Моноспектакъл с виолончело

 
Един от последните концерти от фестивала „Софийски музикални седмици“ придаде усещането на всеки един от публиката, че е трябвало да чуе соловия рецитал на Атанас Кръстев – виолончело. Той има доста голям репертоар за възрастта си, но това, което в случая респектира, е способността му да се ориентира в своята територия и да покаже силата на таланта си не чрез виртуозните, неподражаеми творби, а да направи един моноспектакъл с пиеси и сонати за соло виолончело. Въпреки събирането на много и различни композитори (от Изаи през Бокерини, Милчо Левиев, Петър Христосков, Георги Арнаудов, Емил Табаков, Лигети до Гаспар Касадо), единството на художественото съзнание създава великолепна цялост. Именно поради своя личен контакт с произведението, което не се пресъздава с ограничената представа на нотния текст, а се изгражда чрез енергията, сетивността на изпълнителя, то започва „да блести“ със силата на откровение. Всяко едно от тези произведения за соло виолончело получи своето цялостно присъствие в звук, рисунък, тембър, динамика и не на последно място - ритъм. Заради естествената нагласа на Атанас Кръстев да „диша“ с музикалния текст, ритъмът се превръща в самостоен елемент на всички нива, от подчертано танцовия (Соната за соло виолончело и басо континуо, G 15 на Бокерини със сътрудничеството на Август- Александър Попов – виолончело; „Аугсбург полка“ на Милчо Левиев; Dance от Сюита за соло виолончело на Касадо), с изтънченото фразиране във всяка друга фактура (Изаи – Соната оп. 28 - до минор за соло виолончело, Лигети – Соната за соло виолончело) до финалните три „потръсквания“ на дясната китка с тибетските звънчета в „Kells“ на Георги Арнаудов. Колкото до тембровия език, още в Intermezzo на изпълнената в началото Соната оп. 28 на Изаи оставаш очарован от филигранната оцветеност на всеки тон, изкусно вплитан в умело нюансирана музикална тъкан, където и най-малкият щрих има своето място и значение. Един арпежиран акорд в pizzicato може де те отведе за миг в светлата печал на безброй изповедни бавни части за струнен инструмент от барока и ренесанса, като реминисценция през погледа на Изаи. Затова пък сочният бароков звук (късният, с искрящата живост и на италианското рококо при Бокерини) бе завладяващо спонтанно поднесен.
Следва сигурно най-интересната част в програмата с поредицата от четири произведения на български композитори. Нямаше повече или по-малко любима творба, всяка получи максималната доза изпълнителски интерес и отношение, което винаги съпътства цялостното изграждане. По-скоро изживяване, защото Кръстев умело прикрива непрестанния вътрешен контрол и следене на музикалната драматургия, за да може публиката да изпита цялата му наслада и вдъхновение, с което се потапя във всяка пиеса. Той навсякъде е прекрасен партньор на композитора - провежда неговата мисъл, без да я разкрасява и „нагажда“ към себе си и към желанието да омае публиката.
Така чухме „Аугсбург полка “ на Милчо Левиев с много финото, но изразително джаз-напомняне, направено с много вкус. Фантазия оп. 15 на Петър Христосков накара Атанас Кръстев да ни покаже повече от своя „челистки“ звук и тембър в диапазон от мощна сила и твърдост до безплътна нежност и прозрачност. С висок интензитет той успя да нажежи докрай финала, подготвен от майсторско сгъстяване и разреждане на енергията. Без познаване и лично усещане за други музикални култури, би било трудно да си представим толкова добро изпълнение на „Kells“ на Георги Арнаудов. Единствен присъстващ автор в залата от изпълняваните, той би трябвало да е много щастлив от „изживяното“ медитативно състояние, което повторенията около определен тон с постепенно разгръщане до финалната кулминация предостави, разбира се, с точно намерения сух звук и определен тембър, в който се намесват тибетските звънчета. Това изпълнение на Атанас Кръстев само показа доколко музиката на автор като Георги Арнаудов, която е силно зависима от въображението и артистичната интуиция на изпълнителя, може да придобие своята смисленост и да направи необходимия контакт с публиката. От „Бис“ на Емил Табаков Кръстев успя с лекота да направи въздействащ, скерцозен и поетичен същевременно, почти зрим челистки шарж. В добре подредената програма, изпълнителският рефлекс на младия виолончелист да свири Христосков след Милчо Левиев и експресивния Табаков след съзерцателния Арнаудов се справи великолепно, без ущърб за нито една от творбите.
Соната за соло виолончело на Лигети бе естественото продължение, също извънредно рядко на афиша, което бе още едно достойнство на тази нестандартна вечер. Атанас Кръстев разгърна допълнително пластичния си изказ с намерените темброви нюанси и в реторичния патос, и в диалогичните „реплики“ на първата част, а във финала показа, че може да „прекрачи границата“ и да бъде неистов, краен - така, както изисква текстът на самия Лигети. Накрая Касадо – Сюита за соло виолончело, не „за разтуха“ или „раздяла“, а за още едно красиво виолончелово изживяване, почувствано и осмислено във всяка фраза или тон - поредно „превключване“ и цялостно влизане в същността и духа на изпълняваното произведение.
За щастие, залата беше пълна и по подразбиране, цялото музикално –виолончелово - войнство бе там, но не настана фамилиарна радост от талантливата изява на най-младия челист в семейството. Всички бяха силно респектирани от необичайната доза дълбочина, мисъл, чувство, артистичен дух, концентрация и отдаденост от първия до последния звук. На самия Кръстев концертният ритуал му беше чужд - обявяваше просто и естествено името на поредната творба (поради вечната липса на програми), беше там, за да сподели със своя инструмент вложените в нея смисъл и чувство.