Опасни идиоти

 
Миналия март 71-годишната ми баба Бети стоя три часа на опашка, за да гласува за Бърни Сандърс на вътрешнопартийните избори. Чакането бе смазващо, но нищо не бе в състояние да я откаже. Бети искаше да гласува – една бяла жена, спряла да ходи на училище след девети клас, родила първото си дете на 16 години и прекарала по-голямата част от живота си в окаяна нищета.
Тя искаше да упражни правото си на глас и затова остана да чака. С болните си колене, които навремето са я държали до поточните линии във фабриката, с емфизем, причинен от пушенето, с изкуствени зъби още от времето, когато била между 20 и 30-годишна, и с матка, в която още през 60-те години някакъв непознат, на когото платила, пъхнал телена закачалка. Последното се случва, след като Бети разбира, че е бременна от мъжа, от когото избягала, след като й разбил ченето.
Бети работи дълги години като пробационен служител в щатската съдебна система в Уичита, Канзас, където всеки ден вижда убийци и изнасилвачи от мъжки пол. Ето защо е трудно нещо да я трогне. Но въпреки този си опит, тя обяви републиканския кандидат Доналд Тръмп за социопат, „чиято уста e по-голяма от задника му“.
Няма човек, който да мрази Тръмп повече от нея – и заради това, че предлага извършилите аборт жени да се наказват, и заради отвратителните неща, които изрече за групи от хора, които тя обича и с които от детството си е работила рамо до рамо.
И въпреки това, на тези избори тъкмо бялата работническа класа, към която принадлежи и Бети, е в устата на онези, които все обичат да коментират и не спират да питат откъде изскочиха тези бесни зверове и защо подкрепят Тръмп?
Един от отговорите е, че за Тръмп гласува средната класа.
Но сухите цифри само усложняват често повтаряната теория, че размерът на доходите и степента на образованост са фактор за подкрепата на Тръмп; и че той се радва на непропорционално огромна подкрепа от страна на бялата работническа класа. Миналия месец проучване на „Галъп”, стъпващо върху 87 хиляди интервюта, показа, че одобряващите Тръмп не са по-притеснени финансово и не са по-разтревожени заради имиграцията в сравнение с онези, които не го харесват.
Според проучванията, поддръжниците му не получават по-ниски заплати от другите американци. Но данните за доходите не дават важни подробности: онези, които печелят добре, също могат да са на минус или да се движат надолу по социалната стълбичка. „Изненадващото е“, пише коментиращият социолог от „Галъп”, „че липсва каквато и да е връзка между международната търговска конкуренция и подкрепата за националистическите политики в Америка във вида, в който тя се използва в кампанията на Тръмп.“
По-рано тази година сондажите показаха, че гласуващите за Тръмп са по-заможни от повечето американци и са със среден доход на домакинство от 72 000 долара, който е по-висок от този на поддръжниците на Хилари Клинтън или Бърни Сандърс. 44% от тях са висшисти, много над средните 33% за страната сред белите или сред общо 29% от цялото население на САЩ. През януари политологът Матю Макуилямс прозря, че не доходите, образованието, пола, възрастта или расата са фактор за избирането на Тръмп, а склонността към авторитаризъм.
Тези факти обаче не спряха експерти и журналисти да пробутват безброй истории за лекомислената бяла работническа класа, която се прехласнала по демагога, дрънкащ небивалици.
В опитите си да обяснят чара на Тръмп, медиите продължават да бълват репортажи за расизма и омразата към жените сред белите поддръжници на Тръмп от предградията. Друга любима медийна сюжетна линия са законодателите от Демократическата партия, които през последните десетилетия унищожили социалните грижи – такива, каквито ги знаем, залюбили се с „Уолстрийт” и забравили за работещите американци, слагайки подписа си под международните търговски споразумения.
И това се прави, защото в противен случай националните медии, съставени предимно от либерали от средната и по-висока класа, би трябвало да се погледнат в огледалото.
Никой не казва, че лицата, към които журналистите насочват камерите си - несимпатични физиономии, от които струи сексистка жлъч, а над тях се развяват профсъюзни знамена, не трябва да бъдат отразявани. Напротив, но те не са представителни за общностите, които добре познавам. Това, че медийната индустрия дълго време ги игнорираше, създаде вакуум, в който се наложи разбирането, че всеки бял гражданин, смачкан икономически, не е нищо друго, освен представителна извадка.
Споделящ това разбиране е Дж. Д. Ванс, автор на нашумелите мемоари „Елегия на селяндура“. Той е успешен адвокат, идващ от средната класа, израснал в градче в Охайо, известно с производството на стомана. Ванс пише за хаоса, от който едно семейство, помнещо тежките си бедни години, не може и не може да се измъкне. Адвокатът е с консервативни убеждения, но твърди, че няма да гласува за Тръмп. Той обаче си обяснява защо бялата работническа класа ще го направи: културна тревожност, която възниква, когато приятелите ви умират от свръхдоза, а политическата система демонстрира, че и вас с готовност ще пожертва. Макар и в теориите му да има известен резон, в интервютата, които Ванс постоянно дава, журналистите искат от него да говори за цялата бяла работническа класа.
Интервюиращите и критиците въздъхват с облекчение, когато намерят някого с авторско право над идеите, които до голяма степен потвърждават техните. В „Ню Йорк Таймс”, в рубрика, посветена на изборите, се появи коментар, че мемоарите на Ванс „служат като културно антропологично изследване на бялата работническа класа, която презглава се е втурнала да гласува за кандидата за президент на републиканците”.
Въпреки че по някаква случайност Ванс има корени в миньорската провинция в Кентъки, повечето бели, смачкани от живота, не са консервативни протестанти от Апалачите. Изглежда, че това е единствената представа, която американското съзнание има за тях – едни мъже призраци, покрити със сажди и скътани в някоя отдалечена планинска колиба. И сякаш никой не забелязва бедните бели, които са пред очите ни и ни молят за някой долар по тротоарите.
Стереотипите обаче се разпадат, когато журналистиката започне да прави груби грешки. Последния път, когато видях родната си класа под прожекторите (имам предвид не сега, а преди 20 години), беше не по новините, а в телевизионното шоу „Роузан”, чиито измислени истории и днес си остават по-точни от коментарите на гостите, удобно настанили се в телевизионните студия в Ню Йорк.
Това е причината безброй трезво мислещи членове на работническата класа, включително и жени като Бети, да остават незабелязани заради обсебените от рейтингите медии, които отразяват изборите като конни надбягвания и търсят единствено сензационни кадри.
Тази медийна парадигма съчини приказката за разделената на „червени” срещу „сини” Америка, в която 42-та процента избиратели, гласували в Канзас за Барак Обама през 2008 г., са без значение.
Тази година в Канзас за Бърни Сандърс гласуваха повече хора, отколкото за Доналд Тръмп. Този факт заслужаваше да попадне в новините, но така и не го видях в националните медии, които навярно не можеха да проумеят, че в „провинцията в Средния Запад“ може да има милиони американци с по-прогресивно мислене от това в бастионите на Клинтън.
Но вместо да излъчват подобни репортажи, медиите предпочитат да представят работническата класа като монолитна маса и деликатно да внушават удобната за капитализма стара идея, че бедните са опасни идиоти.
Двойният мит за бялата работническа класа – че именно тя е виновна за възхода на Тръмп и че онези от нея, които го подкрепят, са илюстрация за „лошите” характеристики на класата – се носи на крилете на моралното превъзходство, което си приписват заможните американци. Никога преди не ги бях виждала така енергично да пляскат с „крилцата си”, както по време на анализите на сегашните избори, в които понятията „беден бял” и „нисък хоризонт” обичайно се сливат.
Миналия март в „Нешънъл ривю”, в статия за изборите, се появи коментар на писателя Кевин Уилямсън, посветен на факта, че през последните десетилетия смъртността сред бедния бял електорат рязко се е покачила. Той изрази онова, в което мнозина - както консервативни, така и либерално мислещи хора, вярват, а именно, че общностите, проядени от употребата на оксикодон, „заслужават да умрат“.
„Класата на бедните бели американци робува на жестока и егоистична култура, чиито основни продукти са мизерно съществуване и използвани игли за инжектиране на хероин“, пише Уилямсън. „Онова, което ги кара да се чувстват добре, са речите на Доналд Тръмп и оксикодона”.
За да ви стане ясно, че в конкретния случай си имате работа не само с консервативни провокатори, но и с позаблудени репортери, е достатъчно да прочетете скорошните статии във „Вашингтон пост”. Те са посветени на покачващата се смъртност сред белите жени от селските райони, като се фокусират върху навика им да пушат и внимателно описват „съсухрените им лица“ и процесите на балсамиранена труповете им. Само си представете подобно изследване за някоя богата бяла жена... В редакцията щяха да валят възмутени писма от семейството и от приятели на дамата – хора с образование, влияние и достатъчно свободно време.
Но освен на презрението и принизяването, долавяни в медиите, бих искал да обърна внимание и на още едно чувство в тях - съжалението.
В скорошна статия в „Уъркинг клас“, озаглавена „Достойнство и тъга“, Дейвид Брукс разказва за съкратен работник от завод за производство на метал в Кентъки. В последния си работен ден мъжът бил изпратен с бурни аплодисменти от стотици колеги. За мен този момент е тържествен и победоносен, ала Брукс го обявява за жалък. По думите му, „мъжът бил работил толкова здраво, а получавал толкова малко...”; „притежавал изключителни умения, а те постоянно се обезценявали”; и най-накрая „хората, които го изпращали, излъчвали „остатъчната тъга на самотното сърце“.
Няма по-голяма обида от статистиките на медиите, които десетилетия наред изобщо не са се сещали за изстрадалата работническа класа, а сега изведнъж умоляват държавата да прояви състрадание към нея! Нямаме нужда от анализите им и със сигурност не са ни притрябвали сълзите им. Предпочитаме нашите истории да бъдат разказани от някого, който може да влезе във фабрика, без собствената му вина да замъглява погледа му.
Един такъв журналист, Александър Зайтчик, прекара няколко месеца, пътувайки из шест щата, за да опознае бялата работническа класа, която подкрепя Тръмп. Целта на последвалата книга, „Позлатената ярост“, е да предаде сложността на човешкия характер, която новините не отразяват. Зайтчик обяснява, че започнал книгата си, разочарован от „провокативните коментари“ на хора, които живеят на няколко часови пояса и на няколко доходни графи разстояние от онези, за които пишат.
В „Позлатената ярост” Зайтчик описва хората, които среща, предимно бели, като „средна класа със сини яки“. Те са работили здраво, но са загубили много - било с настъпването на кризата през 2008 г. или по време на масовите съкращения в заводите няколко десетилетия по-рано. Журналистът установява, че в повечето случаи онова, което ги мотивира, „започва с икономика и завършва с икономика“. А гневът, който усеща, е насочен не към малцинствата - надолу, а нагоре - към онези, които са ги пренебрегнали по време на преговорите за международните търговски сделки.
Междувременно расизмът и национализмът, които се наблюдават сред тях, са характерни и за демократите и по-висшите социално-икономически прослойки. Проучване на Ройтерс, проведено миналата пролет, установи, че една трета от демократите подкрепят временната забрана за влизане на мюсюлмани в Съединените щати. В друго проучване 45% от запитаните демократи заявяват, че не одобряват исляма. Както става ясно, не е задължително онези, които няма да гласуват за Тръмп, да са самата добродетел. Просто другите, възприемани за моралния бич на обществото, лесно се превръщат в изкупителна жертва.
Когато наскоро Хилари Клинтън обяви половината от поддръжниците на Тръмп за „банда клетници“, Зайтчик коментира, че словосъчетанието „може да се приеме за синоним на „бяла измет“. Клинтън бързо се извини за думите си, които, разгледани в контекст, изразяваха състрадание към мнозина от поддръжниците на Тръмп. Но подобна генерализация, направена по време на събитие за набиране на средства на стойност 6 милиона долара в центъра на Ню Йорк, на което някои от присъстващите платиха за място по 50 хиляди долара, ми напомни телевизионната политическа сатира „Вийп”, в която при затворени врата силните фигури от Вашингтон обсъждат с отвращение „нормалните“.
По друг повод Зайтчик спомена Бил Меър, водещ токшоу по HBO, който „правел изказвания на евгенично ниво от типа, че всеки, който гласува за Тръмп, има вродено заболяване”. „Ако говореше за някоя друга група, на Бил Меър нямаше да му се размине и той със сигурност нямаше да продължава да води телевизионно предаване!” – възмущава се Зайтчик.
Меър вероятно е върхът на класовото самодоволство. А някога ми беше симпатичен. През лятото на 1998 г., когато бях на 17 години и тъкмо бях завършила гимназия, помагах за жътвата. Тогава един хамбар на 50 мили от Хейсвил, Канзас, се взриви (зърненият прах е взривоопасен) и уби седем работници. Инцидентът разтърси общността ни и напомни за физическите рискове, които семейството ми и аз често сме поемали.
Като всички останали, продължих да работя, а вечер, след тежкия ден, прекаран в претегляне на зърно и пренасяне на големи чували с фураж във и извън мелницата, обичах да гледам „Политически некоректни“ - предаването по ABC, което Меър по онова време водеше. Докато все още търсеха тялото на един от загиналите работници, Меър се шегуваше, че хората трябва да внимават, докато ядат хляб.
Тогава за пръв път осъзнах горчивата истина, че цял живот политически ще се идентифицирам с хората, които често обиждат родното ми място.
Подобни подигравки са толкова разпространени, че често са недоловими за икономически привилегированите. Онези, които с най-добри намерения пишат, коментират и издават вестници, книги или списания, понякога обиждат, отнасяйки се с пренебрежение към фактите.
Мнозина ми препоръчаха нашумялата наскоро книга „Бяла измет“, например, без да се съобразят, че заглавието й ме обижда, защото нарича мен и хората, които обичам, боклуци. Радостта ми, че някой се е захванал да разкаже историята на нашето общо минало, бе помрачавана от болката, която изпитвах всеки път, когато виждах книгата на рафта. Накрая не издържах и свалих обложката със заглавието. Изненадващото е, че при рекламирането на книгата също се извършваше порицание от върховете на елита, което Айзенберг обяснява по следния начин: „книгата борави с успокояващите ни митове за равенство, като разкрива важното наследство на винаги съществуващите, винаги срамни – макар и понякога забавни – бели боклуци“.
Самата книга е задълбочено изследване и съдържа факти, които се надявам, че ще опровергаят заглавието й. Но дори и Айзенберг не успя да избяга от класовите рамки.
Когато по-рано тази година водещият на „On the Media“ Брук Гладстон помоли Айзенберг да спомене някои клишета, описващи бедните като фанатици, тя направи следния коментар: „Те определено споделят виждания, които са, без съмнение, расистки и това не може да се прикрие и не може да се преструваме, че го няма. Това си е част от тяхното мислене.“
Помислете за друго подобно твърдение, отнасящо се за някоя онеправдана група, и вероятно ще си дадете сметка колко примитивни са класовите дебати в тази относително млада държава, която отдавна смята, че касти не съществуват. Айзенберг обаче като че ли усети лицемерието и веднага вмъкна: „Другият проблем е, когато искаме да обвиним бедните бели за това, че те са единствените расисти”.
Проблемът се дължи на представата, че по-високата класа означава по-голяма почтеност. Както преди месец написа журналистката Лорен Бери: „Продължава да се приема, че само невежите са расисти. Обяснява ни се, че образованието премахва расизма.“ Аз лично, като първи висшист в семейството, ви уверявам, че никой от нас не е трябвало да ходи в колеж, за да се научи да се държи като човек.
Освен това, Бери обръща внимание на факта, че тъкмо „отлетите” в Бръшляновата лига републиканци са довели до възхода на десницата. Със сигурност не бедните бели – дори не белите републиканци – прокараха закони, запазващи сегрегацията. И не бедните бели криминализираха цветнокожите чрез закони против марихуаната и „войната с наркотиците“. И не бедните бели събудиха призрака на черната „кралица на войната“.
Това не трябва да омаловажава ужасяващите прояви на расизъм сред най-изпадналите икономически социални слоеве, но трябва да сме наясно, че тези ужаси съществуват и по върховете - в различна форма и с по-ужасна сила.
Това означава, че „виновни” на тези избори са не само репортерите и коментаторите, но и белите американци с икономически възможности: консерваторите, които правят дарения за кампанията на Тръмп, но им е неудобно да присъстват на политическите му срещи и да скандират онова, в което наистина вярват.
Предвид реториката на Тръмп и направените социологически проучвания, изглежда, че повечето от поддръжниците му са хора, които се справят достатъчно добре финансово, но се смятат за жертви.
Нещо, което убягва на медиите, е, че голяма част от бялата работническа класа ще възприеме ролята си на жертва. Това няма да им е трудно, след като в момента се чекират на влизане и излизане от работа, внимателно си броят купоните за храна, учат децата си да уважават другите, като отбягват политическите новини по телевизията.
Нека да дам още един пример – чернокожият Барак Обама често споменава майка си, която произхожда от бялата работническа класа. „Голяма част от онова, което ме е изградило като личност, идва от баба ми и дядо ми, които са израснали в прерията в Канзас“ – написа той този месец, за да отбележи организирания от Белия дом форум по проблемите на живота в селските райони.
Освен това миналата година, в разговор с писателката Мерилин Робинсън за „Ню Йорк Ривю ъф Букс”, Обама сподели, че го натъжават погрешните представи за малките градове в средна Америка, към които той изпитва голямо уважение. „Зее огромна бездна между това как хората се справят с живота си и как ние говорим за общия ни политически живот“ – отбеляза той. По думите му, причина за това са „филтрите, поставени между обикновените хора, борещи се за оцеляването си, и сложните политически дебати”.
„Срещите с хората по места ми дават кураж и надежда, защото на ниво национална политика нещата някак се замъгляват и не изглеждат обнадеждаващо“ - обясни Обама.
Но без всяко съмнение, образът на белия поддръжник на Тръмп, с масло по дънките и бълващ псувни, съществува в реалния живот. В моя град имаше двама или трима такива образи - готиният пич, който заплашваше онези с по-малко власт от него, гонеше цветнокожите от града, унижаваше жените и стреляше за удоволствие с въздушна пушка по бездомните котки. Те бяха това, в което и Тръмп щеше да се превърне, ако се беше родил в моето родно място.
Натрапчивите репортажи за мразещия бял електорат на Тръмп затвърждават теорията, която напоследък е доста модерна, а именно, че фанатизмът е единственото нещо, което го поддържа. Със сигурност финансовите затруднения не са предпоставка за гласуване в полза на Тръмп, както могат да го потвърдят и цветнокожите с изтънели портфейли. Но дали може да се разсъждава трезво върху глобални проблеми, като световната търговия и имиграцията, когато наскоро си загубил работата си, а най-близката ти общност е била съсипана?
Заможните анализатори, които се противопоставят на Тръмп, обаче възприемат системен подход при разглеждането на социалните проблеми и смятат своето място в политическия небосклон за лична заслуга. Повечето от тях най-вероятно са наследили политическите си пристрастия, точно като повечето от „онези боклуци” в републиканска Америка. Ако либерализмът ви е поднесен на тепсия, не се възгордявайте, че ще гласувате срещу Тръмп.
Спестете си и високомерния коментар, че недоволни демократи, които през последните десетилетия са се прехвърлили в лагера на републиканците, „гласуват против собствените си интереси“, намеквайки крайно недемократично, че огромна част от американците не са умствено адекватни, за да гласуват.
Който и да остане на страната на Тръмп, докато продължават да изникват нови истории, свързани с отношението му към жените, расизма и други подобни, той по никакъв начин няма да получи моето одобрение. Но нека си гласува, нека носи отговорност за решението си. Трябва обаче да сме наясно с класовите си предубеждения, когато говорим за потенциалния избирател на Тръмп.
Наскоро „Ню Йорк Таймс” описа мъж от Кентъки по следния начин: Мич Хеджис култивира добитък и заварява машини за въгледобив. Очаква до половин година да загуби работата си, но не подкрепя г-н Тръмп, за когото твърди, че е „идиот“.
Фактът, че светлината на прожекторите може да бъде насочена и към представител на бялата работническа класа, който не подкрепя Тръмп, ме зарадва. Също така се посмях на неуместно подбрания глагол – добитък не се „култивира“. Култивират се растения, животните се отглеждат. А когато си правил и двете, как да възприемаш „Ню Йорк Таймс” сериозно?!
Основната причина националните медии да правят подобни грешки е еднотипният социално-икономически профил на работещите в екипите им. Малцина, които се раждат в бедност, работят в новинарски отдели или пък издават книги. Всъщност, те са толкова малко, че някои от тях са намерили достатъчно основателни причини да се откажат от писателската си кариера и да превърнат говоренето си за класите в индустрия.
Познавам журналисти, които влагат всички усилия, за да разкажат историята такава, каквато е. Не съм и от тези, които автоматично осъждат медиите. Предубежденията на телевизионните водещи са просто отражение на клишетата, с които живее като цяло привилегирована Америка. Това се вижда навсякъде. Като се започне от коментари в Туитър, описващи електората на Тръмп като заклети селяндури, и се стигне до предизборната платформа на демократите, в която чак в последния момент вмъкнаха някакви мерки за справяне с бедността.
Икономическата бездна между репортер и участник в репортаж никога не е била по-опасно голяма, отколкото в този момент. Днес новините от мястото на събитието по-често се фокусират върху фондовата борса, отколкото върху хората, които не притежават акции. Американската журналистика десетилетия наред целенасочено пренебрегваше оплакванията на хората, разминаващи се по главните търговски улици. Несъмнено това отвори нишата – бездната от негодувание, която днес Тръмп запълва с отровата си. Това, че терминът „популизъм“ не среща одобрение сред изтъкнатите либерални коментатори, трябва да ни накара да се замислим. Журналистика, която би трябвало да критикува, не е изпълнила дълга си да контролира властта и е загубила уважението на хората, които, когато видят нещо нередно, изобщо не си мълчат.
Един такъв човек бе покойният ми дядо Арни. Понякога разни хора, приличащи на Тръмп, паркираха скъпите си автомобили на чакълената пътека пред къщата ни в Канзас. Дядо се държеше добре с тях, но усетеше ли, че го лъжат, ги отпращаше грубо. Ако някой от нас си стиснеше ръцете с тях, дядо изчакваше да си тръгнат, а после казваше: „Сега си преброй пръстите.“
Тук е добре да спрем и да се замислим. Особено когато поставяме дадена група хора в определена категория, предполагайки какви политически убеждения изповядва, намирайки се на по-долно стъпало в социалната стълбица. Например, когато пишем:
- за трета смяна в завода на „Боинг”, докато други летят до Мексико за пролетната си ваканция;
- за миещите пода в тоалетната на „МакДоналдс”, докато други философстват в туитър за минималната заплата;
- за работниците, изпразнили шкафчетата си в затворената фабрика „Пабст”, докато други пият скъпа бира в модерни заведения;
- за прибралите се от Близкия Изток в ковчези, докато други пишат статии за външна политика.
Преброихте ли всички? А дали нямате повече общо с Тръмп, отколкото ви се ще да признаете?
 
Гардиън (с незначителни съкращения), 13.10.2016
Превод от английски Росен Асенов