На 31 октомври в НДК се състоя теоретичната конференция ‛Национални интереси, национална идентичност и европейска интеграция“, организирана от Института за философски изследвания към БАН, Тракийския научен институт, Македонския научен институт, Сдружението за национално самосъхранение и ИК ‛Христо Ботев“. На 1 ноември беше организиран грандиозен национален младежки събор ‛Съхрани българското, бъди българин!“, включващ и две кръгли маси. И двете събития бяха под егидата на президента. Всъщност това е само част от поредица подобни инициативи, които вероятно ще се сгъстяват през изтичащите месеци преди януари 2007. В крайна сметка, ставаше и ще става дума за ‛необходимостта да се повдигне духа на нацията“.

Тук изобщо не поставям под съмнение необходимостта от подобни организирани усилия за повдигане духа на нацията. По-скоро, питам се за крайния ефект от тези усилия и дали изобщо може да се ‛организира“ нещо подобно, и какви трябва да са средствата, с които да се постигне една толкова значима цел...
Какво всъщност се случи? Лично аз като участник в теоретичната конференция от първия ден и кръглата маса ‛Родолюбие и историческа памет“ от втория (Деня на Будителите) отново натрупах тъга. Тъга, защото е твърде рисковано – когато се дебатира по проблемите на днешната ни национална идентичност – да се претендира за чисто научен анализ... Тази тема, казах аз първия ден, предполага и чувство за социална отговорност, морален ангажимент. Такава е мисията (и обречеността) на интелектуалеца. Редно е учените да напуснат кулите си от слонова кост и да седнат на една кръгла маса – заедно с политиците и всички онези, които се считат за ‛гражданско общество“. И да намерят езика, на който да ‛преведат“ сложните теории. В края на втория ден си мислех с още повече тъга колко невъзможна е тази мисия – а изобщо необходима ли е?.. Може ли ученият да се откаже от собствения си професионализъм, чийто основен инструмент е така наречения ‛обективен анализ“?... Същевременно, трябва ли на младите хора, които в Деня на народните будители са пристигнали в София от всички краища на страната, за да почетат празника, като актуализират положителните ресурси на националната идентичност (чрез историята ни, чрез културното наследство, чрез местата на паметта, а дори и с помощта на една актуална институция на властта) – трябва ли точно в този ден някой ‛много умен“ (отрицателно клише, появило се по време на дискусията) да им разяснява, че нацията като исторически формат на човешка идентификация ще изчезне – в един далечен и дори не толкова далечен план – така както всъщност и се е зародила – не много назад във времето през последните две столетия. И че ще съществуват други форми на самоидентификация, които ще бъдат по-важни за индивида... Макар тези анализи да са поне с двадесетгодишна давност, но каква лоша новина точно в този ден, също толкова лоша, като ‛новината“, че Константинопол бил паднал под натиска на османлиите, предизвикала остро вълнение в един западноевропейски университет – както твърдят очевидци на тази случка съвсем наскоро...
Можем само да се питаме кое е по-далновидно: да правим обективни анализи на онова, което ще се случи след 100-200 години, или да решим какво да правим междувременно в оставащото време, което всъщност никак не е малко... А от друга страна, трябва ли така нареченото ‛научно мислене“ да прави компромиси в името на социалната хармония, особено щом нашата мисия е да просвещаваме... Но от трета страна, всяка една нация има своите върхове, своите победи и своите празници – иначе не би била нация... какво лошо в това да ги познаваме и да се гордеем с тях? В известен смисъл, в определена доза този национализъм е здравословен и дори задължителен, и то точно днес, малко преди да се приобщим към една по-голяма наднационална формация.
Всъщност, струва ми се, че дори и такива едни компромиси нямаше да спасят замислените мероприятия от чувството за дълбоко разминаване между: учени и учени; учени и лаици; млади и стари; политици и граждани; космополити и националисти. Защото в края на втория ден стана явно изначалното недоверие на младите в смисъла от подобен дебат (той изглеждаше неубедителен, дори и само защото е политическа инициатива, а младите изразяваха недоверие към българската политическа класа, която в продължение на близо две десетилетия пренебрегва проблемите на младежта); съмнение в неговия замисъл (заради някакви европейски пари); притеснения за бъдещето на българската нация (‛ако разсъждавате така, наистина няма да я има след 100 години нашата нация“ – бурни аплодисменти...)
За какво говорят всички тези дебати всъщност? Вън от съмнение е, че самото това свръх-съсредоточаване върху себе си като национална общност говори за криза на националната ни идентичност. Източниците на тази криза са много (те са в изгубените петнадесет години, в емигриралите около милион предимно млади българи, но още по-лошо – в останалите без социално зададена перспектива за успех два и половина милиона от средните поколения... За пенсионерите да не говорим). Това най-общо ни позволява да определим днешната криза на националната ни идентичност като едновременно синхронна (в съпоставка с други нации и култури) и диахронна (в съпоставка с миналото, което в много отношения и за мнозина днес се възприема като загубения Рай на гарантираната сигурност).
Освен това, радикалната социална промяна означаваше за българина не само смяна на икономическата и политическа парадигма, но и на международните партньори: на мястото на Съветския съюз, СИВ и Варшавския договор приоритетни станаха Европейския съюз, НАТО и САЩ. Това на езика на социологията означава навлизане в (или поне стремеж към) нова референтна група (нови ‛значими други“), но също така и налагането на нова различна система от критерии, по които става съотнасянето с тях. При това, от гледна точка на дългосрочната историческа перспектива, тази радикална промяна се състоя доста наскоро след предишната подобна голяма промяна: само половин век дели ‛Девети септември“ от ‛Десети ноември“. Не е възможно това да не се отразява върху вътрешния баланс и да не дестабилизира ценностните ориентири на по-голямата част от българското население.
И тъй като критериите и стандартите отново са задават отвън, постепенно «чуждото» започва все повече да се оценностява, да придобива особена гарантирана от само себе си привлекателност, докато «своето» се подлага на съмнение и щателна проверка и получава равноправен статут единствено посредством мнението на чужденеца, от което ставаме все повече зависими... Съществуват множество механизми в публичната сфера, които възпроизвеждат тази травматична реакция на взиране в себе си през очите на другите: телевизионни предавания, обществени дискусии, интервюта в медиите с новопристигнали у нас чужденци, в които неизбежно се интересуваме какво впечатление сме оставили... При това сякаш не е важен статуса и значимостта на интервюирания чужденец, самата му чуждост е изведена в статус, гарантиращ качество. Тук не става дума за естествения механизъм на утвърждаване на идентичността в диалог с другите, описан добре от Чарлз Тейлър, а за болезнена зависимост от чуждото мнение, която непрекъснато търси одобрение, за да повярва в самата себе си. Това може да бъде характеризирано с термина самоколонизация на културата, използван от А. Кьосев по повод вноса на образователни стандарти по време на българското Възраждане, но в много голяма степен приложим към днешната ситуация.
Кризата се предизвиква и от сравнението с другите – онези, които са някъде непосредствено до нас, не са по-образовани, нито по-умни, но живеят значително по-добре... (Тук съзнателно възпроизвеждам типичните клишета, чрез които се мисли проблема). Сред ‛значимите други“ ключова фигура се явява Европа. Интересът към нея обаче не е непременно пряко свързан с отключилия се процес на самопознание, който определихме като криза на идентичността, а по-скоро обратното – интересът към Европа допринася за релативизирането на себе си. Европа и по-точно, Европейският съюз ни интересуват (и отново имам предвид публичното репрезентиране на проблема) от гледна точка на геополитическото бъдеще на страната. ‛Накъде вървим ние?“ обаче е неминуемо свързано с въпроса ‛Всъщност ние кои сме?“. Въпросът за Европа на практика е до голяма степен въпрос за самите нас. И докато търсим отговор на първия въпрос, доразвивайки и фиксирайки своята представа за Европа, едновременно променяме и представата за самите себе си. Така въпреки до голяма степен положителното си отношение към влизането ни в ЕС, ‛откриването“ на Европа за българина протича като временна загуба на себе си.
От друга страна, възжеланата Европа, представена като Европейски съюз, се възсъздава в българското медийно пространство като доминанта в напълно несиметричната взаимовръзка с България: образът на ЕС – Брюксел е наситен с преобладаващо ‛мъжки“ асоциации, разпространени в традиционните общества: силна, могъща, даваща или не даваща; позволяваща или забраняваща; ту отваряща се, ту притваряща вратите си; окуражаваща, снизходителна или мъмреща – но във всички случаи – активната страна в тази взаимовръзка, в която ние сме най-често пасивни, съгласяващи се, търсещи одобрение и потвърждение на собствените си намерения за действие; молещи, очакващи, изпълняващи чужди решения. Така в тези дихотомни взаимоотношения, в които е останало твърде малко социално и символно пространство за собствено действие, образът на Европа/ЕС по необходимост участва в деконструкцията на нашата национална идентичност.
Изпаднали в зависимост не само от външното мнение, но и от външните заеми, засега получаваме очакваното признание от Значимите Други в Брюксел или в Ню Йорк като контролни жизненоподържащи дози лекарство, при неотменната опасност да бъдат прекратени. Националната драма на търсене-на-себе-си едва ли щеше да е толкова дълбока, ако не беше съпроводена от неистовата икономическа борба за търсене-на-спасение-за себе-си.
И така, възможен ли е все пак общ език, възможен ли е нов национален консенсус? За съжаление ‛старите космополити“ не успяха да обяснят на ‛младите националисти“, дошли на кръглата маса, че твърдението за изчезването на нациите в далечна историческа перспектива не вещае смърт на българската нация, нито ‛отродяване“ на нейната самобитност – и не просто докато има поне един българин на тази земя, а дотогава, докато хората по земята се възприемат и разграничават помежду си по своята национална принадлежност... Българите ще продължават да бъдат българи, докато французите се възприемат като французи, американците (каквито и да са техните корени) – като американци, и т.н. Но още по-важно (и по-тревожно): българите ще продължават да се самовъзприемат като българи, докато ‛другите“ ги разграничават от себе си именно като рискова национална група. Защото няма по-мощно гориво за национализмите в края на 20 и началото на 21 век от нереализираните докрай права, от изкуствено издиганите прегради, от недопускането до определени социални пространства. Всичко това предизвиква самозащитния рефлекс на отграничаването и дори капсулирането на нереализиралия се, недопуснатия, маргинализирания. Може би именно това спонтанно се чувства от привържениците на самоотбранителния кръг, наречен ‛Атака“. И може би именно поради тази причина това движение стана достатъчно популярно, за да има представители днес в парламента.
Същевременно, логиката на интеграцията предполага предварителна диференциация, предстоящото членство на България в ЕС поражда необходимостта ясно да се самоотграничим (да довършим собствения си образ, да изградим позитивна национална самоидентификация) преди да отворим националните си граници... И тук в този спонтанен опит за национално ре-валоризиране прекомерно много надежди се възлагат върху историята. Действително, прав е Ян Асман когато твърди, че обществата се нуждаят, на първо място, от минало за своето самоопределение, подкрепяйки се с мнението на египетския изследовател Мухамад Хайкал, според който ‛Една нация е жива само тогава, когато успее да съживи миналото си“. Това ‛съживяване“ предполага много и разностранни усилия и то не само на специалисти в областта на историята, а и не само на експерти изобщо, а на цялото гражданско общество. И именно това е другата мисия невъзможна – защото не може да се решат проблемите на националната идентичност, ако не бъдат преди това решени проблемите на нацията; не можем да очакваме да излезем от кризата на идентичността, преди да сме преодолели икономическата и социална криза. Ако идентичността се корени в миналото (за нациите - в историята и националната митология), то нейното преживяване става чрез настоящето – то се изразява като чувство за психосоциално добруване, според Ерик Ериксън, а негови най-явни спътници са чувството, че си у дома си в собственото си тяло (или в собствената си Родина – ще допълним ние), сигурността, че знаеш къде отиваш и вътрешната убеденост в очакваното признание от тези, които имат значение за теб.
Именно това чувство е травмирано за българина днес и на фона на голямата национална неувереност историята и културното наследство са възможна опора, патерица, която обаче сама по себе си не може да гарантира изправения вървеж на нацията.
И все пак, когато на следващия ден ‛младите“ споделиха с мене възторга си – от възможността да участват в това събитие, където се видяха със свои връстници от цялата страна; от срещата си с президента, чиито деца също учат в България; от концерта, на който пяха и танцуваха заедно с участниците на сцената, без да забележат дори факта, че в танцовата група за фолклор наравно с останалите умело тропаше ръченица и един млад метис (глобализация, все пак... а и какъв по-добър символ на гражданската нация, в която сите са българи, щом са се хванали на хорото...) – си помислих, че тъгата само понякога означава мъдрост, а младостта има своите собствени основания...