Първосигналната реакция на всеки, изгледал "Най-дългият годеж" на Жьоне с ваклата чудодейка Одри Тоту, е: "О, невероятната съдба на Матилд!". И ще е прав, тъй като в новия филм откриваме много от КПД-то на "Невероятната съдба на Амели Пулен": чудеса, задкадров глас, приказна структура, суеверни тактики, герои-чешити, възхитителна визия, парадоксални детайли, класни актьори, сериозно вглеждане в обществото през розовите стъкла на мелодрамата... И все пак става дума за съвсем различен филм.

След Франсоа Дюпейрон в "Стаята на офицерите" (2003), сега и Жьоне се обръща към Първата световна война и френското участие в нея от не-героичен ракурс. Освен с визията на военното кощунство (и отвратителни висши офицери), двата филма са обединени и от стратегическото присъствие на Андре Дюсолие - професорът-хирург в "Стаята на офицерите" и адвокатът-песимист в "Най-дългият годеж".

В края на войната петима (шлосер, ковач, корсиканец, фермер и момче) не издържат фронтовия кошмар и се самонараняват. Трибуналът ги обявява за дезертьори. Осъжда ги на смърт. Въпреки опитите на полевия командир да ги спаси, въпреки дори върховното помилване (което напразно чакат), клетниците са изстреляни в ничията земя и фактически обречени на гибел. Момчето е покосено от немски "албатрос", дълбаейки в кората на самотно дърво три "М".

Именно него, своя Манек (Гаспар Юлиел), търси Матилд из цяла Франция - той е единственият й приятел, любим, годеник; той я е качил на фара, при истинския албатрос, безкрайните мечти... Опитва се да го открие, защото отказва да повярва, че го е изгубила. И още - през 1920 получава мистериозно писмо от един от виновниците за смъртта на петимата. То я отвежда в болница, където авторът му в предсмъртния си час й поверява сандъче с писмата на убитите до техните близки... И се започва личното разследване на Матилд - с колоритен частен детектив и споменатия адвокат. И тя се натъква на кодове, мистерии, луди срещи с жените на другите четирима и с разни свидетели на случката...

Вероятно от времето на "Великата илюзия" на Жан Реноар (1937) мерзостта на войната не е представяна така парадоксално. Шрапнели, кал, пукот, глад, шовинизъм, ужас са фон на екстремна човечност. Мирът пък е разказан като всекидневна война за оцеляване на Матилдината надежда сред френско изящество - душевно, интериорно, екстериорно, кулинарно, виночерпно...

От друга страна, филмът би могъл да бъде представен и като живописно road movie на неизтребимата женска интуиция: с автомобил, влак, инвалидна количка или просто влачейки крак, Матилд не спира да вярва. И увлича с каузата си точно така, както Жьоне с чародейното си кино.