Бавното четене
Надежда Радулова. Когато заспят

 
Надежда Московска, водещ: Професорите Александър Кьосев и Миглена Николчина са избрали този път да говорят за стихосбирката на Надежда Радулова „Когато заспят”.
Миглена Николчина: Tази книга може да бъде прочетена, проследявайки различни линии в нея. Поне аз, прочитайки я няколко пъти, установих, че е възможно всеки път да правиш нови връзки и да подреждаш по друг начин стихотворенията в нея. Преди малко имахме лек спор с Кьосев около едно или две от стихотворенията. Той смяташе, че може би те е трябвало да останат за друга стихосбирка; аз мисля, че тук са си добре. Да кажем, книгата би могла да бъде прочетена от гледна точка на тъмните, мрачни, подземни реки, които текат в нея. В нея присъства един адски пейзаж, който от време на време се появява съвсем експлицитно, като например в стихотворението, наречено „Четвъртият ров”. Този ров Надя го добавя към географията на Дантевия „Ад” и го е напълнила с престъпници срещу природата през една дистопична визия за науката. Така че можем да се впуснем по водите на тази книга. Можем да се впуснем по други неща, не знам дали искаш да...
Александър Кьосев: И аз също я четох няколко пъти. Това е силна и загадъчна поезия. И първият път, като я четох, ужасно много ми хареса и нищо не разбрах. После я прочетох втори път и бавно в литературната ми глава започна да се оформя разбиране. И продължи да ми харесва и да бъде загадъчна. И после, подготвяйки се за това четене, я прочетох трети път и установих, че загадъчността отново е тук и че аз отново може би нищо не разбирам. Тоест, в нея има поетическа тайна, която е сърцевината на този тип писане. И тази тайна е толкова силна, че дори професионалисти като нас трудно се справят с нея. Това е сложна и дълбока поезия. Нека кажа за т. нар. "масов телевизионен зрител" няколко уводни неща. За онези, които обичат „Game of Thrones” (”Игра на тронове”), ще кажа само, че това е стихосбирка, написана от Аря Старк. За онези, които обичат Емили Дикинсън, ще кажа, че това е стихосбирка, написана от българска сестра на Емили Дикинсън. А за онези, които обичат страшни приказки, ще кажа, че това е нещо, което е написано от Вилхелм Хауф или от Шамисо, или от либретистите на Шуберт, или от неизвестни автори от XVIII век, да кажем Матиас Клаудиус. Тоест, в книгата има много пластове. Едно няма и това е български пласт. Това е напълно небългарско произведение, извинете ме, патриоти. И то – ще го кажа с известен риск – не обича „родна реч, омайна сладка”, обича някакъв друг, отвъден език.
Миглена Николчина: Абсолютно няма да се съглася с това. И няма да се съглася и с още нещо. Тоест, връщам се към другото, с което не се съгласихме. Тук има стихотворения, която са абсолютно достъпни, разбираеми, остри, трагични, много дълбоки. Които според мен...
Александър Кьосев: Те трябва да отпаднат.
Миглена Николчина: И той смята, че трябва да отпаднат. Не-не, те си стоят прекрасно и трябва да има и такива. Едно от тях, да кажем, това е ужасяваща история за момиче тийнейджърче, което се самоубива. Наркоманка. Надя умее и да влезе отвътре в дълбините на едни чужди и страшни душевни пространства. Другото такова стихотворение е за аутистичното дете, което е и страшно, и космическо същевременно, тъй като се влиза в един съвършено по друг начин построен свят.
Александър Кьосев: За кое стихотворение говориш?
Миглена Николчина: За „Черен Петър” говоря. И заедно с това, вътре има една прозрачна работа с... А, не винаги толкова прозрачна, впрочем, да се уточня и аз. Но има постоянна работа с други текстове, които наистина са и текстове на други езици, и понякога са преминали през механизми на други литератури. За мен едно от изключително смешните, съвършено неразбираеми стихотворения е пренаписването на „Аз съм никой” на Емили Дикинсън през ключа на Хъмпти Дъмпти, през английската безсмислена поезия, през детските броилки, през този вид преобразуване на езика. Тоест, ние виждаме един много голям поетически диапазон, но и етическа позиция, много важна, струва ми се, днес. Поети има различни. Някои събират огромни тълпи, работят със съвременните медии, за да постигнат - и браво! лошо няма! - популярност през поезията. А позицията на Надя е етически близка до тази на Емили Дикинсън, до тази ирония - „Аз съм никой, и ти ли си никой?”.
Александър Кьосев: Аз харесвам стихотворения като „Луиза излиза” и „Площад Гарибалди”, бих ги прочел с удоволствие и извън стихосбирката, те там по-добре ще стоят. Защото стихосбирката има концептуален център, според мен, и той е много важен. Много странен и неприсъщ на българската поезия. И този концептуален център аз бих го нарекъл едно истинско пътуване назад, пътуване назад изключително радикално, неговата централна метафора е обърнатата река. Понякога това е Мисисипи, понякога е Темза, понякога е Марица, но най-често е Стикс, а най-дълбоко стои Лета, реката на забравата. И онова, което Надя Радулова като поет иска да направи, е да забрави езика. Тя иска да разруши всички форми на запомнени, обработени, цивилизовани поетически структури и да се върне там, където земята е била неназована. Там, където – така да се каже – имената и нещата още не са били слепени. Тя мечтае за едно пътуване назад, което едновременно с това е клаустрофобично, утробно пътуване. То се завира в тези адски пространства, но често пъти те напомнят утроба, често пъти в тях има лабиринтоподобна клаустрофобичност и тя иска да се завре там, където тя е никой, езикът е нищо и земята е неназована.
Миглена Николчина: Не съвсем, защото там се открива онази дума, която е същевременно материя, която е усещане, която е сетивност, която е, така да се каже, обрасла с кожа, която ухае. Тоест, там е мястото, където езиците се трансформират. И тук аз бих припомнила пак едно от кратките стихотворения – „Пандора”, в което... Би трябвало да се прочете..
Водеща Надежда Московска: Ако искате, аз да го прочета:
Затворена живея в тъмна стая.
Веднъж на ден, за няколко минути
ми пускат косъм светлина. Улавям го
и пиша по стената.
 
Ако отворят някога вратата,
написаното ще избяга,
аз ще остана сляпа в светлината
и без следа.
Александър Кьосев: Е, това в някакъв смисъл е съдбата на поезията за Надя Радулова. Поезията се появява само за миг, само в странната точка, когато един косъм светлина се среща с тъмнината, която е утробна, изначална и вечна. И само в този миг – за миг! – има поезия. В момента, в който нахлуе цялата светлина, в момента, в който нахлуят големите цивилизационни прожектори, в момента, в който надойдат дядовците, майките, бащите, сестрите, братята, поезията, според Надя Радулова, изчезва и трябва да се бяга.
Миглена Николчина: Сашо, защо е „Пандора” това стихотворение? Защо се казва „Пандора”?
Александър Кьосев: Кажи ти, като знаеш.
Миглена Николчина: Защото на дъното на Кутията на Пандора, от която излитат всички нещастия и беди на човечеството, остана надеждата. Остава надеждата – това е според мита за Пандора, която била дадена от боговете, жената робот на недалновидния брат на Прометей. Надеждата – Надежда Радулова. Аз мисля, че това е в някакъв смисъл много авторефлексивно.
Александър Кьосев: Аз не отричам, че тази черна утроба, за която става дума, в нея има мощна и бликаща телесност, в нея има, така да се каже, околоплодни води, които изтичат и които раждат реките на света. Които могат да текат и напред, и обратно. Има наистина някаква странна диалектика, която не остава в някакъв черен песимизъм и искейпизъм. По-сложна е ситуацията; има радост от раждането на поезията, но има и непрекъснат страх, че тази поезия всеки един момент може да бъде загубена. И в това отношение финалът на стихосбирката... впрочем, вижте как е направена книгата. Тя е направена така, че на една страница има стихотворение, задната страница е празна. Накрая обаче, в типографската структура на книгата започват да се появяват на задните бели страници фрагменти от разпаднати стихове. Типографски разбъркано, хаотично, бягащи срички, букви. Сякаш езикът в някакъв смисъл е започвал да се плаши от себе си и взел да тича по белите полета. И предпоследното стихотворение, и може би най-хубавото – „Безкрайно мое нещо ти”, е изградено с похвати, които идват вероятно – не знам дали е търсено това или е случайно – но те са родствени с техниката на Паул Целан. На смислово и синтактично ниво то непрекъснато се самоотрича, състои се както от изречения, които твърдят нещо, така и от техните отрицания. Построено е на тази игра между надежда и отсъствие на надеждата, между бягство към светлината и затваряне на какъвто и да е излаз към тази ужасяваща светлина. И вероятно най-ясно това личи в едно стихотворение, което е привидно парафраза на Дилън Томас – как живите са се съюзили...
Миглена Николчина: Да, да, там го има Дилън Томас, „Четвъртият ров”...
Александър Кьосев: Но разликата с Дилън Томас е диаметрална. И читателят, ако очаква, че лирическият герой е на страната на живите, както при Томас, лъже се: при Надежда Радулова той не е на страната на живите.
Водеща Надежда Московска: За съжаление, няма да имаме време да поговорим достатъчно за тази изключително фина, ювелирна работа с езика.
Александър Кьосев: Тя напомня всичко друго, само не и България. Напомня Шамисо, напомня Хауф, напомня Паул Целан, напомня Емили Дикинсън.
Миглена Николчина: Сашо, нямаме време; не съм съгласна...
Александър Кьосев: E, добре: може би малко Ани Илков, много малко.
4 юни 2016