Български  |  English

Reality tv или The postmodern Frankenstein

1 октомври, Ден на поезията. Но за България и на друго - шоуто "Големият брат" тръгва по "Нова телевизия". За тези, които не се досещат - името е взето от романа-антиутопия на Джордж Оруел, където звучи знаменитата реплика: "Големият брат те гледа/наблюдава". Това обаче в случая не е чак така важно, важното е друго - "големите братя" в лицето на милиардите тв зрители стават все повече и все по-жадни за reality show-та. Цяла такава телевизия има, кошмарите от "Телевизионна мрежа" като че ли стават все по-реални. Не ще кажа: "Радостно е...", но е факт - българските телевизии се присламчват упорито към тази световна тенденция. Освен стартирането на "Големият брат" по bTV "Вот на доверие" вкарва в играта reality-моменти, а "Любовните квартири" на Део по Канал 1 си е начисто от този жанр, ако малко фризиран и напарфюмиран. Нахълтването в дома с камера и микрофон и разчепкването на същността на обитаващия го е елемент от такова шоу, след това събирането на двойките и изборът на един от двамата/двете анализирани е все едно ситуация, взета от реалния живот. Изискването за човешки нрав на новините (та чак до сладникавост) е също ръкав от тая могъща река на телевизионна "истинскост": въобще да бъдеш reality се превърна в знак за професионализъм и тв майсторство. Но заедно с това никак не се усеща парадоксалността на тази reality-настоятелност: "истинската" телевизия канибалски поглъща истинския живот, тъй като вместо човек да живее своя, гледа този на другия. В този смисъл той става двойно недостатъчен: от една страна, екзистенциално, тъй като животът му е не докрай пълноценен; от друга страна, визуално, тъй като животът му е (според него) категорично непълноценен без визията, която е "истинска". Така пред очите ни се изправят едни нащърбени същества, нови Големи, за които обаче Франкенщайновците, които ги създават, нито имат чувството за вина, нито пък смятат, че може да им се вмени такава.

Тук не става дума за "обществото на спектакъла", за което пише Ги Дебор. Мери Шели нарича своя герой Виктор Франкенщайн и с едно друго име - "съвременният/модерният Прометей" ("The Modern Prometheus"), влагайки вероятно в това богоборческия патос, характерен за науката през ХIХ век. В крайна сметка чудовищният гигантски хомункулус, творение на доктора от Швейцария, се оказва неуспешен, ужасяващ експеримент: съвременният зрител-Голем точно по същия начин е един експеримент, който кой знае накъде ще отпраши. Спектакълът предполага публика, тоест възприемане, което е в някаква степен пасивно; естетиката на reality-телевизията е доста по-друга: там всеки може да се превърне в участник, нещо повече - всеки, който още не се е превърнал в участник, е някак неосъществил се, не е смогнал в живота. Кандидатите за "Големият брат" в неговия български вариант са надхвърлили 5000 души: ясно е, че паричната премия е твърде съблазнителна за всички тях, но едва ли е само тя - все пак ще я получи един-единствен от участниците. Има и друго: не си попаднал в обектива на камерата - не се въртиш в центъра на живота, маргинален си и периферен. Ако не те видят, значи не си успешен, значи си провален, пропаднал.

Идеологията на това убеждение се корени в обстоятелството, че вече няма сполучлива житейска стратегия без медиен интерес към нея. Следователно, за да се вклиниш в елита, трябва медиите да се вкопчат в теб, да не те оставят на мира, да си непрестанно под светлините на прожекторите им. Не стига да си зрител, да си наблюдател, важното е и да си участник, деец. Но не в някаква анонимна дейност, а в скандална, фрапираща, ненормална; в крайна сметка чудовищна, защото по необходимост трябва да изплисква извън рамките на общоприетото, на рутинното. В този смисъл, всички сме деятели на чудовищното, всички сме чудо(вищно)творци, а пък reality-телевизията е онзи тъй самоуверен д-р Франкенщайн, който ни превръща в изроди - гърбави, слепи, куци, сакати, но! - извънредни. Защо тогава се сърдим на онези маскирани люде, които режат глави пред камерата - ние сме от същия порядък, доброволни заложници на "истинското" зрелище? И в единия, и в другия случай се прекрачва праг: при reality-шоуто - прага на личното пространство, при терористичните записи - крайния праг, прага на смъртта. Второто е само радикално продължение на първото, след което обаче главният участник не престава да е участник, но завинаги престава да е зрител на каквото и да е.

Постмодерният Франкенщайн не унищожава доброволно своето творение, неговите творения насила се пъхат в ръцете му, за да бъдат унищожени. Но с едно-единствено условие - да бъдат наблюдавани.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”