Анна Семьоновна и с Тяпа, естествено.
Анна Семьоновна им изпекла пирог. На нас с Лариса ни стана тъжно и започна да ни се привижда родната стряха, завръщането и прочие, и прочие...
А сега пиша това и си мисля, че всичко, което е замислено, е замислено правилно. Не трябва да се връщаш назад, дори ако така е по-лесно. Сега е много тежко и се налага да се търпи...
25 май 1983 г., Via di Monserrato
Много лош ден. Тежки мисли. Страх... Провалих се... За мен и в Русия няма живот, и тук няма живот...
В Москва се разпространявал слухът, че съм се провалил в Кан. Ей Богу, това е последната капка...
9 септември 1984 г., Стокхолм
От няколко дни съм в Стокхолм. Договорът още не е подписан. На Анна-Лена28 хич не й се иска да ми плаща повече от 50 долара дневни. Мисля, че ще ми се наложи да се задоволя с тях.
Свен Нюквист ми направи много приятно впечатление. Ние вече се бяхме виждали в Готланд и с ентусиазъм се спряхме на избраната по-рано натура. Единствената сложност е съпротивата на орнитолозите, които се страхуват, че ще изплашим птиците.
Още не съм решил как и къде ще снимам сънищата. Знам само, че не искам да снимам никаква тълпа. Все още не е намерен домът на Мария. На мене ми се иска селска запусната къща, двор със захвърлен в средата селскостопански агрегат, обрасъл с коприва, и извисяваща се (в средата?) в двора отрупана с цвят песекиня.
Къщата трябва да се намира някъде близо до Стокхолм. […]
11 декември 1985 г., Stockholm
Болен. Лежа. Ужасно ме боли вътре, в дробовете./
Нощес ми се присъни Вася Шукшин. Играехме на карти.
Питам го:
- Пишеш ли нещо?
- Пиша, пиша – замислен, съсредоточен в играта, ми отговаря той.
А после, вече ми се струва, че сме няколко души, станахме и някой каза: ‛Трябва да плащаме‛ (в смисъл, че играта е свършила, трябва да пресметнем резултата и на кого колко).
Амадеус на Форман. 8 Оскара и… толкова бездарен. Въпреки всичко. Може би само Салиери не е лош, но концепцията му е ужасна. Не само че е ужасна, но е някак не много човечна. […]
21 декември 1985 г., Stockholm
На 23-ти летя за Италия. Събирам си целия багаж. Искам да поговоря с Михал29 как да се довърши филмът, ако не мога да отида до Стокхолм.
Чувствам, че няма да мога. С всеки ден става все по-лошо.
Наистина беше прав Борис Леонидович [Пастернак], а Лара? Когато ми съобщи, че ми остава да направя само 4 филма. Помните ли спиритическия сеанс у Ревик30?
Само дето Б. Л. е пресметнал неправилно. Той е знаел, че ще направя 7 филма, но е сложил в сметките и Ледената пързалка и цигулката, който не трябва да се смята. Така че не той е сбъркал.
Как ли възприема всичко това Лариса? Как ли ще се държи по-нататък с Андрюша и с мама? Трябва да продължа да се боря да ги пуснат. На Андрюша е нужна свобода. Не може да се живее в затвор. И ако сме тръгнали по този път, трябва да го извървим до край.
14 януари 1986 г., вторник. У Марина [Влади]
Прекарах съвършено ужасяваща нощ. През деня също – боли ме гърбът. Взех лекарство. Трудно ми е да дишам. Кашлица. Повърхностна и болезнена. Това е войната, която водя. Трябва да я спечеля. (Да повикам и Олга31 и да оздравея – дори само за няколко години, за да направя няколко филма.) И това, че ще я спечеля - няма съмнения, Бог ще ми помогне! А болестта ми – това е сътресението, помогнало да изведа Тяпа и Анна Семьоновна. Ще спечеля, защото няма какво да губя – ще стигна до края. И главното – Бог ми помага. Да се свети името Ти!
15 декември 1986 г.
През цялото време - легнал в леглото, дори е трудно да ходя до тоалетна. Болки в гърба и в таза (нервите). Краката ми не се движат. Леон не разбира защо тук има болка. Мисля, че е древният радикулит, който се е обострил от химията. Правят ми химиотерапия. Много ме болят и двете ръце. Също като при невралгия. Някакви отоци. Много съм слаб. Ще умра ли? Има вариант – в болницата; и ще бъда под наблюдението на доктора, който ме лекуваше в Сарсел32.
Хамлет?
Ако сега се отърва:
1) от болките в гърба, а после
2) в ръцете – тогава може да се говори за възстановяване след химиотерапията. А сега нямам сили за възстановяване. Ето къде е проблемът.
Негативът, разрязан незнайно защо на много случайни места...
Андрей Тарковски
* Житие на мъченик (бел. пр.)
1.Бял ден – работно заглавие на филма Огледалото.
2. След първото представяне на Соларис в Госкино през януари 1972 г. Тарковски получава искане за 35 кардинални поправки по филма.
3. Сизов, Николай Трофимович – през 1973 г. е генерален директор на киностудия ‛Мосфилм‛.
4. Аукалки – един от неосъществените проекти на Тарковски.
5. На спиритически сеанс у един от приятелите на Тарковски духът на Б. Л. Пастернак на въпроса: ‛Колко филма още ще направя?‛, отговорил: ‛Четири.‛ ‛Само четири?‛ ‛За това пък - хубави‛ – казал Пастернак. В това време Тарковски работел над Соларис.
6. Федя - Рикалов Фьодор, роднина на Лариса Тарковска. През 1971 г. е началник щаб на Прикарпатския военен окръг в Ровно.
7. Село Мясное в Рязанска област, на брега на река Ока, на 300 км от Москва. Там А. Т. си купува къща и пътува до селото при първа възможност.
8. Ермаш, Филип Тимофеевич. През 1974 г. е председател на Госкино на СССР.
9. Огородникова, Тамара Георгиевна – директор на филма Андрей Рубльов. Участвала във филмите Андрей Рубльов, Соларис, Огледалото. През 1974 г. е работила в студия ‛Екран‛ на Централната телевизия.
10. Пикник край пътя, превърнал се впоследствие в Сталкер.
11. В продължение на 7 години Тарковски постоянно молел да пуснат при него в чужбина, където е работел, а след това и живял, сина му Андрей. Тази молба бива удовлетворена едва през януари 1986 година, когато Андрей Арсениевич вече е сериозно болен.
12. Сценарият Пътешествие из Италия впоследствие бил преработен в Носталгия.
13. Олег Халимонов – моряк, приятел на А. Т. Участвал във филма Един шанс от хиляда. В последните години е на ръководни длъжности в Международната морска организация.
14. РАИ (RAI) – Радио и телевизия на Италия. Финансирали са производството на филмите Време за пътешествия и Носталгия.
15. Лара, Лариса – Лариса Павловна Тарковска. Съпруга на А. Т.
16. Тяпа наричат в семейството сина Андрей.
17. Анна Семьоновна Егоркина – тъща на А. Т.
18. Яз Гавронски – представител на RAI в Москва.
19. София – професор по парапсихология от Стокхолм. Приятелка на А. Т.
20. Сторчак, Татяна – през 1981 г. е ръководител на Управлението на външните работи в Госкино.
21. Ксения Стоянович, кинокритик от Югославия. Приятелка на А. Т.
22. Изкушението на Свети Антоний – един от неосъществените проекти на Тарковски.
23. На един от спиритическите сеанси Тарковси извикал духа на Анна Ахматова.
24. Вещиците – един от неосъществените замисли на Тарковски, използван частично в Жертвоприношение.
25. Маша Чугунова – асистентка на Тарковски. Приятелка на семейството.
26. Володя Седов – театрален режисьор, асистент на Тарковски в Хамлет. Приятел на семейството.
27. Сенка – Арсений Тарковски, по-големият син на А. А. Тарковски от първия му брак.
28. Анна-Лена Вибум – директор на Филмотеката в Стокхолм, президент на ФИАФ (Международна асоциация на киноархива), продуцент на филма Жертвоприношение.
29. Михал Лещиловски – монтажист на Жертвоприношение. Автор на пълнометражния документалния филм Режисьорът Андрей Тарковски.
30. Ревик - през 60-те и в началото на 70-те приятел на Тарковски.
31. Олга – Олга Кизилова, дъщеря на Лариса Тарковска от първия й брак.
32. Сарсел – клиника около Париж.
Публикацията е подготвена от Мария Чугунова
в. ‛Новая газета‛, бр. 2 (16.01.2006)
В Мартиролога Тарковски не пише много за работата си. На нея са били посветени работните дневници на всеки филм. Но той не се е ограничил и в изброяването на преследванията, гоненията и страданията, на които е бил подложен. В него има и философски размисли, и цитати от току-що прочетени или прелистени книги, и рисунки, и битови описания на строителството на селската му къща, на подреждането на апартамента в Рим, има и за дълговете и т. н. И постоянни бележки за творческите планове, понякога дори и с подробно разработени сцени на така и незаснети филми.
Дали е бил откровен докрай на страниците на своя дневник? Разбира се, че не. Той е знаел, че ще бъде четен, че дори е възможно да го публикуват. За някои неща говори с намеци, други скрива дори от себе си. И въпреки това често не е могъл да се сдържа и е изливал на страниците на Мартиролога всичко накипяло в душата му.
Тук предлагаме на читателя избрани (без умисъл) места от него, като се ограничаваме в рамките на първия и последния запис.
През декември 2006 г. ще се навършат 20 години от смъртта на Андрей Арсениевич Тарковски. Първото издание на неговия Мартиролог е в Германия през 1992 г., следват публикации във Франция и Италия.
Фондът на името на Андрей Тарковски иска да подготви първото пълно издание на Мартиролог с богат коментар и сверка на всички текстове с ръкописа, публикациите на статии от пресата и т. н., залепени в дневника от Тарковски. Но засега няма пари.
Култура
Мартиролог
30 април 1970 г., Москва
Отново говорихме със Саша Мишарин за Достоевски. Преди всичко, разбира се, трябва да бъде написано. Да не се мисли за режисурата. Навярно няма смисъл да се екранизира Достоевски. Трябва да се направи филм за самия Ф. М. За неговия характер, за неговия Бог и дявол и за неговото творчество.
Толя Солоницин може да бъде прекрасен Достоевски. Сега трябва да се чете. Всичко, което е написано от Достоевски. Всичко, което са писали за него. И руските философи – Соловьов, Леонтиев, Бердяев и т. н. Достоевски може да се превърне в смисъл на всичко, което ми се иска да направя в киното.
А сега Соларис. Засега всичко върви мъчително и пряко сили, защото ‛Мосфилм‛ определено е в криза. После Бял ден1.
23 февруари 1972 г.
Нима отново трябва да се седи с години и да се чака някой да благоволи да пусне филма [Соларис]2? Каква е тази поразителна страна, която не иска нито победи на международната арена за нашето изкуство, нито нови хубави филми и книги? Истинското изкуство ги плаши. Разбира се, това е естествено; изкуството, без съмнение, им е противопоказно, защото то е хуманно, а тяхното предназначение е да подтискат всичко живо, всяко кълнче на хуманизма, било то човешкия стремеж към свободата или появата на нашия мъждив хоризонт на някакво явление на изкуството. Те няма да се успокоят дотогава, докато не унищожат всички признаци на самостоятелност и не превърнат личността в говедо. Така ще погубят всичко – и себе си, и Русия.
Утре отивам при Сизов3 – той ще ми обясни какво се случва със Соларис. Навярно ще ме уговаря, склонява, убеждава. Е, свикнал съм...
Трябва да прочета повестта на Короленко, за която ми говореше Фридрих [Горенщайн] – там имало нещо за затънтения живот на сибирските селяни, за предразсъдъците и прочие. Може би нещо в духа на Аукалки 4. Екранизацията все пак е по-лесният път.
Незнайно защо ми се струва, че трябва да се екранизира литературата, която не се е състояла, но в която има зърно, което може да се развие във филм, който, на свой ред, може да стане забележителен, ако приложиш към него способностите си.
27 януари 1973 г., събота
Колко е тъжно да се живее на белия свят! Завиждам на всеки, който е способен да се занимава с работата си независимо от държавата. Да, завиждам практически на всички – освен на тези от киното и театъра. (Не говоря за телевизията, защото това не е изкуство.) Свободни. От печалбата те също са свободни, но, в крайна сметка, могат да работят. Каква просташка власт! Нима на нея са й нужни литературата, поезията, музиката, живописта, киното? Не, точно обратното! А колко лесно биха били ликвидирани всички проблеми! Излиза, че Борис Леонидович [Пастернак] ми каза истината – че ще направя още четири филма5. Първият вече го направих – Соларис, остават още три. Всичко на всичко! Искам само работа, нищо повече. Работа! Не е ли диващина, не е ли престъпление, че режисьор, когото в италианската преса наричат гениален, седи без работа?
Честно да си кажа, просто ми се струва, че това е отмъщението на посредствеността, която се е докопала до властта. Та нали посредствеността ненавижда твореца, а нашата власт се състои изцяло от посредствености.
Ако ми се отдаде да направя Бял ден, ще трябва да подам заявка за филм, т. е., засега за сценарий – за Достоевски. Време е вече...
А може би да плюя на всичко?
Какво прекрасно дърво? Навярно е бряст. Но той расте много бавно. А какво расте бързо? Бялата върба или сребристата топола? Май че сребристата топола – красиво дърво.
Интересно, дали ще мога чрез Федя6 да получа автомобил? Това е единственият начин. Сам, разбира се, никога няма да мога да купя кола.
А как ми се иска да си уредя живота на село7!
20 октомври 1973 г., събота, Москва
Една от глупавите мисли: ти на никого не си нужен, ти си съвършено чужд на твоята култура, ти нищо не си направил за нея, ти си нищожество. А ако сериозно зададат въпроса в Европа, а и навсякъде другаде: Кой е най-добрият режисьор в СССР? – Тарковски. А у нас – мълчание. Мене ме няма и аз съм празно пространство.
Това са така наречените минути на слабост. Много е тежко да си никому ненужен. И как не ти се иска дреболиите да имат значение. Иска ти се да изпълниш нечий живот или нечии животи. Тясно ми е, на душата ми й е тясно в мен самия, нужно ми е друго вместилище.
29 юли 1974 г.
Е – отново започва суетнята по пускането на филма. В четвъртък Ермаш8 не прие филма: на него всичко му е неразбираемо (‛Направете го разбираемо.‛), някакви парчета не му харесват (‛Изхвърлете ги? Защо са ви?‛) и т. н. Скандалът беше нелеп и странен. Все едно, че Ермаш играеше някаква лошо отрепетирана роля или демонстрираше ‛принципност‛ и ‛суровост‛. Във всеки случай, той изглеждаше глуповато – като опърничав и твърде ограничен човек. За ролята на председател на Госкино той, разбира се, е нищожен.
Т. Г. Огородникова9 ми предложи да напиша 2-3 сценария-екранизации за телевизията. Искам да й предложа Обломов, Животът на Клим Самгин и Очерци на семинаристите на Помяловски. Трябва да поговоря с нея за това. Ако стане – сключваме договор и заминавам на село. Интересно, какво ще се случи с Огледалото?
С две думи, всичко се усложнява.
6 януари 1975 г., понеделник
Написах писмо на Ермаш, в което го моля незабавно да се реши въпросът с моята по-нататъшна работа. Имах предвид едно от двете: Идиот или филм за Достоевски. Той по-скоро ще ми откаже и тогава ще му напиша още едно писмо със заявки (паралелно със Студията) за Смъртта на Иван Илич и Пикник10. Само трябва да съгласувам въпроса със Стругацки.
Днес има виелица. През нощта всичко ще засипе. Утре е Рождество.
7 януари 1975 г., вторник
Желанието ми да правя Пикник с нещо напомня състоянието ми преди Соларис. Вече мога да разбера причината. Това чувство е свързано с възможността да се докосна до трансцеденталното. Става дума не за така нареченото ‛експериментално‛ кино, а за нормално, традиционно, постепенно разгръщащо се кино.
В Соларис нямаше решение на този проблем. Там с труд успях да организирам сюжета и да поставя няколко въпроса.
Иска ми се гръмотевична сплав – емоционален, замесен от прости и пълноценни чувства разказ за себе си – с тенденции да се повдигнат няколко философско-етични въпроса, свързани със смисъла на живота.
Успехът на Огледалото за пореден път ме убеди в правилността на догадката, която свързвах с проблема за важността на личния емоционален опит за киноразказа.
Може би киното е най-личното изкуство, най-интимното. В киното само интимната авторова истина се превръща в убедителен аргумент за зрителя в салона.
23 юни 1977 г., Талин
Колко неправилно живеем!
Човекът изобщо не се нуждае от обществото, обществото се нуждае от човека. Обществото е принудителна защитна мярка, самосъхранение. Човек трябва, за разлика от стадното животно, да живее самотно – сред природата – сред животните, растенията и в контакт с тях.
С все по-голяма очевидност усещам, че трябва да променя живота си. Някак си да го организирам, да го пренаредя. Трябва да започна да живея по друг начин. Какво е нужно за това? Преди всичко, да се чувствам свободен и независим. Да вярвам, да обичам. Да отхвърля този живот – напълно нищожен – и да живея заради другото. Но къде? Как? Та нали имам задължения към близките си – децата, родителите, Лариса. Ето първият предразсъдък, препятствието...
29 декември 1979 г., събота
Заповядано ми е да се явя в Комитета в три и половина. Помогни ми, Господи!
Нощес спах много лошо. Събуждах се три пъти. Сънувах мъртва жена, която разнасяха във влак и по перона.
ЦК на КПСС изпрати някакво полу-тайно писмо до киностудия ‛Мосфилм‛, в което се обсъжда ниската художествена стойност на филмите, пускани от ‛Мосфилм‛. И като пример са посочени три: Котка в чувал, Младостта е с нас и Сталкер. Филмът беше планиран за втората половина на 80-те години с двеста и няколко копия.
Бях при Ермаш. Той е категорично против това Андрюшка да пътува с нас11. Естествено. Позовах се на правата си. Казах, че ще се боря за истината пред по-висшите инстанции.
‛Обсъдиха‛ сценария12.
‛Малко са съветските спомени‛. (Ще го преглътнат).
‛Да се заострят проблемите.‛ (Ще ги заострим).
Изказах се. В смисъл какво мисля за режисьорите – членове на колегията на Госкино. Казах, че не бих станал член на Колегията, дори и да ме бяха помолили. Казах, че са ги ‛прехранили‛, че те нямат право да съдят филмите ми и да участват в разрушаването на съдбата ми. Беше тежък и неприятен разговор. Освен Ермаш беше и Сизов, от което съм много доволен.
Бях на рожден ден у Олег Халимонов13, помолих го да проучи правата ми (гражданските), в смисъл дали мога да пътувам с Андрюшка.
9 юни 1980 г., понеделник. Леонардо да Винчи
Показаха по РАИ14 Време за пътешествия – окончателният вариант. Много ми хареса.
Засега РАИ се държат неразбираемо. Утре, след срещата с тях, много неща ще се изяснят.
Разговарях с Лара15. Тя в четвъртък ще закара Тяпа16 и Анна Семьоновна17 на село.
Докато не се сключи окончателно договорът, е невъзможно да се оформят документите ни за престоя през цялото време (14 месеца).
Непрекъснато записвам в дневника си някакви глупости, а важните мисли, които рядко ме спохождат, забравям.
Ако можеше да не се съобразяваме с всички правила и общоприети канони, с които се правят филмите, книгите и т. н., какви забележителни неща биха могли да бъдат създадени!
Ние изобщо сме се отучили да наблюдаваме. Заменили сме наблюдението с работа по шаблон.
Ненапразно така често ми идва на ум Кастанеда и неговият Дон Хуан. […]
3 април 1981 г., петък. Москва
Вкъщи няма и стотинка. Вчера идва жената от Електрификация и искаше да платим тока. Утре е рожденият ми ден – Лариса ще се обади на всички познати, за да не идват, тъй като празненството се отменя.
Вчера трябваше да дойде Яз Гавронски18. Началството на Госкино вече е получило 3 телекса за това, че италианците ще пристигнат след 15-и (във връзка с отсъствието на Ермаш от Москва).
От Стокхолм непрекъснато се обажда София19. Тя е в пълно отчаяние и през цялото време говори едно и също: ‛Всички отмениха своите ваканции‛; във вестниците пишело, че непременно ще пристигна, а ние, разбира се, за никъде не сме тръгнали. Госкино отговорило на шведското посолство в Москва, че ние не заминаваме, защото аз просто не искам. Лариса се обадила на Сторчак20 и попитала защо говорят така. Тя отговорила, че, видите ли, от притеснение... Странно притеснение.
Сега дойдоха от Енергото и изключиха електричеството. <…>
24 юли 1981 г., Москва
Ксения21 ми разказа, че на пресконференцията по време на фестивала на Ермаш му задали въпроса вярно ли е, че на Тарковски му забраняват да снима за RAI, защото е невъзможно да го пуснат в чужбина с детето му. Ермаш казал, че той е против тази продукция, тъй като ‛на такъв режисьор като Тарковски дават твърде малко пари за снимането на филма‛. Измет!
4 ноември 1981 г., сряда, Москва
Колко тежко ми е на душата!
Лариса трябваше да се върне от село преди една седмица, а дори не ми се обади поне веднъж. Какво прави там? Защо не се връща Лариса в Москва? Не зная. Душата ми кучета я ръфат, а тук трябва да се мисли за ‛творчество‛. Колко тежко, неинтересно и скучно е да се живее! Всичко трябва да се промени! Трябва да сменя живота си, да захвърля всичко, освен възможностите да служа на това, за което съм призван. Трябва да събера цялото си мъжество и да отсека всичко, което ми пречи.
Изкушението на Свети Антоний22.
Финал – неудържими ридания (от невъзможност за вътрешна хармония) на Антоний, които постепенно преминават в сдържани въздишки, хлипове, постепенно успокоение, докато погледът му попива секунда след секунда цъфтящата красота на природата: зазоряване, замряла природа, трептящи дървета, гаснещи звезди и проблясък от Изток, осветяващ тази красота на живота. Свети Антоний. Той е и Толстой, и Иван Карамазов, и всички страдащи заради несъвършенството.
Ако ме бяха попитали към какви убеждения се придържам (ако е възможно да се придържаш към убеждения) в жизнените си възгледи, бих казал: първо – че светът е непознаваем, и (следователно) второ, че в нашия измислен свят всичко е възможно. Както ми се струва, първото обуславя второто. Или второто – първото, както ви харесва.
Разбирам защо отишлите си от нас души могат да тъгуват по този свят. (Ахматова, говореща ми след смъртта си: А мене обичат ли ме както преди, споменават ли ме?, Как съм обичала!… Или нещо подобно23).
За да обичаш истински човека: майката, жената, майката на децата си, мъжа – трябва да бъдеш цялостна личност, тоест Велик човек. Такава е Анна Семьоновна, такава беше майка ми, баба ми... Такива са били жените на декабристите. Любовта – това е истината. Фалшът и истината са несъвместими. […]
28 февруари 1982 г., Москва
Никога не съм искал към мен да се отнасят с преклонение (би ми било срамно да съм в ролята на идол). Винаги съм мечтал да бъда нужен.
27 февруари 1983 г., неделя, Via di Monserrato
[…] Написах заявка за Вещицата 24.
Трябва да преровя всички дневници и да препиша всички замисли в отделна тетрадка. Много е неудобно да се използват дневниците за работа. От време навреме от тях трябва да се преписва за по-лесна употреба.
Колко тъжно говори Тяпа по телефона! Колко тъгува той... Колко безчовечно трябва да е обществото, ако то, с цел да има заложници, без всякакво съжаление разделя семейства. А то е ясно, че ще става все по-лошо и по-лошо.
Ясно е още, че Бог ни води.
3 април 1983 г., Via di Monserrato
Утре е рождения ми ден – вече втори тук, в Рим.
Много ми е мъчно за Тяпа.
Днес ми хрумна следната мисъл – където и да отида, все удрям на камък. Навсякъде се чувствам по един и същи начин – и тук, и в Москва.
Тук – заради носталгията, там - заради това, че не се възползвах от свободата, от възможността да променя съдбата си.
А като е така, трябва да се реша на решителната крачка – да заживея по друг начин.
4 април 1983 г., понеделник, Via di Monserrato
Рожденият ми ден. Прекарахме го двамата с Лариса. Вечерта звъннахме в Москва и разговаряхме с Маша25, Володя26, Сенка27, Анна Семьоновна и с Тяпа, естествено.
Анна Семьоновна им изпекла пирог. На нас с Лариса ни стана тъжно и започна да ни се привижда родната стряха, завръщането и прочие, и прочие...
А сега пиша това и си мисля, че всичко, което е замислено, е замислено правилно. Не трябва да се връщаш назад, дори ако така е по-лесно. Сега е много тежко и се налага да се търпи...
25 май 1983 г., Via di Monserrato
Много лош ден. Тежки мисли. Страх... Провалих се... За мен и в Русия няма живот, и тук няма живот...
В Москва се разпространявал слухът, че съм се провалил в Кан. Ей Богу, това е последната капка...
9 септември 1984 г., Стокхолм
От няколко дни съм в Стокхолм. Договорът още не е подписан. На Анна-Лена28 хич не й се иска да ми плаща повече от 50 долара дневни. Мисля, че ще ми се наложи да се задоволя с тях.
Свен Нюквист ми направи много приятно впечатление. Ние вече се бяхме виждали в Готланд и с ентусиазъм се спряхме на избраната по-рано натура. Единствената сложност е съпротивата на орнитолозите, които се страхуват, че ще изплашим птиците.
Още не съм решил как и къде ще снимам сънищата. Знам само, че не искам да снимам никаква тълпа. Все още не е намерен домът на Мария. На мене ми се иска селска запусната къща, двор със захвърлен в средата селскостопански агрегат, обрасъл с коприва, и извисяваща се (в средата?) в двора отрупана с цвят песекиня.
Къщата трябва да се намира някъде близо до Стокхолм. […]
11 декември 1985 г., Stockholm
Болен. Лежа. Ужасно ме боли вътре, в дробовете./
Нощес ми се присъни Вася Шукшин. Играехме на карти.
Питам го:
- Пишеш ли нещо?
- Пиша, пиша – замислен, съсредоточен в играта, ми отговаря той.
А после, вече ми се струва, че сме няколко души, станахме и някой каза: ‛Трябва да плащаме‛ (в смисъл, че играта е свършила, трябва да пресметнем резултата и на кого колко).
Амадеус на Форман. 8 Оскара и… толкова бездарен. Въпреки всичко. Може би само Салиери не е лош, но концепцията му е ужасна. Не само че е ужасна, но е някак не много човечна. […]
21 декември 1985 г., Stockholm
На 23-ти летя за Италия. Събирам си целия багаж. Искам да поговоря с Михал29 как да се довърши филмът, ако не мога да отида до Стокхолм.
Чувствам, че няма да мога. С всеки ден става все по-лошо.
Наистина беше прав Борис Леонидович [Пастернак], а Лара? Когато ми съобщи, че ми остава да направя само 4 филма. Помните ли спиритическия сеанс у Ревик30?
Само дето Б. Л. е пресметнал неправилно. Той е знаел, че ще направя 7 филма, но е сложил в сметките и Ледената пързалка и цигулката, който не трябва да се смята. Така че не той е сбъркал.
Как ли възприема всичко това Лариса? Как ли ще се държи по-нататък с Андрюша и с мама? Трябва да продължа да се боря да ги пуснат. На Андрюша е нужна свобода. Не може да се живее в затвор. И ако сме тръгнали по този път, трябва да го извървим до край.
14 януари 1986 г., вторник. У Марина [Влади]
Прекарах съвършено ужасяваща нощ. През деня също – боли ме гърбът. Взех лекарство. Трудно ми е да дишам. Кашлица. Повърхностна и болезнена. Това е войната, която водя. Трябва да я спечеля. (Да повикам и Олга31 и да оздравея – дори само за няколко години, за да направя няколко филма.) И това, че ще я спечеля - няма съмнения, Бог ще ми помогне! А болестта ми – това е сътресението, помогнало да изведа Тяпа и Анна Семьоновна. Ще спечеля, защото няма какво да губя – ще стигна до края. И главното – Бог ми помага. Да се свети името Ти!
15 декември 1986 г.
През цялото време - легнал в леглото, дори е трудно да ходя до тоалетна. Болки в гърба и в таза (нервите). Краката ми не се движат. Леон не разбира защо тук има болка. Мисля, че е древният радикулит, който се е обострил от химията. Правят ми химиотерапия. Много ме болят и двете ръце. Също като при невралгия. Някакви отоци. Много съм слаб. Ще умра ли? Има вариант – в болницата; и ще бъда под наблюдението на доктора, който ме лекуваше в Сарсел32.
Хамлет?
Ако сега се отърва:
1) от болките в гърба, а после
2) в ръцете – тогава може да се говори за възстановяване след химиотерапията. А сега нямам сили за възстановяване. Ето къде е проблемът.
Негативът, разрязан незнайно защо на много случайни места...
Андрей Тарковски
* Житие на мъченик (бел. пр.)
1.Бял ден – работно заглавие на филма Огледалото.
2. След първото представяне на Соларис в Госкино през януари 1972 г. Тарковски получава искане за 35 кардинални поправки по филма.
3. Сизов, Николай Трофимович – през 1973 г. е генерален директор на киностудия ‛Мосфилм‛.
4. Аукалки – един от неосъществените проекти на Тарковски.
5. На спиритически сеанс у един от приятелите на Тарковски духът на Б. Л. Пастернак на въпроса: ‛Колко филма още ще направя?‛, отговорил: ‛Четири.‛ ‛Само четири?‛ ‛За това пък - хубави‛ – казал Пастернак. В това време Тарковски работел над Соларис.
6. Федя - Рикалов Фьодор, роднина на Лариса Тарковска. През 1971 г. е началник щаб на Прикарпатския военен окръг в Ровно.
7. Село Мясное в Рязанска област, на брега на река Ока, на 300 км от Москва. Там А. Т. си купува къща и пътува до селото при първа възможност.
8. Ермаш, Филип Тимофеевич. През 1974 г. е председател на Госкино на СССР.
9. Огородникова, Тамара Георгиевна – директор на филма Андрей Рубльов. Участвала във филмите Андрей Рубльов, Соларис, Огледалото. През 1974 г. е работила в студия ‛Екран‛ на Централната телевизия.
10. Пикник край пътя, превърнал се впоследствие в Сталкер.
11. В продължение на 7 години Тарковски постоянно молел да пуснат при него в чужбина, където е работел, а след това и живял, сина му Андрей. Тази молба бива удовлетворена едва през януари 1986 година, когато Андрей Арсениевич вече е сериозно болен.
12. Сценарият Пътешествие из Италия впоследствие бил преработен в Носталгия.
13. Олег Халимонов – моряк, приятел на А. Т. Участвал във филма Един шанс от хиляда. В последните години е на ръководни длъжности в Международната морска организация.
14. РАИ (RAI) – Радио и телевизия на Италия. Финансирали са производството на филмите Време за пътешествия и Носталгия.
15. Лара, Лариса – Лариса Павловна Тарковска. Съпруга на А. Т.
16. Тяпа наричат в семейството сина Андрей.
17. Анна Семьоновна Егоркина – тъща на А. Т.
18. Яз Гавронски – представител на RAI в Москва.
19. София – професор по парапсихология от Стокхолм. Приятелка на А. Т.
20. Сторчак, Татяна – през 1981 г. е ръководител на Управлението на външните работи в Госкино.
21. Ксения Стоянович, кинокритик от Югославия. Приятелка на А. Т.
22. Изкушението на Свети Антоний – един от неосъществените проекти на Тарковски.
23. На един от спиритическите сеанси Тарковси извикал духа на Анна Ахматова.
24. Вещиците – един от неосъществените замисли на Тарковски, използван частично в Жертвоприношение.
25. Маша Чугунова – асистентка на Тарковски. Приятелка на семейството.
26. Володя Седов – театрален режисьор, асистент на Тарковски в Хамлет. Приятел на семейството.
27. Сенка – Арсений Тарковски, по-големият син на А. А. Тарковски от първия му брак.
28. Анна-Лена Вибум – директор на Филмотеката в Стокхолм, президент на ФИАФ (Международна асоциация на киноархива), продуцент на филма Жертвоприношение.
29. Михал Лещиловски – монтажист на Жертвоприношение. Автор на пълнометражния документалния филм Режисьорът Андрей Тарковски.
30. Ревик - през 60-те и в началото на 70-те приятел на Тарковски.
31. Олга – Олга Кизилова, дъщеря на Лариса Тарковска от първия й брак.
32. Сарсел – клиника около Париж.
Публикацията е подготвена от Мария Чугунова
в. ‛Новая газета‛, бр. 2 (16.01.2006)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
