Пламъци на отчаянието, пламъци на надеждата

 
През последните дни коментатори на протестите в България се опитаха да търсят исторически паралели и да оприличават случващото се тук с това в други страни. Вяло се подхвърляше името на движението „Окупирай”, на „Възмутените” в Испания, арабската пролет или пък останалите без етикет гръцки протести от 2008 насам. По-малко очебиен, но по-верен паралел обаче може да се намери другаде. На 27 февруари 1989, докато социалистическите режими живеят последната си зима, в друга част на света започва процес, който венецуелският автор Луис Брито Гарсия нарича началото на Четвъртата световна война. За Гарсия Третата световна е Студената война, а Четвъртата е тази на хората срещу неолибералния капитализъм. Неслучайно венецуелски автор изрича тези думи – първият анти-неолиберален бунт, т. нар. Каракасо, се случва в столицата на южноамериканската държава. След години на омаломощаване на икономиката на страната в дълговата криза и световната финансова криза от началото на 1980-те, засегнала целия регион, на власт идва Карлос Андрес Перес. Социалдемократът Перес печели изборите с обещанието да не подписва договор с Международния валутен фонд. Дни по-късно той подменя това обещание, подлагайки страната на драконови бюджетни реформи и радикална либерализация на пазара. В богатата петролна държава, в която над 80% от населението тогава живее под прага на бедността, цените на газта за домашна потреба скачат с 10%, а на транспорта – с 30%. Хората излизат на улицата в спонтанен отчаян бунт, без искания, без политическа програма. Правителството потапя бунтовете в кръв и остава примерен изпълнител на неолиберални реформи.
В България, когато през лятото цената на тока скочи с 13%, почти никой не излезе на улицата да протестира: дали защото „важната” кауза тогава беше Витоша или защото топлината и светлината не са дефицитни в българското лято. Отразяването на увеличението в сметките ни обаче явно произведе искрата, която подпали престола на Бойко Борисов. Не за символичното изгаряне на правителството и разпалилата се политическа криза трябва да сме загрижени обаче. Пламъкът обхвана жива плът: за една седмица в България трима души се самозапалиха и един преряза вените си от отчаяние. Предвид, че искрата на арабската пролет беше запалена от един единствен акт на самоизгаряне – този на Мохамед Боазизи – отчаянието в България изглежда епидемично и симптоматично. И колкото и политическите сили да се опитват да попият запалителната течност на прелелия народен гняв в маневри около предизвестения избор на служебен кабинет, те не могат да скрият очевидното. Българската зима има дълбоки икономически корени в последните години на т.нар. преход. Приватизацията на цели отрасли и услуги, концесиите, дадени на безценица на клиентски принцип, секретните договори, сключвани в ущърб на държавата и народа, бяха политика на всички правителства през последните две десетилетия. Безработицата погълна целия народ и прокуди мнозинството от трудоспособните български граждани в чужбина. Цели семейства бяха разбити, села – обезлюдени, а деца и възрастни – оставени без грижа. И докато световната криза подгони и работодателите в приемащите западни страни, доходът и на транснационалните семейства беше сериозно застрашен. На този фон бунтовете са категорично въстание срещу ефектите на неолибералния капитализъм.
Вина за това имат не само политиците. Ограбването и обедняването на народа се случи под знамето на светлото ни европейско бъдеще и лелеяния модел на западната либерална демокрация и свободен пазар. Тези припеви, нашепвани от „сирените” на прехода, западни и български тинк-танкове и либерални неправителствени организации и медии, подлъгаха цели поколения. Произнесени от уютните офиси и лобитата на международни летища, те поставяха летвата на демократично участие чрез неписан образователен ценз, наричан още „експертиза”. Те не даваха да се мисли за алтернатива: сякаш пътят беше ясен, сякаш беше един. Който дръзваше да не се съгласи с тях, беше заклеймяван или като комунист и ченге, или като некултурен, неграмотен, недорасъл за европейските ценности. Сега много от същите експерти гледат с възмущение и нескрита погнуса хората, които излязоха на улицата. Защото тези хора излязоха без ресурси – финансови, символни, политически. Те излязоха без програма, с която да заявят целите на бунта си. Те излязоха с чистия и неподправен гняв на неконтролируемата тълпа, която не може да бъде удържана и не може да бъде свеждана до лицеприятните лозунги за „гражданско общество”. И да, изказванията им често бяха хаотични, често вътрешно и взаимно противоречиви, политически некоректни, стряскащи. Чуваха се хулигански възгласи и песнички от стадионите, грозни хомофобски и сексистки подвиквания към политиците и расистки послания срещу роми и турци. Понесоха се закани срещу създаването на втора джамия, за въвеждане на задължителни часове по православие, за образователен ценз при гласуването, който да изключи ромите и пенсионерите. Обилното и шумно присъствие на хулигани от футболните агитки, мобилизирани около печалния Луковмарш, продължава да е плашещо. Но с кои очи точно интелектуалната и експертната класа в България си позволява да съди сънародниците си? Не е ли твърде лесно да забрави собствения си принос за това, че този народ е лишаван с десетилетия от адекватно политическо образование? Докога интелектуалците и експертите ще си позволяват да го заливат с тлъст буламач от либерални ценности, прехвалващи западния капитализъм, консуматорското общество, свободния пазар и либералната демокрацията, и ще очакват, че хората ще са им благодарни за това?
Нека не забравяме, че през последните години този народ постепенно натрупваше опит в протестите и артикулирането на исканията си. Протестите на учителите, миньорите, еколозите, работници срещу приватизацията на БДЖ и ВМЗ, студенти и академични работници, младежи срещу АСТА: те всички бяха свидетелство за една развиваща се протестна култура, която постепенно набира кураж, става смела в исканията и съзидателна в репертоара си. На настоящите протести от обикновените хора на площада се чуха две ключови искания, които отсъстваха от медията и публичното пространство досега: „ревизия на прехода” и „смяна на системата”. Първият лозунг, за ревизия на прехода, касае закъсняло искане да се представи на обществото отчет за приватизационните сделки, концесии, да се разсекретят тайни договори и сделки, сключвани между държавата и клиентски фирми. Назован беше и периодът, който е необходимо да бъде ревизиран – 23 години – заковаващ 1989 като знаков момент не на началото на демократичните промени, а на поемането на България по грешен път. Струва си да се попита дали това е правилната дата или е необходимо да се върнем по-рано в историята: през 1970-те, когато социалистическите държави започват да живеят на кредит от западни държави и международни финансови организации; или пък през 1980-те, когато започва първата, макар и скромна и хаотична приватизация? Но въпреки това, факт е, че за пръв път не международни организации, а български граждани искат прозрачност и контрол. Вторият възглас, за смяна на системата, макар и твърде краен и неясен, е също ключов. Изключително важно е, че за хората на площада проблемът е не в нашето неправилно следване на европейския модел или в нашия „ориенталски” капитализъм. Проблем е самият модел, самият капитализъм.
В противовес на корумпираната политическа класа в България, за пръв път се чуват сериозни заявки за участие на граждани – а не експерти – в управлението и създаване на механизми за контрол на политиците. Обнадеждаващо е, че нито няколкото припознати водачи на протестите, нито хората, които се организират във форуми и асамблеи, искат нова партия или влизане в политиката. Те търсят създаването и социализацията на алтернативни, паралелни структури и форми на самоуправление и взимане на решения: практики, които могат да изместят тежестта на политическия живот от казионните органи на представителната демокрация. Някои от фигурите, които българските протестиращи обсъждат, засягат стари дебати на радикалната левица. При идването си на власт, в опита си да атакува фронтално буржоазната държава, даваща права и свободи само на елитите, Ленин се опитва да срине представителната демокрация чрез фигурата на двувластието – паралелни структури като съветите. Още тогава обаче излиза критиката на Роза Люксембург. Радетел на работническите съвети, тя все пак не позволява да се говори за сриване на всички съществуващи институции на представителната демокрацията и се притеснява, че това може да доведе до погубване на политически права и свободи. Оставени без орган на по-общо представителство, дори и работническите съвети – изключително полезни органи на местно самоуправление – лесно могат да прераснат в корпоративни организации, в конкуренция за властта според своята ефективност. Време е да се върнем към тези и други стари исторически дебати, да разровим собствената си история и да видим какви управленски алтернативи ни предлага тя. Време е да се огледаме и за конкретни алтернативни модели, които са живи и днес.
Във Венецуела Каракасото е потушено безславно, но не и забравено. Със спомена за него десет години по-късно хората избират за президент Уго Чавес и подкрепят неговия управленски модел, социализма на ХХI век. Това е демократичен социализъм с широко гражданско участие. Той не разрушава на първо време държавата като орган на контрол над пазара и преразпределение на ресурсите. Той не забранява политическото състезание и насърчава свободни демократични избори: според Джими Картър, най-добре организираните и честни избори в света. Той цели постепенното преминаване на контрола от държавата и партийните централи в местни организации и самоуправлението в общински съвети, обединени в комуни. Той цели и постепенното преминаване на производството в ръцете на трудови кооперативи и на заводите в режим на работническо самоуправление. В тази реалистична и осъществима алтернативна система, венецуелският социализъм на ХХI век ни показва, че социализмът и левицата не са се изчерпали в постсоциализма. Той ни демонстрира модел, какъвто ние пропуснахме шанса да създадем при рухването на нашия строй: шанс, който може би ни се дава отново днес, докато пламъците на четвъртата световна война поглъщат България.