Български  |  English

Елити с часовников механизъм

- Тъй като напоследък сте в Будапеща, Полша е близо до Будапеща, да започнем с Полша. В западния печат се промъкнаха тревоги след изборите там...

- И Виена е близо до Будапеща. А и Виена повече от век е била столица на част от днешна Полша. Това, което усещаш, когато живееш в Будапеща (за малко), е, че днешна Европа е повече от всичко друго една австро-унгарска идея. Тони Джуд споделя, че е усетил желание или необходимост да напише нова и различна история на Европа след Втората световна война (току-що публикуваната Postwar) на Виенската гара през 1989 година... Ние постоянно мислим историята на най-нова Европа през падането на Берлинската стена, през обединението на двете Германии... Но колкото повече минава времето, толкова повече ми се струва, че Виена и Австро-Унгарската империя като чувствителност и като ‛конституционална двусмисленост‛ са модел на това, което ЕС представлява днес – ненационалната държава, една либерална империя с неясен статут, управлявана от либерални елити, които губят своята легитимност; елити с часовников механизъм, които всеки миг могат да експлодират. В този контекст резултатите от изборите в Полша плашат преди всичко със своята тривиалност. Полша е управлявана в момента от малцинствено правителство и от партия, която е евроскпетична, национал-патетична, културно-консервативна, дясно-социалистическа. Това, какво се случва в Полша, не е трудно да бъде обяснено социологически. Основния проблем е защо се случва. Това, което учудва повечето анализатори, е фактът, че в политически и електорален смисъл Полша продължава да е разделена на три части. ‛Пруската‛ Полша гласува за либералната партия, както и да се казва тя, ‛руската‛ Полша е анти-пазарна и анти-либерална, а ‛австроунгарската‛ част винаги е държала ключа към властта. На тези избори либерална Полша, представлявана от гражданската платформа на Рокита, се оказа в изолация. Втората особеност е, че в една страна, която има впечатляващ икономически растеж, усещането за неудовлетвореност и за несправедливост е движещата политическа сила. Нещо, което познаваме и в България. Спечелилите се чувстват като губещи. В Полша спечели морализаторската партия, която заля страната с анти-корупционна риторика и пост-комунистически егалитаризъм. Дискурсът на идентичността - идеята за суверенитета, за националния идентитет, се превръща в център на полската политика. И третото, разбира се, е ролята на църквата, която е говорител на новите анти-капиталистически настроения. Или, с други думи, Полша е представителна за Европа.

- Но дали там не започва и една представителна за Европа кристализация по линията ‛католицизъм – европейски фундаментализъм‛...

- Това го има, но има и друго. В Полша, както в повечето източноевропейски страни, завърши дългото либерално десетилетие. (Историците обичат да говорят за дълго столетие, за късо столетие...) Дългото либерално десетилетие започна през 1989 година, според някои то свърши на 11 септември 2001, според други - с войната в Ирак и разширяването на ЕС. Но когато и да е свършило, фактът е, че свърши. Характерните черти на това десетилетие са, че обществата бяха водени от една утопия за нормалност или, нещо повече – това, което Жижек нарича ‛дистопия‛ - не просто временното изчезване на утопиите, а радостта от политическата им смърт, от отсъствието на социални проекти и социални блянове. Другата черта на това дълго десетилетие беше, че капитализмът и демокрацията се възприемаха като синоними и по никакъв начин не се противопоставяха един на друг. Това десетилетие свърши и днес наблюдаваме постепенното надигане – в Европа като цяло (в този смисъл и Полша, и Франция са част от един и същи разказ) - на пост-утопичния популизъм. Популизмът, разбиран не като идеология, стил или политическа стратегия. А популизмът, разбиран като мислене на политическото. Не говоря за популизма с идеята да го заклеймя, той може да се окаже и шансът на политическото. Това, което за мен е основното в разбирането на популизма като състояние на обществото, е фактът, че (независимо дали това ни харесва или не) ключовите обществени групи възприемат случващото се, основния структурен конфликт вътре в обществото като конфликт между елитите, от една страна, възприемани като нещо хомогенно и единно – и народа, от другата страна, мислен като нещо хомогенно и единно. Традиционните политически лоялности са мъртви, няма ‛ляво‛ и ‛дясно‛, няма консерватори и социалисти, има само ‛ние‛ и ‛те‛. И ‛ние‛, народът, се мисли като непредставен в политическата система или, грубо казано, като предаден. Теорията за ‛заговорът на елитите‛ е единствената влиятелна политическа доктрина и тя е ‛всесилна, защото е вярна‛. Но дали това винаги не е било така? Защо този път антиелитистките настроения са различни. Различното е, че новият антиелитизъм е резултат от една политика, за която се предполагаше, че трябва да скъси разстоянието между елити и народ. Първо, от гледна точка на икономическата политика. Предполагаше се, че когато общото благосъстояние на обществото расте, социалното неравенство започва да се превръща в маловажен фактор. (Американецът не се интересува колко взимат най-богатите хиляда семейства, а се интересува колко взима той.) Утопията за богатото-неравно общество не издържа и десетилетие. Социалното въображение на обществото е егалитарно по дефиниция и американската толерантност към неравенството навярно трябва да се обясни с емигрантския характер на обществото. Повишаването на образоваността на гражданите направи хората много по-критични към своите елити. Днес ‛естествената власт‛ на експертите изглежда точно толкова неестествена, колкото и властта на наследствената аристокрация.
Това, което наблюдаваме в Европа, е крахът на меритократичните елити. Елитите никога не са били по-отворени, отколкото сега. Ако погледнете какъв процент от най-влиятелните и богати хора във Великобритания днес идват от Оксфорд и Кембридж и сравните този процент със ситуацията преди двайсет или дори десет години, ще бъдете учудени колко ‛плебейски‛ е сегашният елит. Отварянето на елитите се е състояло. Образованието трябваше не просто да вкара по-смислени хора в елитите, то в същото време трябваше да легитимира по друг начин тези елити. Те трябваше да станат по-приемливи за хората. Парадоксът е в това, че образованието постигна само първото. Сега възможността да влезеш в елита през образователен ценз и успех е по-голяма, отколкото преди двайсет, трийсет или петдесет години. Но появата на тези меритократични елити, вместо да направи системата по-легитимна, я направи по-нелегитимна. Първо, оказа се, че тези елити не се различават много един от друг. Ако преди трийсет години в парламента лявото и дясното са се различавали по всичко – по начина, по който изглеждат хората, по начина по който са облечени, по начина, по който говорят и т.н. - в момента лявото и дясното не просто не се различават по това, което говорят, те не се различават по това как говорят. И после – меритократичният елит, за разлика от традиционните патерналистични елити, няма усещането, че дължи нещо на другите. Ако ти си убеден, че си успял сам, усещаното ти за социална справедливост е доста изкривено. Ти не мислиш, че дължиш нещо на изгубилите, защото според теб и те са имали шанс да спечелят. За мен липсата на солидарност е резултат и от възхода на меритократичните елити. И затова в едно успяващо общество като полското (между другото, общество, родено от ‛Солидарност‛ като политическо движение) новото политическо движение, новата ‛солидарност‛, която идва, отказва каквато и да било легитимност на елитите. В крайна сметка и братята Качински, и всички тези, които се появиха заедно с тях във властта, са хора, които търсят легитимност не на базата на някаква експертност. Не на базата на някакъв социален проект. А на базата на ние сме на ваша страна. Това е основното съобщение: Аз съм един от вас, на мен не ми пука за всичките либерални табута, за човешки права и прочие либерални глезотии, на мен ми пука за престъпността по улиците на Варшава, аз наистина ще се преборя с корупцията, мен не ме интересуват всички тия адвокати... Според мен това се случва навсякъде в Европа. И референдумите във Франция и Холандия ясно показаха, че мнозинствата се чувстват предадени. Те все повече вярват в конспиративни теории – за тях конспирацията на елитите е нещо, което е повече от реалност. Това за мен е полският урок. Той не е свързан просто с католицизма, такъв тип представи за света могат да бъдат видени и в други страни. България по свой си, особен начин възпроизвежда част от полските нагласи без католическата църква. Но криминализацията на елитите е факт. Днес в България единственият начин да се участва в политиката е през антиелитарен дискурс. Самите елити вече се опитват да представят себе си като контраелити, за да могат да функционират.


- Но на едно друго ниво (като имаме предвид референдумите, случилото се във френските предградия, в испанския анклав в Африка) може да се мисли, че Европа започва да си задава въпроси за досегашното си отношение към другия.

- Когато говорим специално за имиграционния проблем, непрекъснато го разказваме като проблем на Западна Европа. А всъщност степента на нетолерантност към емиграцията е най-силна в Източна Европа, в новите членки. Дори в страни, които мислят себе си като традиционно толерантни (включително любимата ни България), толерантността е към традиционните малцинства. Онези, които са били с теб преди. Толерантността е защитавана от елитите. И в новата ситуация новите елити и новите малцинства започват да приличат на близнаци в очите на мнозинството. И едните, и другите не споделят ценностите на мнозинството, и едните, и другите крадат, и едните, и другите получават властта си отвън, от Европа. И един от ефектите на случващото се е, че ако преди Европа ти се е виждала като съюзник срещу тези твои национални елити (корумпирани или не), изведнъж започваш да разбираш, че всъщност Европа е съюзник на тези елити срещу теб. Има връщане на суверенистка чувствителност. Съпротивата срещу елитите все повече се превръща в съпротива срещу Европа. Банално, но факт. Това е вярно за Полша, но то е вярно навсякъде.
За първи път от много време насам - и много по-силно отпреди - хората започват да се олицетворяват с националната държава. Проблемът с Европейската конституция беше до голяма степен в това, че Брюксел повярва, че Европа са европейците, които срещаш на летищата, летящата класа – колкото и голяма да е тя и колкото и да са евтини Easy Jet и Wiz Air. Презумпцията беше, че лоялността към националната държава е в криза. И че националната държава може би не е мъртва, но е готова за пенсия. И винаги се даваха примери с младите поколения..., и винаги се цитираха социологически проучвания. Резултатите от референдумите във Франция и Холандия извадиха на повърхността друга реалност. Усещането, че националната държава е единственото, на което можеш да влияеш, че националната държава е важна за теб, но не просто като преразпределителен икономически механизъм, а като нещо повече... С две думи, мисля, че символическата сила на националната държава беше силно недооценена.


- Значи се връщаме към Европа на национални държави.

- След френския референдум всички се съсредоточиха върху резултата от гласуването. И рефренът беше, че ЕС изгуби шанса си да се промени. Но истината е, че ЕС се промени. Решението на френското правителство да подлага на референдум всяко ново членство след Хърватска превърна ЕС в различна политическа организация. И въпросът не е в Турция. Ветото винаги е било право на всяка страна-членка на ЕС. То винаги е било мислено като ядрената опция. Имаш я, но не я използваш. Елитите ясно си даваха сметка за цената на използването на ядрено оръжие и го държаха неизползвано. С превръщането на референдума в държател на френското вето се появява проблем, аналогичен с проблема за разпространението на ядреното оръжие. Никой няма право да иска от френския гласоподавател да мисли толкова стратегически при използването на вето или не, както би мислил министър-председателят. След това решение ЕС е друга организация. Това е европейска организация, в която ветото е факт. Колкото повече се разширява Съюзът, толкова повече вярата, че той ще се превърне в нещо повече от икономическо пространство, намалява; и ние стигаме до този, сам по себе си абсурден, факт - един от най-големите евроскептици Вацлав Клаус да предложи Казахстан да бъде сериозно разглеждан като потенциален член на ЕС. Тъй като Европа е мъртва, вече можем да я разширяваме колкото искаме.

- Поне до Турция...

- Но ако погледнем каква е коалицията, която стои зад идеята за европейската интеграция на Турция и кои са против, ще видим, че това е всъщност преобръщане на Кемал Ататюрк с краката нагоре. ‛За‛ интеграцията са ислямистите - защото мислят, че кемалистката държава потиска демокрацията в тяхната страна; а демокрацията, бидейки власт на мнозинството, безспорно ще работи за ислямистката партия. ‛За‛ са културните либерали, защото за тях Европейският съюз олицетворява истинската същност на кемалисткия проект на европеизация. И, разбира се, истанбулският бизнес също е ‛за‛. Но срещу тази коалиция стои турската администрация, която би трябвало да е двигателят на турския европейски проект. Така се европеизира Турция и основното измерение на тази европеизация е разрушаването на кемалисткия проект, който беше същността на европеизацията на Турция.
Този тип обръщания под натиска на съвременното развитие правят Европа толкова различна, правят я толкова несигурна…


- Моделите се сменят...

- Това, което европейската публика чува в дебатите около френските бунтове и бомбените атентати в Лондон, е, че английският модел не работи, френският модел не работи. А други модели няма. Един от най-интересните коментари на английските атентати дойде от Франция. Според Жюл Кипел английският модел за справяне с екстремизма в Англия е сложна смес от класически либерализъм и класически колониализъм: Англия дава политическо убежище на всички радикални ислямски лидери. Неписаният договор е, че те никога не атакуват страната, която ги е подслонила. Такава е била английската политика по отношение на всички – от руските анархисти някога до ислямистите днес. По този начин английската държава преговаря с радикалните лидери вътре в Англия и осигурява безопасността на страната. Днес обаче местните лидери не контролират цялата общност, защото има и виртуални общности от ислямисти, които не ходят в местната джамия, а ходят в някакъв определен уебсайт и този уебсайт, а не джамията, им казва какво иска Аллах. Не можеш да преговаряш с виртуални общности. Досегашният модел не може да функционира.
Да видим френския модел – и той е много странен. Френската социална държава е изградена през 20-те и 30-те години, за да се попречи на какъвто и да е опит за радикализъм. През цялото време социалната държава е отговорът на определени либерални елити, които разбират, че не могат да удържат либералното статукво, ако не успеят да интегрират работническата класа в обществото. Сега разпадът на социалната държава започва да се превръща в основен източник за радикализация. Слабата социална държава – или по-точно свиващата се социална държава – е по-опасна за социалната стабилност, отколкото отсъстващата социална държава. Френският модел създава очаквания, които не може да удолетвори. И тези промени са изключително важни. Европа не знае как да говори за тях.
Да се опитаме да сравним кризата на ЕС, свързана с неприемането на конституцията, с конституционната криза при разпада на Югославия. (ЕС и Югославия са двата най-класически следвоенни проекта в Европа.) Нека погледнем някои от основните фактори, които доведоха до края на Югославия. Първият – изчезването на поколението на създателите й. Изчезването на Титовото поколение, което помнеше защо е направена Югославия, какъв проблем решава Югославия. Вторият – силното намаляване на преразпределението вътре в самата Югославия. Третият – създаване на конституция, която трябва да бъде толкова ‛умна‛, че едни да я четат като федералистка, а други – по-скоро като конфедералистка. Четвъртият – колкото и да е смешно, е, че това, което до голяма степен унищожи Югославия, бе опитът тя да бъде наново легитимирано чрез нейната демократизация. Идеята беше, че отварянето и демократизацията на Югославия ще даде нова легитимност и нов живот на Югославската федерация, а то доведе до бунта на националните държави и появата на т. нар. лоши публики. Които по различен начин – и в Сърбия, и в Хърватска - буквално унищожиха Югославския проект. Защо казвам това? ЕС, бидейки много различен проект, също е изправен пред някои от тия структурни предизвикателства. Поколението на бащите-остователи, които помнят войната, вече е извън политиката. Новото поколение е поколението на политици-бизнесмени, те нямат мисия, а само амбиция. Когато Шарл Де Гол или Хелмут Кол напускат политиката, те нито за миг не си представят, че канцлерът на държавата ще се пенсионира като президент на компания, особено ако това е Газпром. Второ – ако погледнем степента на преразпределение в ЕС, ще видим, че то намалява в сравнение с това, което са получавали преди слаборазвитите райони. Трето, конституцията – тя беше толкова хитра, че, в крайна сметка, според нейните създатели, всеки можеше да прочете това, което иска. Но те забравяха, че всеки може да прочете и това, което не иска. И четвъртото, по някакъв начин най-важното - основното убеждение на Брюксел е, че не може да си интелигентен и добре информиран човек и да си против ЕС, против това, което прави Европейската комисия. Точно то е просто чудовищно в своята погрешност. Европейската интеграция произвежда, като всеки политически процес, и спечелили, и изгубили. Част от хората, които гласуваха ‛против‛ във Франция, се оказаха едни от най-информираните за ЕС. И тази представа – че ЕС е норма, че не е възможно някой да е против, тази деполитизация на европейския проект, според мен, реално го заплашва.


- Мисълта, че Европейският съюз може да се окаже образувание ad hoc, което с преминаването на породилите го условия може да се разпадне или да еволюира в нова посока, е чужда у нас.

- И това непрекъснато ме учудва. Ние, живелите при социализма, нямаме право да се отнасяме към който и да е политически проект като към вечен или природен. Ние вече бяхме свидетели на една система, която мислехме, че никога нямаше да свърши. Колко бяха тези, които през 70-те и 80-те години в България си представяха социализма като нещо, което си тръгва. И тези, които харесваха системата, и тези, които не я харесваха, гледаха на нея като на нова природа. Такова мислене се прилага и по отношение на ЕС. Струва ми се, че това, което Източна Европа дължи на европейския дебат, е да се отнася с ЕС като с нещо крехко, което може да се окаже временно и чупливо. Нещо, което е заплашено; и нещо, което, според мен, трябва да бъде спасено. Ние поне имаме опит – преживели сме рухването на нещо, което е изглеждало непоклатимо, нерухваемо. И по тази причина само един дискурс, който си дава сметка за сложността на този проект, би бил полезен и за Съюза, и за страните-членки. Няма някакъв обективен закон на Нютон, който да постулира, че ЕС не може да се разпадне.

- Тоест, имаме мнозинства, които се чувстват заплашени, и Брюксел, който няма реална оценка за ставащото... И се ражда популизмът.

- Но това не е популизмът на underclass, който е характерен, примерно, за Латинска Америка. Това е популизмът на средната класа. Защото средната класа се чувства маргинализирана. Тя се чувства маргинализирана политически; да бъда честен – тя се чувства маргинализирана и културно. Защото нейните познати ценности вече не са Ценностите. Средната класа не вярва в брака на хомосексуалисти. Тя е, как да кажа, от една страна религиозна, но от друга страна е светски-религиозна. А изведнъж е притисната между антиклерикалното и фундаментално религиозното. И тази нейна либерална, толерантна същност се оказва все по-невъзможна. Според мен характерното за този популизъм е, че той е носталгичен, той е морализаторски, но той е без проект. И парадоксът на френския референдум е, че едни хора, които не харесваха ЕС такъв, какъвто е, гласуваха срещу неговата конституция и по този начин гарантираха, че ЕС ще остане такъв, какъвто не го харесват.

- През миналата година и в ООН, и на Монреалската конференция отново се видя, че светът не може да действа координирано и решително, дори когато (както е в случая с договора от Киото) става дума за спешно необходими стъпки.

- Киото е важен като символ, но не и като договор, договорът от Киото е компромис, който не решава проблемите. Екологичната проблематика е важна с това, че сменя времевата перспектива. В екологичното време ‛след 20 години‛ е утре. И това ни позволява да мислим един нов свят, чиято политическа и икономическа география е много различна от днешната. Големият проблем е как си представяме ‛Китай‛. Китай е темата, която разделя експертното мнение. В американската експертна общност има два лагера с напълно различно мнение за това, какво се случва в Китай. Едните твърдят, че Китай наистина върви нагоре, че това е икономическа и политическа сила, на която принадлежи бъдещето. Че в рамките на 15-20 години тя ще бъде съпоставима по влияние със САЩ, че става дума за една устойчива икономика, която постига това, което иска. Другите (не говоря, че те са непременно антикитайски настроени) твърдят, че става дума за балон, който ще се спука. Че китайската икономика поради абсолютно небалансирания си характер на развитие е изправена пред екологическа катастрофа. Че една трета от водата в Китай не може да бъде използвана за абсолютно нищо - не просто за питейни нужди, а за каквото и да било. Че това е общество, което ще бъде жертва на своята абсолютно неконтролирана модернизация. Че социалното неравенство в Китай е значително по-голямо от това в САЩ. Че китайското общество е тотално надценено като ресурс и като потенциал. Всеки от тези два лагера стои със своите данни, индикатори, аргументации; всеки от тях е напълно убеден в това, което говори. (В интерес на истината, това е характеристика на всяка новопоявяваща се политическа сила: тя винаги бива виждана двойно.)
Големият проблем на този глобален свят отива отвъд целенасочените действия, като приемането на един или друг договор. Става дума преди всичко за едно глобално договаряне на понятията: за какво говорим, когато говорим за икономика?; за какво говорим, когато говорим за справедливост или за демокрация?
Договорът от Киото е направен като договор между европейски тип страни. Но като си представим, че в решаването на проблема участват страни, които имат напълно различно разбиране за отношението между природа и човек... например Индия. За отношението между граждани и държава - например Китай... Ако ние наистина си даваме сметка за тези огромни разлики, трябва да се убедим, че Просвещението, което е управлявало представите ни за глобалния свят, вече не работи; че Европа и Америка не са универсални сили – те ще трябва да водят съвсем друг тип договаряне. Европа все повече предлага свят, който е културно неприемлив за другите. Дълбоко антиамериканският Китай споделя суверенизма на Америка (единственото, което не приема, е, че Америка мисли като истински суверенна държава само себе си). Европа пък е напълно възмутена от надигащата се религиозност в американската политика. Съвременният свят все повече напомня испанска странноприемница. Всички се хранят заедно, но всеки яде храната, която сам е донесъл. Живеем в общ свят, но всеки живее в своята културна традиция.


23 декември 2005 г.




още от автора


По създала се вече традиция , разговаряме по Коледа с известния наш политически анализатор и директор на Центъра за либерални стратегии Иван Кръстев за света през изминалата година.

  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”