Български  |  English

Детската книга – на кръстопът или на път?

Вместо предисловие
В последните петнадесетина години се случи така, че благодарение на отворените за нас, източноевропейците, граници, имах възможността да представям българската детска литература на редица международни форуми – на конгреса на IBBY (Международния съвет за детско-юношески книги) в Севиля (1994), на конгресите на IRSCL (Международното общество за изучаване на детската литература) в Австралия (1993), Швеция (1995), Южна Африка (2001), Норвегия (2003), на юбилейния конгрес на ChLA (Асоциацията по детска литература) в Париж (1998) и други. Неслучайно отбелязвам форумите и годините – налага се да призная, че през тези години за българската детска книга говорех по-често в минало, отколкото в настояще време. И неслучайно на неизбежните въпроси за днешния й облик, за днешното й битие отговарях с неохота и известно затруднение. Не поради това, че нямах отговор, а защото този отговор не би бил (и не бе!) особено похвален за съвременната българска детска книга. Но как да обясниш на чужденеца, че ‛видите ли, у нас има криза и по тази причина, въпреки усилията на половин дузина издателства и на дузина ентусиасти, нашата детска книга някак линее, не цъфти‛?! Особено когато преди тебе чаровна московчанка е успяла да докаже твърдението си, че в Русия, въпреки кризата, детската литература (‛отечествената‛) е в подем, дори нещо повече – в авангарда на литературните търсения, на литературния кипеж?!
На своя територия и пред свои можем да си кажем неприятната истина в очите – пък дано това да е от полза за каузата на днешната детска книга. Дано!

Накъде отива детската книга?
– попита преди години Юлиян Йорданов. Въпросът беше изречен с тревога пред писатели и критици на особено престижния по онова време форум ‛Априлска литературна дискусия‛, на който люде като мен, макар и професионално ангажирани с детската литература, се промъкваха неканени, на приятелски начала.
Докъде стигна детската книга? – се налага да попитаме с тревога отново – в едно по-друго време, на ‛демократични промени‛, както ни подсказва клишето, и лелеян социален просперитет. Дали и тя, като обществото ни, вече второ десетилетие стои на кръстопът, или все пак върви (да не кажем крета) по някакъв свой си път?
Отговор на тези въпроси не може да се намери на страниците на днешния литературния печат. Отворен като че ли повече към глобалното литературно село, отколкото към нашенския си литературен двор, той сякаш не забелязва липсата на значими имена в полето на детската книга, спорадичността на нейните появи (и прояви), мълчанието на критиката, ‛смъртта‛ на героя – социална функция, и агресията на неговите ерзац-заместители... Сиреч, не забелязва проблемите на актуалното й битие!
Но нека да припомним:

Кои са факторите,
от които зависи появата, обликът и битието на художествения продукт, наречен детска книга, у нас?
От една страна, това са нейните творци – писателите и илюстраторите, от друга страна – това са нейните издатели и разпространители, от трета – това са нейните посредници до читателя (критици, библиотекари, учители, родители), и най-накрая (но не на последно място по значение) – това са нейните естетически потребители (децата - слушатели и читатели).
Отговорни за качеството на детската книга са всички, освен посредниците (от тях изключвам критиците!) и потребителите.
Какво става с творците днес – кои са те и как се представят?
Те са, както винаги, професионалисти и дилетанти. А кои са по-продуктивни? Естествено, дилетантите. Защото стана безпроблемно издаването на книжки от всекиго и всякъде, без мнението на художествени съвети или вътрешен рецензент. Друг е въпросът как се реализират тези книжки, имат ли читатели и критици, или просто задоволяват амбициите на самозван ‛талант‛.
Освен това, творците бих разделила на стари (не толкова като възраст, а като присъствие в детската литература) и млади (такива, които правят прощъпулник), или просто млади в смисъл на свежа струя в тази област.
Старите, общо взето, позамлъкнаха или по-рядко се появяват на литературната сцена. Младите все още ги няма – не като отделни имена, а като поколение, дошло ‛на смяна‛, с нови художествени критерии и експериментаторски ‛хъс‛! Дали липсата на интерес към попрището на детската литература (без да забравям изключенията!) е следствие от това, че в нея вече няма халтура (контрактации, големи тиражи, тлъсти хонорари, социален престиж, членство в СБП и всякакви други привилегии, каквито имаха по-рано детските ни писатели)?
И при илюстраторите, също както и при авторите, рядко срещаме утвърдени и познати имена. Най-добрите намират поприще в чужбина (Тоня Горанова, Ясен Гюзелев), от новопоявилите се само единици експериментират смело и успешно в детската книга (Яна Левиева, например), мнозина други – очевидно! – компромисно се нагаждат към нивото на масовия книжен пазар.
А сега към другия ‛отговорен фактор‛ – издателствата!
Какво правят издателствата със и за детската книга – това преди десетина години беше и, струва ми се, все още е най-болният въпрос. И макар че все пак погледът ми е ‛отвън‛, само през едва открехната врата, бих поела риска да кажа, че тук дилетантизмът не само се шири, той просто избуява и има най-пакостни последици. Условията и причините за това са налице:
- всеядност на потребителя;
- комерсиализация на пазара;
- спорадичен интерес към детската книга, а не целенасочена издателска политика (не при всички, но при много от издателствата);
- липса на активно действащи посреднически институции – за координация между издателствата, за авторските права и прочее;
- липса на самовзискателност и отговорност пред читателя;
- липса на обществен коректив (от страна на медиите, но и от страна на заинтересованите институции);
- недостатъчна професионална компетентност на редакторите.
Дали стремежът да се печели от всичко и на всяка цена при превръщането на детската книга в пазарна стока днес ще се натъкне на противодействието на поне един редактор от ранга на Ран Босилек, който, както знаем, покрай собствената си творческа работа се е занимавал с редакторско-издателски дела, като и тук е проявявал висок професионализъм и талант?!
Същевременно днешната социокултурна ситуация предлага на издателствата възможности (извън финансовите) за свободно формиране на издателската политика, без цензурни ограничения, за свободно сътрудничество с чуждестранни издателства, за свободен достъп до автори и заглавия, каквито те не са имали преди. Използвани ли са пълноценно тези възможности?!
Тук отговорът не е от моята компетентност, макар че бих могла да се позова на споделяното от самите издатели: те повече разчитат да купуват правата за издаването в побългарен вариант на готов продукт, отколкото на самостоятелното му производство, тъй като им е финансово по-изгодно. Това, което бих могла да констатирам отстрани относно постигнатото и непостигнатото от специализираните издателства, е своеобразната конкурентност между тях на ‛терена‛ на приказката – наша и чужда. Печеливш в тази конкуренция, от моя гледна точка, е ИК ‛Дамян Яков‛, особено в представянето на класическата чуждестранна приказка, без, разбира се, да подценявам отделните попадения в поредиците на издателствата ‛Хермес‛, ‛Пан‛, ‛Фют‛...
Проблем обаче остава издаването на съвременни чуждестранни приказници, вероятно свързан с придобиването на авторските права или пък с координацията между издателствата. Като пример бих посочила изданието на ‛Червените приказки на игривия котарак‛ на Марсел Еме (Издателство ЕА, 1995), което се самоозначава като първо, ‛забравяйки‛ предхождащото го издание на ‛Отечество‛ от 1984. Или пък одисеята с издаването на немския писател класик Отфрид Пройслер, който преди повече от 20 години сам изпрати книгите си на начинаеща преводачка, но както нейният превод, така и приказните повести на Отфрид Пройслер в нечий друг превод остават все още неиздадени на български език.
Актуална задача на профилираните и извоювали престиж издателства, въпреки видимите им усилия в тази посока, остава преиздаването на нашите класици на детската литература (и то не само приказниците!) в автентичния им вид, без цензурната намеса на налаганата в продължение на пет десетилетия идеологема.
Но за това се иска не само добросъвестно връщане по следите на изгубеното време и ровене в литературните архиви, а и консултантска помощ, каквато безспорно биха могли да намерят в творческите и академичните среди (единственият пример засега е на ИК ‛Егмонт България‛, чиято поредица ‛Българска детска класика‛ излиза с консултантската помощ на Божанка Константинова).
Така достигаме и до

ролята на критиката
като фактор за битуването на добрата детска книга и налагането на адекватни оценъчни подходи към нея. Да припомним, че по-рано – на страниците на в. ‛Литературен фронт‛ или на в. ‛Пулс‛ например – неведнъж е констатирано в дискусионен план разминаване както между критериите на литературата за възрастни и на литературата за деца, така и между критериите на книгоиздаването и на критиката. В първия случай това е резултат от криворазбрано тълкуване на спецификата на детската литература, а във втория произтича от извънлитературни съображения, от замяната на естетическата ценностна система с друга – по-рано идеологическа и административно-йерархическа, а в последно време – откровено комерсиална. Има и още една причина – достиженията на литературната ни практика и теория като база за изработването на единни художествени критерии за детската литература. Ако в днешната й панорама, макар и рядко, можем да откроим отделни произведения, доближаващи се до еталонната ни представа за творение, адресирано към децата, то в литературната ни наука все още няма солидни теоретични разработки, насочени към формирането на такава представа.
Липсата на изработен и общоприет теоретичен модел извиква необходимостта от разширяване на категориалната ни култура в областта на литературата за деца и юноши както чрез активизиране на научнотеоретичните търсения у нас, така и чрез рецепцията на чуждестранни изследвания.
Инициатор на такова начинание може да стане някое от университетските издателства, имащи за цел да обезпечават с необходимата литература научните интереси на специалисти и студенти. Принос в това отношение могат да имат и литературните периодични издания, стига да превъзмогнат предубежденията си относно значимостта на проблематиката около детско-юношеската литература и да проявяват не спорадичен, а по-системен, дори ‛рубриков‛ интерес към нея. Още по-добре би било да се реализира най-сетне отдавна обговаряната, подкрепяна и досега от мнозина заинтересовани идея за тясно профилирано издание по въпросите на детската литература.
На отколешната нужда от подобно издание не можа да отговори някогашното ‛Деца. Изкуство. Книги‛, применувано по-късно ‛Икар‛, което вече не излиза. Не доказа жизнеспособността си и периодично, но неритмично издаваният сборник ‛Въпроси на детската литература‛. Остава посочената по-горе възможност, стига да има кой да я осъществи в новата културна и обществено-икономическа ситуация. За съжаление, отговорните по-рано институции (Министерството на образованието и науката и Министерството на културата) са напълно абдикирали от подобни ангажименти. Дори нещо повече – поради тяхното нехайство се губят завоювани от страната ни позиции. Така например малко известен на културната ни общественост остана позорният факт, че през 2004 година поради неплащане на членския си внос в последните години България отпадна от Международния съвет за детско-юношески книги – най-престижната организация, която промоцира създаването и популяризирането на детски книги в национален и международен план и присъжда ‛малката Нобелова награда‛ в тази област – Андерсеновия медал.
Основание за критичност и взискателност ни дава и рецензентската практика, която, доколкото я има(ше) в литературната периодика, е белязана с дилентантизъм, проявяващ обаче претенции за елитаризъм. Защото рецензията се поръчва(ше) инцидентно, на случайни хора, без необходимата начетеност и трайни професионални интереси към детската литература и затова чувстващи се в нейното поле като първооткриватели. Така се профанира и компрометира актуалният критически анализ в една област, която (поради неразвитите естетически сетива и безкритичната ‛всеядност‛ на потребителя – детето) в най-голяма степен се нуждае от компетентна грижовност и култивиране.

Критиката остава в дълг
към детската литература, периодичните издания – също. Особено чувствителна е липсата на информационно издание с популяризаторски характер – за книжари, библиотекари, учители, родители, които също са сред важните посредници на детската книга. Такова издание, освен чисто информационната функция, може да поеме и ролята на трибуна за критиката, която в дадената ситуация системно загърбва проблемите на детската литература. Но за появата на подобни издания е необходимо създаването на нови или съживяването на такива институции, като Дома на детската книга, който макар и формално все още да съществува (ако не се лъжа!), не изпълнява своите организаторски и координационни функции и не отговаря на своето предназначение с необходимите финансови възможности и авторитет.
На непростимата инертност на Дома на детската книга, както и на съюзните обединения на писатели и художници се противопоставят с дейността си такива важни за детската книга институции, като

библиотеката и училището,
които по всякакъв начин се стремят, въпреки финансовите трудности, да запазят или да обновят добрите традиции около нейното популяризиране сред децата. Макар и не така масови и парадни, както по-рано, все още съществуват празниците на буквите и на детската книга, конкурсите за детско творчество, срещите с детски писатели и премиерите на техни книги, дискусиите и литературните конкурси в тази област. Специално трябва да се отбележи фестивалът на детската книга – инициатива на Регионалната библиотека ‛Сава Доброплодни‛, град Сливен, който се превърна в национален форум със свой специфичен облик и принос. Колкото и старомодна да ни изглежда тази практика, тя противостои на агресията на аудио-визуалните информационни средства и масмедии, които предлагат на младите да четат дайджеста вместо оригинала, електронната версия вместо книгата. Защото компютърното ‛четене чрез прелистване‛, което ни предлагат модерните времена, не е алтернатива на ‛четенето за удоволствие‛ на книгата в класическия й вариант. И децата трябва да бъдат убеждавани в това. Стига да има кой да им препоръча наред с куклата Барби – ‛Червената шапчица‛, и наред с електронния Батман – ‛Котарака в чизми‛. И още – стига да има кой да им предложи поредната книжка на любимото детско списание – издателска и библиотечна практика у нас с повече от вековна история, но каквато днес, за съжаление, няма. Защото така както никнат едно след друго, детските списания бързо отмират едно след друго. И ни остава само да се чудим как някога са процъфтявали с десетилетия познатите на поколения читатели периодични издания ‛Светулка‛ и ‛Детска радост‛?!
Днешната ни литература за деца все пак намира компромисен вариант, появявайки се в ‛детския кът‛ на някои уеб-сайтове (LiterNet, Slovoto) и в рекламните анонси на уеб-книжарниците. Тя търси път към читателя чрез мощното посредничество на електронните медии, с надеждата, че интернет и видео-версията ще отключи интерес към книгата (вече имаме примера на феномена ‛Хари Потър‛). Добре е, че наред с класиците, там се появяват и нови имена. Но ще има ли кой да ги забележи? Засега никой не знае това. Защото грижата за ‛духовната храна‛ на децата е все още последна грижа на обществото ни.
Остава ни да не забравяме, че българската детска книга е имала и добри времена. И да вярваме, че дълбоките й корени, пуснати преди близо две столетия, отново ще отхранят филизи за красиви и здрави плодове. А също че ще има кой да се погрижи за тях. Децата ни го заслужават!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”