В търсене на идеалния виц

 
„Чиста къща“ от Сара Рул, режисьор Владимир Люцканов, сценография и костюми Петя Стойкова, музикално оформление Павел Стефанов, хореограф Таня Соколова, видео дизайн Венелин Шурелов, фотограф Симон Варсано. В ролите: Светлана Янчева, Мария Каварджикова, Пенко Господинов, Ирини Жамбонас, Весела Бабинова. Малък градски театър Зад канала.
 
Идеалният виц е почти невъзможна работа. Много са съставките и равнищата, сложно е композирането им, висока е мярата. Освен това, той трябва да звучи непретенциозно, все едно се случва спонтанно и изведнъж. На всичкото отгоре, не бива да философства изтежко, пряко да въвежда гранични теми: смъртта, любовта, смисъла на живота и така нататък. В началото трябва да е нещо просто и банално, например: Една била зарязана от мъжа си.
Точно това задвижва действието в „Чиста къща“ заедно с диренето на идеалния виц, разбира се. Действие на много нива, при което основните топоси са две различни жилища, сферата на спомените и териториите на въображението, към които се добавя и полуостров Аляска. Малкият проблем е, че всичко това е с еднаква степен на предметна действителност и в активна взаимна комуникация: всичко е на сцената практически едновременно. Има и друг „малък“ проблем. Пиесата, виртуозен драматичен текст, публикуван впрочем през 2004 г., се определя жанрово като комедия, в която обаче „персонажите са пред предизвикателството да открият щастието въпреки смъртта“.
Владимир Люцканов решава първия, привличайки почти всички допустими средства. Освен великолепната (колкото строга, толкова многоформатна) сценография и чудесните костюми, даже сами носещи внушенията на спектакъла, в ход влизат мултимедийни похвати, извеждащи изображенията до ранг на действащи лица, а музикалното и танцовото са равноправни (не илюстративни или помощни) измерения на сценичното присъствие. Поиска ли се конкретен пример, бих насочил към 5-измерния танц на Каварджикова-Господинов-Жамбонас. Там всичко споменато е в синтез, чийто ефект високо надхвърля знанията за геометрия на сценичното пространство и театрална сугестия. От такъв хоризонт се тръгва към справянето с втория проблем.
То е не само подсказано, но и рамкирано чрез скрупульозно изписаните „заглавия“ на отделните сцени. Люцканов генерално се отказва от психологическо изграждане на ролите и конфликтите. „Жизнената правдивост“ е изоставена заедно с всякаквите смислови паузи, акценти, поанти. Персонажите са решени в едри плоскости, търси се характерна за отделната сцена монохромност на лицето, внушенията се правят с хармонии от чисти тонове. Отстраненост с мощен поразяващ ефект.
Поразена е, разбира се, аудиторията. Тя почти синхронно се забавлява, кикоти, състрадава, скърби, изпада в потрес. Докато се труди в този дух, следейки „простичките“ ситуации на сцената, тя уж „неусетно“, а всъщност с програмирана неизбежност нагазва из въпросите за живота и неговия смисъл, любовта, смъртта, принципите и основанията на човешкото – в най-дълбокото им. Постановъчният концепт, устояването на строгата основна линия и постигането на внушенията в „Чиста къща“ заслужават много дебело подчертаване. Става дума за специално качество. Ако на Люцканов случайно му е изтрябвало майсторско свидетелство за режисура, стига му афишът за този спектакъл.
Споменатото качество е, разбира се, непостижимо, ако актьорите не са от висша класа. Тези тук са, и то още как. Признавам, че едва през тази роля се убедих във сценичните способности на Весела Бабинова. Нейната Матилда е скритата пружина на спектакъла. Поколебае ли се тя, той заминава. Той обаче хич даже няма такива намерения. Бабинова изнася трудната си роля много изобретателно и уверено, леко забледнявайки в една единствена сцена. Но да позаглъхнеш в пряка конфронтация със Светлана Янчева не е повод за срам.
Самата Янчева изглежда е влязла във фаза, в която не може да направи грешка на сцената, дори съзнателно да я търси. Без това майстор на пестеливия театър, тя извежда всичко от ролята, създавайки при това привидност за такава лекота, че сякаш иска да сложи под въпрос условността в израза „театрална условност“. И то точно в пиеса, чийто успех зависи от способността да се придава правдоподобност на дълга спирала от парадокси.
Отдавна не бях виждал толкова освободена, не колеблива, ефектна Мария Каварджикова. Мисля, няма нужда от много думи, за да се схване какво следва от това при актриса от нейния калибър. Тя намира начин да бъде ярко разнообразна, провокативно нюансирана, алогична и заедно с това безвъпросно убедителна в две роли, всяка от които би могла да провали всяка средно талантлива актриса. Тук обаче си имаме работа с ниво, което не допуска думата „средно“. Каварджикова знае, че поантата на „идеалния виц“ зависи от нея и я заковава с категорична самоувереност.
На убедителност чрез алогичност залага и Ирини Жамбонас, и то със сериозен успех. Реакциите й създават оптическа измама за неестествена еднотипност, която измама многократно й се отблагодарява. Няколкото дребни мига на спонтанни вживявания, които разклащат ролята, предателски свидетелстват за сложния инструментариум, мобилизиран при чертаенето на причудливата крива, описвана от нейната Лейн.
Пенко Господинов пък присъства така, все едно пиесата е кроена по него. Той щедро демонстрира таланта си да бъде убедителен в ситуации на тотална парадоксалност, която би минала и за идиотизъм, ако си нямаше работа с неговата невъзмутима „естественост“. Отличното „спяване“ между тези мощни солисти извежда почти съвършено „идеалния виц“. Онзи, дето развързва и завърза любов, живот и смърт.
В този контекст бих предложил да режисьора да помисли за отказ от втория финал. С „потъването“ на Ана „вицът“ постига върха си. Всичко след него е в повече. Наистина, моментът е емоционално свръх силен и съм склонен да мисля, че последните минути се дават на зрителите, за да излязат от своето вцепенение. Иначе може и да не станат от столовете си. Ами да поседят! Къде е казано, че идеалният виц задължително забавлява?