Като при всеки друг дебат в полето на културата ни, тук поводът също е дребен. И не би заслужавал внимание, ако не илюстрираше симптоми, по-важни от самия него. Какво да се прави, такава ни е съдбата – обитаваме територия, осеяна със симптоми, а не с явления. Но най-дразнещото в този дисбаланс е, че докато явленията лесно се обобщават и с едно изречение, симптомите трябва да ги разчовъркваш всеки един поотделно с ужасно старание. Иначе се възпроизвеждат.
Та и тук. Отвън погледнато, странно защо Милен Русков се нахвърля с такава обид(е)на острота срещу отзива на Милена Кирова в ‛Култура‛1 за неговата ‛Джобна енциклопедия на мистериите‛2 . Би трябвало да се влюби в мнението й, да си го забоде на ревера и да се хвали навсякъде с него. Уви, вече може би е късно, но жалко. Защото, сигурен съм, това е най-добродушното сериозно мнение, което той някога ще получи за произведението си от критик, непринадлежащ към прекия му приятелско-литературен кръг. А мненията там вътре, вярно, може да са много ласкателни, може да са много топли и уютни, но правят агитка, а не литература. Освен само за някакъв дребен момент, в ситуация, където поради собствената си координатна анонимност можеш да наливаш колкото щеш нагло самочувствие в литературните си мускули.
Случаят ми е особено любопитен, защото Кирова е формулирала мнението си много меко, с толкова кадифеност, че на места чак е рискувала да застраши видимостта на по-критичните му аспекти. Вероятно е имала предвид, че става дума все пак за първа книга на млад автор (въпреки че, прецизно погледнато, книгата е повече първа, отколкото авторът й е млад). Тя споделя, че четивото й е допаднало със своята ‛забавност‛, ‛остроумност‛ и ‛интелигентност‛, само дето – с това на пръв поглед като че ли се изчерпва възражението й – не би могло да се каже, че е роман. И по-нататък излага няколко смислени, съвсем основателни забележки, които деликатно адресира не към самото произведение, а към жанра му, като по този начин предлага на автора на ‛Джобната енциклопедия‛ максимално неунизителна формула на истината: ‛няма герои извън обектите на познавателно отношение‛, ‛хуморът и пародията не могат да заместят ‘личността’ на повествователя, защото ефектите на внушение се натрупват, без да търпят развитие‛.
Да, именно, в случая става дума за софистицирана деликатност, а не за догматично скудоумие, както се е сторило, твърде наивно, на Русков. И ако той се беше постарал да вникне в думите на Кирова, вместо да се чуди в каква поза на блед гений да се вгради при контраатаката си срещу нея, щеше да каже едно ‛мерси‛ и да отиде да работи върху второто издание или направо върху втората си книга. Защото това не са прецеденти на овехтели литературни доктрини, а азбучни техники на доброто писане. Тоест, не става дума за висш пилотаж, а за начално училище, което майсторите на висшия пилотаж обикновено не подценяват. Другояче казано, сигурен ли си, че познаваш нормите, които твърдиш, че разчупваш; и ако не ги познаваш, кое разчупваш – тях или собствения си шанс да излезеш от аматьорското ниво на писането?
Има нещо детинско в буквализма, с който Русков в злополучния си критически отклик си е съставил ‛образ на врага‛, плачещ да си получи заслуженото. Вероятно не е могъл да устои на огромния си блян да се види в огледалото на въображението си като въплъщение на положителния полюс в опозицията ‛млади-стари‛, като дръзновен новатор, воюващ с плесенясалите догми на академичното литературно статукво. Уви за него, но такава опозиция няма. Нито в случая, нито въобще. Живеем, пишем и разсъждаваме в една бързо променяща се социална и комуникативна ситуация, която ни прави нас всичките, независимо от възрастовите ни разлики, ако не яростни радикали, то най-малкото заклети релативисти. И на това – поне засега – не се вижда краят. С една дума, какви догми, какви пет лева!?
Лично за мен ‛Джобна енциклопедия на мистериите‛ не е нито скандална, нито непонятна, нито особено интересна. При това два пъти съм я чел сериозно и още няколко пъти съм я прелиствал отгоре-отгоре, тъй като миналата година участваше и в двата литературни конкурса, където бях член на журито. Главният й дефект не е, че е експериментална, а че не си е намерила облик. Не виждам да разблъсква закостенели жанрови параметри. По-скоро е застинала в жанрово предформие, тоест също като дете, което още не е влязло в зрялото общество, плахо пристъпя на прага на жанровете и се чуди този ли жанр да си избере или онзи. Не предлага никакво движение на неща, които се случват, или на същества, които ги случват, а представлява чисто и просто една серия от албумни снимки на езотерична псевдословесност. И колкото и да се гордее Русков, че книгата му ‛реализира своята литературност‛ точно по този начин - чрез една (цитирам приблизително) ‛мистификация на мистификацията‛, именно в това е проблемът й. Тя не е ни риба, ни рак. Не е ни на косъм нито романна, нито трактатно-фактологична 3, тоест четенето й се фрустрира във всеки момент едновременно от липсата на шанс за увлекателност (поради отсъствието на сюжет) и от невъзможността за познавателно доверие поради подправения характер на данните и реалиите. Фикцията вътре се реализира само чрез миниране на фактите – и тук-таме чрез една закачливо-одумваческа зрителна позиция от типа ‛глей-глей-глей-тц-тц-тц‛, която обаче, за съжаление на Русков, не е новаторска или интелектуална, а фолклорна, хибрид между ‛бря да му се не види‛ и ‛абе то всичките са едни маскари‛ (за сравнение вж. Пижо и Пендо на Елин Пелин и мн. други). Ако това е замисълът, толкова по-зле – значи книгата е по замисъл една словесна плазма, поредният куриоз в света на литературните факти. Поредният кентавър. Без обаче да е Хирон – прилича по-скоро на твар от острова на д-р Моро.
В този чисто формален план на нещата, за който говорим, да, книгата е нова. Експеримент е. Не само защото всяка първа книга е неизбежно експеримент за автора си, но и защото тази се впуска да конструира по свой начин взаимоотношението между сюжет, факти, гледна позиция и разказвач. Но това, че е нова, в никакъв случай не означава, че е новаторска. Новаторско е само сполучливото ново – това, което оптимизира традиционното, а не му задръства дори малкото налични потенции. Иначе по света, особено пък на студентско или регионално ниво, експерименти колкото щеш. В страшни мащаби, каквито не са се присънвали нито на Джойс, нито на Пруст, нито на Милен Русков. И колкото по-забита е нишата, в която се случват, толкова по-драстични са. Че кой би могъл да ти попречи да правиш каквото си искаш с листа или клавиатурата на компютъра, щом като от тв екрана вкъщи не те зяпа в ръцете никакъв книговедчески Биг Брадър? Свободен си абсолютно – стига, разбира се, да нямаш претенции някой извън семейството и приятелите да те чете. Ако обаче имаш, тогава влиза в ход условието експериментът да е по необходимост сполучлив. Не просто експеримент.
Като стане дума за експерименти просто така, първият пример, за който винаги се сещам, е моят приятел финландският поет Ерки Лапалайнен (името е действително, но не значи каквото си мислите, а ‛Лапландски‛, ‛родом от Лапландия‛) и поемата му ‛ТТТ‛. Имам си копие вкъщи и отдавна съм му свикнал, но първия път ме изненада. Представлява книга от около 70 страници формат А-4, разчертани на кутийки, в някои от които е поместено по едно главно ‛Т‛, а други (повечето) са празни. Ерки рецитира поемата ето така: ‛Т – пауза – пауза – Т – Т – пауза – пауза – пауза – Т ...‛ И т. н., цели 70 страници. Т-тата звучат по два начина – едното по-остро, другото приглушено. Питах го какво иска да каже с тях и той ми обясни, че едното ‛Т‛ изразява шумоленето на есенните листа като вървиш по някоя горска пътечка, а другото – пукота на дърво, покосено от студа. Изобщо, Лапландия. Национална поема. Народен епос – или поне природен. Рецитирал я е по целия свят, включително и веднъж на огромен поетичен форум в Щатите с участието на Лорънс Фърлингети.
Тук обаче приликата между Ерки и Русков, която може да се сведе само до плана на словесния куриоз, приключва. Във всичко останало – и най-вече в стоенето си над нещата – Ерки печели във виртуалния двубой между двамата не по точки, а директно с нокаут в първия рунд. За въздействието на поезията му върху публиката той самият въобще не си прави илюзии. Разказва, че на онзи голям форум, като му дошъл редът да чете и си затъткал от сцената, едно дете на първия ред внезапно се разкикотило и не могло да се успокои до края.
Това, като го чух на времето, ме убеди, че Ерки наистина е поет. Поемата му може да не е поезия, но той е поет. Вярно, че страниците му без него са нула, но той поне е истински. Очертал е един възтесничък процеп в битието, през който отекват два вида Т-та, и си стои кротко, но твърдо на мястото – точно в процепа, точно зад Т-тата. Стои си. А какво прави, за сравнение, Милен Русков? Стои ли зад книгата си, каквато и да е тя, така твърдо, както Ерки зад своето тъткане? И да има такова нещо, не го виждам. В споменатия критически отзив той отнема на Милена Кирова правото да говори каквото и да било за произведението му, освен ако не го е (по негова собствена дефиниция) ‛чела внимателно‛, обяснява й с невежа компетентност, че романът е нещо като резервоар за отпадъци от други жанрове и за да й го докаже, се криви и кълчи накъде ли не – ту към зората на модернизма, ту към близкото ехо на постмодернизма, ту към статута на класиката, ту към кухнята на литературния авангард; и в крайна сметка потвърждава подозрението, което буди и самата му книга. А именно, че не знае къде е и какво прави.
По въпроса за романа като резервоар за отпадъци искам да кажа още две думи. Той може да бъде и това, но не само. Единствената дефиниция, която Русков цитира в подкрепа на този си довод с цел да докаже, че произведението му е роман, е афоризъм, а не дефиниция. Цифрите вътре (‛Романът е литературно произведение, което има над 50 000 думи и литературен герой‛) не го правят по-малко афоризъм. За дефиниция обаче се искат още доста неща – най-вече за запушване на потенциалните логически пробойни в концепцията. Тук от пробойни концепция не се вижда.
Но дори след всичко казано досега, при всичките ми по-частни възражения, има вариант, в който бих могъл да приема, че ‛Джобна енциклопедия на мистериите‛ е все пак най-вече роман – ако сам авторът предварително я беше нарекъл така някъде в подзаглавие или в предговора. В крайна сметка авторът има право да нарича произведението си както си иска. Е, дори тогава ‛Енциклопедията‛ нямаше да бъде точно роман, а ‛роман‛ – тоест мистификация на жанр, жанр в кавички, употреба на дума, която се прави на жанров определител, но е всъщност част от заглавието. Но поне би дала повече материал за дискусия. Още повече, че подобни експерименти, които познаваме много добре, има още в литературата на ХІХ век. Пушкин слага на поемата си ‛Евгений Онегин‛ подзаглавието ‛роман в стихове‛, Тургенев пише цикъл кратки есеистично-анекдотични очерци и ги озаглавява ‛стихотворения в проза‛. И т. н. Вярно, че ‛Евгений Онегин‛ не влиза леко и естествено в историята на романа от ХІХ век, както и ‛стихотворенията‛ на Тургенев малко трудничко пасват в историята на поезията от същия период. Но поне правото на самоназоваване не може да им се отнеме.
Какъв е обаче случаят с книгата на Русков? Тя крие много свенливо жанровата истина за себе си. Да не говорим за подзаглавието, каквото не притежава – но даже в доста обстойния си предговор никъде не се самоназовава недвусмислено ‛роман‛. Само на едно място разсъждава уклончиво, че е решила да избегне ‛традиционната романова структура‛, която, ‛с нейния стегнат характер... се струва‛ на автора й ‛ограничаваща‛. Но това не стига. Тезата е построена на негативен принцип и от нея разбираме само, че авторът не гледа на книгата си като на ‛традиционен роман‛. Но дали я смята за роман, това за нас остава в тайна. Не е заявено.
Между другото, социалната биография на ‛Джобна енциклопедия на мистериите‛ е белязана със същата уклончивост в концепцията за формата й. В една и съща година (миналата) тя получи на хасковската ‛Южна пролет‛ награда за ‛новаторство и критика‛ (наградата за белетристика беше връчена на друго произведение), участва в конкурса ‛Вик‛ като ‛роман‛ (вероятно защото конкурсът е за романи) и в русенския конкурс ‛Канети‛ просто като ‛книга‛ (вероятно защото конкурсът е изобщо за български ‛книги‛). Със същото основание би могла да продължи участията си и в конкурси за поеми, драми, пътеписи или мемоари.
Проблемът какво точно е ‛Джобната енциклопедия‛ на Русков е важен, защото, както вече стана ясно, е от болезнена важност и за самия й автор. Но щом твърди, че книгата му е роман, защо тогава е кандидатствал с нея за ‛новаторство и критика‛? Едва ли е била изпратена на хасковската ‛Южна пролет‛ без негово знание. И едва ли е получила наградата без съгласието му. Никъде из пресата не помня да съм срещал протест от страна на Русков, че не са го разбрали, че не са вникнали в това, което е написал, и затова са му дали неправомерно наградата точно за ‛критика‛.
Това миткане на ‛Джобната енциклопедия‛ из обществото, литературата и подразделенията й може да стане добър сюжет за нечий роман, но не прави самата книга такъв. То всъщност напомня за нещо много родно, мило и известно още от възрожденския памтивек насам – за специфичния тарикатлък на дребно, който често пъти подсторва нашенеца, вместо да се погрижи да се сдобие с лице и идентичност, да тръгне да колекционира едно през друго всевъзможни лица и идентичности от страх да не би да изпусне нещо важно, което в по-късен момент ще му свърши работа. Само че от много хитрост обикновено си остава аморфен. И тогава кой знае защо се сърди на другите, че не са го оценили.
Ще споделя една кухненска тайна от конкурса ‛Вик‛, където книгата на Русков влезе сред шестте номинирани за голямата награда. От четиримата членове на журито само аз, най-младият сред тях, не гласувах за нея. За сметка на това си спомням колко енергично я разхвалиха Николай Стоянов и Кирил Топалов – писатели, които на никой не му е хрумвало да причисли към днешния литературен авангард, независимо дали постмодернистки или не. Не е ли интересно? Мисля, че е. И си имам обяснение. Книгата е много удобна точно за литературната конюнктура. Лесно се спряга в контекста на ‛а, това са ония там, младите, постмодернистите, дай да им дадем една бройка‛. На квотен принцип най-бързо се претупва работата – без да вникваш, без да си даваш зор. Пък и не рискуваш да се скараш с ‛Жанет-45‛, чийто щемпел лежи на корицата на ‛Джобната енциклопедия‛.
И в заключение нещо съвсем инцидентно. ‛Джобна енциклопедия на мистериите‛ не е авангард. Тя е родена от и сред конюнктура. И точно конюнктура я тласка от година насам по медиите и конкурсите ни. Книгата е толкова непресторено старомодна, толкова старателно е издържана в духа на екстремисткия постмодернизъм отпреди десетина години, че буди носталгичен блян у всички наши позастарели литератур-фанатици, които на времето развяваха доктринерски байраци, а сега гледат да не употребяват думата ‛постмодернизъм‛, освен в подчинени изречения или с извинителна интонация. Но това е, какво да се прави – най-бързо остаряват доктрините. Книгите, които ги възпроизвеждат, също.

1 Вж. Милен Русков, ‛Какво е това, което не е роман, но не е и нищо друго‛, Култура, 44, 16.ХІІ.2005; Милена Кирова, ‛За границите на романа‛, Култура, 42, 2.ХІІ.2005. Вж. по повода и: Милена Кирова, ‛Смешно‛, Култура, 45, 23-30.ХІІ.2005.
2Милен Русков, Джобна енциклопедия на мистериите. Пловдив и София: ‛Жанет-45‛ и ‛Стигмати‛, 2004.
3Пруст, Джойс и Капоти, с които Русков, в гореспоменатия си критически текст, скромно се опитва да легитимира произведението си, са значително по-‛романни‛. А (примерно) Блажени Августин в своите ‛Изповеди‛ е, макар и ‛сюжетен‛, значително по-‛трактатно-фактологичен‛. Това са все автори, поели много плътно отговорността за жанровете на собствените си книги, колкото и те да са хибридни. Толкова по теорията.