Вечерта на младите български хореографи в Софийската опера (Анна Пампулова със "Защо сега?" - модерен балет по мотиви от "Жизел" на Адам; Мариана Крънчева с "Улично цвете" - модерен балет по мотиви от "Травиата" на Верди) е опит да се придаде нов облик на две особено популярни произведения. Добре е в твърде скучноватия, постен и омръзнал до втръсване репертоар да се допускат млади творци, които да придадат неочакван вкус на "свещената" класика, защото развитието идва не само от съвършеното и безкрайно репродуциране на образците, но и от дързостта на експеримента, от различната интерпретация.

И при двете дами движенческата инвенция се основава на класическа и неокласическа база, подплатена от оригинални решения и съвременни техники. Тя съхранява основната "сюжетно-психологическа" линия на оригиналите и разказва с езика на съвременното фрагментарно и клиповидно усещане. В работата на Пампулова подмяната на основния хореографски текст и пародийно-ироничното му претълкуване в няколко сцени е сполучливо и с ярък комичен заряд. Сцената на плажа, пародийна травестия на "Гроздобера", изпълнява драматургическа роля на завръзка. Младежи и девойки се печат, плуват и играят под яркото слънце, докато двама се опитват да скочат във водата с шарени бански костюми и плавници. С помощта на тъмносин копринен плат е представена движещата се вода, приливните вълни и къпането. Пампулова прибягва до пластически театрални ефекти, както и до средствата на физическия театър. На места особено сполучливо използва мултимедиaта като контрапункт или продължение на движението и ситуацията - изящни водни отражения, лица... Музиката на Адам е разсечена от съвременни шумове от факс машина, мобилен звън, градски шумове. Фаталният триъгълник между Жизел (Константина Хаджиева), Алберт (Милен Петров) - гости от "Арабеск", и Мирта (Дарина Бедева) отново довежда до самотата на мъжа, неосъзнал своята любов в колебанието си между двете съпернички - работещи в един офис. Основната линия е запазена и в спектакъла на Крънчева. Музикалното оформление, направено от Петко Манчев, не винаги е стилно, усеща се разнобой между оригиналните моменти с пеене от самия Верди, инструменталната версия и грубите вметки от електроника - виолончело и шумове. Пластическият език тук не е толкова театрален, той е по-изчистен, издържан в естетиката на неокласическата линия и съвременната техника на хореография на лежащото тяло и работа с опора, като за тази цел се използва повърхността на една маса. Един от най-красивите моменти е любовното съблазняване върху масата между Виолета (Веса Тонова-Кръстанова) и Алфред (Милен Петров), когато двамата сладострастно се плъзгат по повърхността, повдигат се и се свличат в отмала. Крънчева не е заложила на пародийно претълкуване, а на стопяването, сливането на границите между реалността на твореца, който създава фикционалния свят на героите, и този на изкуството. Например фигурата на Композитора е свързана с героя му Жермон (Росен Канев), а Музата (Марта Петкова) напътства Твореца из лабиринта на тези паралелни светове, защото единствена тя има властта над действителността и над въображението.

Работата на танцьорите и в двата спектакъла е всеотдайна, артистична, с разбиране към хореографските изисквания. Трябва да се открои удивителната пластика на Веса Тонова, динамизмът, красивата линия и театралният усет на Дарина Бедева, както и оригиналното и силно характерно присъствие на Георги Сяров, не на последно място и израстващата балерина Марта Петкова, която бе една от приятните изненади на вечерта. Инцидентността на подобни танцови събития обаче носи своите последствия. Ние не развиваме своите хореографи и това личи в тяхната работа, те са твърде притиснати от обстоятелствата, твърде много се страхуват от драстичността на експеримента и заглаждат стремежите си по вкуса на средния зрител. И в двата спектакъла има твърде много разказност, темпото е забавено от риторически пояснения, смелите иновации са положени в контекста на "по-разбираеми" и затова по-шаблонни реплики, което вреди на смелите решения и на цялостното впечатление. Усещането за бедност идва от твърде несполучливите (заради икономия) сценографии на Кирил Наумов за "Защо сега?" и на Екатерина Енева за "Улично цвете", както и статичното скучно осветление - проблем изобщо на българската сцена. Все още липсват сценографи, способни да постигат ярки ефекти с лаконични средства, нещо особено характерно за съвременния танц. Компромисите убиват острия и неочакван вкус на деликатеса, а и на изкуството. Така нетрадиционното започва да прилича на нещо вече познато. Въпреки това вечерата бе интересна и провокативна. И "защо сега" не се даде път на танцовия потенциал у нас за повече от една премиера и един концерт на сезон? Именно с подобни прояви на млади хореографи може да се освежи сезонът. Изкуството не е деликатес, а повседневна насъщност.