Меланхолия/Емпатия

 
На 23 и 24 март т.г. в Кьолн се състоя конференция на тема Меланхолия/Емпатия. Провокирана от романа на Георги Господинов Физика на тъгата” и организирана от Евелина Митева и Йоханес Шик, конференцията събра участници от България, Португалия и Германия. Поставихме си ред въпроса, между които: ако емоциите са в основата на това, което завързва историческите и социални конфликти, то биха ли могли те също и да развържат тези конфликти? От вината до приемането, от меланхолията до творчеството през музиката, философията и изкуството – това бяха темите и дебатите на конференцията.
Лекции четоха Гюнтер Бламбергер (“Креативност и меланхолия”), Пиер Весперини (“Емпатия през Античността?”), Мари Луизе Херцфелд-Шилд („Музика и меланхолия”), Анджела Родел (“Да преведеш тъгата”), Георги Господинов (“Разказване и емпатия”); Тимо Брайер (“Емпатията между разбирането, емоцията и желанието”), Дагмар Елерброк (“Срам и вина: ролята на емоциите в историята”), Керстин Томас (“Ролята на емоциите в историята на изкуството”), Франк Хентшел (“Ролята на емоциите в историята на музиката”). Публикуваме кратките встъпителни думи на един от организаторите - Йоханес Шик.
Е.М.
 
Съчетаването на двата феномена, меланхолия и емпатия, не е нещо на пръв поглед очевидно. Ако четем есето “Меланхолия и мания” на Лудвиг Бинсвангер или пък автор като Томас Фукс, то изглежда, че емпатията е антитеза на меланхолията. Меланхоликът е неспособен да се пригоди към дадени социални ситуации и неговата тъга почива в постоянното усещане да бъдеш хванат в капана на самия себе си и собствената си памет. Като илюстрация на вътрешното усещане на един меланхолик, бих искал да цитирам пациента на Бинсвангер, известен под псевдонима Рето Роос: “Състоянията на депресия започват, когато нещо важно за нас самите бъде лишено от емоция; човек започва да чувства вътрешна слабост, няма нещо, което да го закотвя; опитва се да се закрепи за нещо, за хора, неща, дейности; ако това чувство бъде вдигнато на повърхността, както котвата се издърпва нагоре, бъдещето започва да изглежда по-светло, възможно, човек напълно забравя себе си. Но някъде там остава страхът, че чувствителността отново ще бъде изгубена. Такъв човек не вярва на собствените си усещания, не вярва и на бъдещето.”
Меланхоликът живее в състояние на десинхронизация (Фукс). Вътрешният му ритъм и скорост вече не съответстват на света на социалното, афективният му пулс се е забавил и усещането му за света е загубило афективната си стойност. Рето Роос губи връзка със света. Светът вече не го засяга, не го афектира, всяко нещо става чуждо и безчувствено. Пациентът вече не е в състояние да създава контакт със света. Френската дума aliéné, отчужден, добре описва усещането: Рето Роос е станал чужденец.
В това описание става ясно, че пациентът е изложен сам на себе си. Роос може да забрави за себе си само в дейности, които да го погълнат, които го разсейват. Страхът, че тази способност може да му бъде отнета, остава и може да прерасне в невъзможност да избяга от себе си. Меланхолният субект се превръща, в крайна сметка, в затворник на собственото си минало. По време на меланхоличен епизод това, с което единствено меланхоликът разполага, е самият субект със собственото му заплашително и задушаващо минало. Търсенето на загубеното време се превръща в къща на призраците без изход. Макар това минало да не е никога актуално и макар да остава винаги в представите, това не означава, че то не упражнява влиянието си. Меланхолният пациент преживява това минало отново и отново и в тази минала реалност вижда себе си как се проваля отново и отново.
На всички ни е позната мисълта за нещо минало, за което ни се ще да бяхме постъпили по друг начин. Меланхоликът остава в тези спомени и се опитва да създаде алтернативни възможности. Тези възможности са обаче, както посочва Бинсвангер, празни. Те никога не са били реални и стават възможни единствено защото миналото е минало. Едва поглеждайки назад, ние виждаме възможността да създадем нови, различни възможности. Но вместо да обвърже тези проекции с бъдещето, меланхоликът остава хванат в капан, загубил способността си да установи връзка с тук и сега.
Изглежда, сякаш меланхоликът не е способен на емпатия към нищо друго, освен към собственото си минало. Въпреки това – така както ми се ще да разбирам Господинов – меланхолията също така отваря пътеки и е винаги там, в историите на другите. Тогава меланхолията, поне за главния герой или главните герои на “Физика на тъгата”, се превръща в предпоставка за емпатия. Сякаш “патосът” става посредством меланхолията нещо достъпно и по този начин героят на Господинов може да напусне собственото си тяло и да влезе в историята, тялото и живота на другия. Меланхолията е представена като настроение, като настройване на субекта към тъгата на живите същества.
Господинов не запазва емпатията и меланхолията само за човешките същества, а показва посредством фигурата на Минотавъра - полу-човек полу-животно, че трябва да разширим емпатията и към онези същества, които споделят не само тази планета с нас, но са и живи същества и с това са способни на болка, тъга или дори, както Господинов намеква с намигване, да пишат литература. “Физика на тъгата” е по мое мнение метафизика на живота, в която чрез сократически диалог стойността на постоянното или устойчивото, на стабилното (das Beständige) трябва да бъде заменена с нестабилната, преходна стойност на живите същества.
Но тази “антиантропоцентристка философия”, която се опитва да премине отвъд обхвата на човешкото, за да усеща и да живее с целостта на живота, не е нито просто отрицание на човешката субективност, нито е щастлив и лесен изход. Тя споделя, заедно със съвременния опит на Латур за етика и споразумение между нещата, известно апокалиптично предчувствие: пред лицето на климатичните промени (изчезващите пчели), бежанската криза, войните и алтернативните факти всичко това е напълно разбираемо. И това показва, че меланхолията и емпатията се намират в постоянна връзка. Емпатията търси пътеки към другия, подтиквана от меланхолията. Усещането на тази тъга превръща субекта в меланхолик и я мултиплицира. Личностната идентичност престава да бъде целта, която трябва да бъде постигната, и се превръща в способност да мултиплицираш себе си до аз и друг. Това кулминира в последното изречение на романа: Аз бях. И това би могло да е креативен изход от меланхолията, но и капан: ако съм способен да изпитвам емаптия към другия и да бъда другия, докато го чувствам, то бих могъл да се окажа и хванат в капана на миналото на другия, което ще се превърне в нов затвор, изискващ ново емпатично усилие, и така нататък - в едно безкрайно повторение на другия.
Тези мотиви са в сърцевината на романа и обединяват различните нишки и въпроси, които бихме искали да обсъдим: как можем да разкажем една история на емоциите? Каква е връзката между памет, емпатия и меланхолия? Каква е историята на меланхолията?
 
Превела от немски Евелина Митева