Ако Бени Семоли беше българин

 
Винаги съм вярвал, че поне половината от историческите фигури въобще не са съществували. Човек изобретява това, което му трябва да изобрети. Може би дори Карл Маркс е изобретение, продукт на някой наемен драскач.
Филип К. Дик, 1976 г.
 
Американският фантаст Филип К. Дик има един интригуващ разказ, писан по друго време и за други хора. Заглавието е “Ако го нямаше Бени Семоли”[1]. В него става дума за това как група извънземни представители на нещо като междупланетното ООН идват да разследват кой е виновен за последната световна война на земята и съответно да го осъдят. Бившата “синя планета” е опустошена, краят й е настъпил. Сред руините обаче е останала една непокътната машина за производство на вестници, свързана с още действащи камери, разположени из различни места. Извънземните я включват и новините потичат. Отначало те са напълно достоверни и отразяват идването на чуждопланетната делегация. Постепенно към предните страници започват да се промъкват репортажи за някакъв народен водач, Бени Семоли. Дописките първоначално отразяват как той печели скромна група последователи, постепенно насочват вниманието си към бързото разпространяване на доктрините му и в крайна сметка се посвещават изцяло на задачата да следят как множества от всички страни прииждат в редиците му. Следват безредици и вълнуващи битки с властта. Извънземните са озадачени, защото, при целия си победоносен ход, Бени Семоли не може да бъде открит. Вестниците, които не регистрират смъртта на планетата, успяват да произведат героя си отново.
Ако кажем, че в България вярваме в теория на конспирацията, няма да сме прави. Ние живеем в нея.
 
Всенародното въстание
Всичко започна с неправдоподобно големите и неразбираемо надписани сметки за ток. Съобщенията от топлинните счетоводства също имаха какво да кажат, само дето го казаха с по-малко подточки. Хората се ядосаха, защото едно е да ти искат пари за нещо, друго е в добавка да ти искат и пари за нищо. Все едно си купуваш бутилка вино и на касата ти казват: дължите още за транспорт на стоката до магазина, за пръскането на лозето, за загуби по трасето... Как ги направихте тези загуби? Откога клиентите отговарят за случайните загуби на търговеца? Това в моите очи означава, че ако някой по веригата краде, няма нужда да му търсиш сметка. Защо да си създаваш излишни неприятности? Просто си прибираш парите от този, дето тъй или иначе плаща – честната средностатистическа единица с дълбоко под средната заплата – и реализираш 200% печалба. Тази категория средностатистически единици законът ги брули с всичките си клони: те не могат нито да подкупят, нито да се укрият, нито да се преместят временно в Марбея, докато поутихнат нещата. За сметка на това всеки, който е недоволен от помощите си, дискретно гледа към техния джоб. Но да оставим честните платци настрана, защото тези хора са интересни на медиите само в много редки случаи. Да оставим себе си настрана.
Монополите не са тук от вчера и не са никаква новина. Новина щеше да е, ако на някого във властта му беше направило впечатление, че съществуват. Като цяло обаче тенденцията на този фронт е положителна. Някогашният Мобилтел се прости с уникалността си, трите уж конкурентни фирми за софийски боклук с общ собственик бяха разкарани. До 2500 г. щяхме да се оправим и с електроснабдяването. Без съмнение, демонстрациите помогнаха за раздвижването на събитията.
Оттук нататък се появи Бени Семоли.
Сред хората с вехти палта и дълги сметки се появиха млади качулати активисти, които мятаха димки, обръщаха кофи, палеха конституции и псуваха Европейския съюз; един вид, “радикализираха нещата”. Лицата на тези възмутени граждани, общо взето, бяха скрити под маски. Попрегърбените им, движещи се на глутници фигури някак напомняха за крайни квартали, буксуващо образование, разведени родители и любов към футбола. Но това са друг вид проблеми, за които не може да се обвини пряко нито Европейския съюз, нито сметките за ток.
В една медия се прокрадна съобщението, че са им плащали по 15 лв. на ден за въстаническа дейност. Всъщност, специалното им присъствие беше толкова очевидно, че хората със сметките чувстваха нужда постоянно да преповтарят, че са излезли на улицата доброволно. Един вид, не просто никой не им плаща, ами от тях се очаква да си платят.
Политиците от опозицията обаче видяха протеста като компактен взрив на народното недоволство. Управляващите не виждат ли, че повече не може така? Позор! Падение! Безхаберие! Сергей Станишев пак тръгна да оправя България, Иван Костов отново е огорчен, че не са го послушали навреме, Волен Сидеров е опнал жили в яростно възмущение, Лютви Местан цеди думите с многозначителни интервали като педагог с травматична практика. А под тревожно свъсените им вежди човек сякаш вижда как изгрява надеждата. Цялата хореография се пренареди в жива картина на предизборното очакване.
А какво се случи с тези, които не участваха в протеста? Същото, което се случи и с онези, които не гласуваха за АЕЦ Белене. Просто не влязоха в кадър. От гласовете им, дадени при изборите за досегашния парламент, не остана нищо - просто защото каквото и да излезе от сегашния протест, то не би било резултат от избори.
Качулатите се сляха с недоволството. От мержеливата маса на бунта израснаха лицата на непознати говорители и те заговориха за държавата като за майка-хранилница, за смяна на системата и за възможното светло бъдеще без светлината да се таксува. Долу партиите (опитът е провеждан в България през 1934 г., би трябвало вече да сме си взели бележка); граждански квоти във всичко (добра идея, само дето, докато говореха, гражданите си прочистваха гласовете и сочеха към гърдите си); държавата да си вземе обратно енергийните мощности (сякаш държавният ВМЗ Сопот прокопса); искаме Велико народно събрание с 400 депутати, но сегашният брой на депутатите трябва да се намали наполовина. Проблемът със сметките потъна на заден план. Започна да изглежда крайно битов на фона на Великите народни събрания. Рибата с големите идеи глътна по-малката, както си плуваше. Някои вестници разпознаха в надеждните лица на говорещите активисти от новия комсомол. (Сега би трябвало да се нарича “соцсомол”, но името му беше друго, нещо свързано с България и с левица.)
За политиците това не беше проблем и ангажиментите на народните говорители не бяха коментирани. Да не би соцсомолците да не са граждани? Граждани са и още как.
За нас обаче има проблем с невидимите конци. Хем не се виждат, хем ги има.
Има проблем с последователността от събития. Референдумът за АЕЦ Белене беше уж положителен, но всъщност отрицателен. И докато победителите се надвикваха из телевизионните студия с различни опоненти, няма начин дори те да не са забелязали, че само 12% от населението ги подкрепиха. Ако аз лично бях вземала или давала пари около АЕЦ Белене, щях доста да се разстроя. Изискваха се спешни мерки, но още не знаехме какви. Ако си бяхме припомнили някои повтарящи се ситуации от миналото, щяхме да се досетим.
Протестът на обикновените хора на практика се беше преборил с монополите, преди монополите да го оглавят.
 
Мафията
Всички знаем, че в България има мафия, но не знаем със сигурност коя е тя. Някои хора твърдят, че я знаят коя е и сочат я към депутати, я към бизнесмени, я към бившата държавна сигурност, я към главните герои от престъпния сериал, я към скрити пари и братски връзки. Ние не знаем какво да мислим, защото чакаме съдът да се произнесе. И той изглежда сякаш всеки момент ще се произнесе. Постоянно.
Междувременно ни е много трудно да си съставяме мнение за всяка нова личност на обществения хоризонт, защото трябва да вземаме предвид все повече и повече неща: роднинства, съученичества, партийни ангажименти, бивши работодатели, сексуални влечения, тайни общества. Финансовото доверие протича през множество паралелни на закона канали и докато се обърнем, то вече протекло. Имаме сериозен проблем и дори не знаем как да го назовем.
 
Медиите
Предполагам, че собствеността им играеше важна роля при отразяването на протестите, както и усилията на отделно взети журналисти да мушнат между официалните становища по някоя автентична данна на принципа “Кьорав карти не играе”. Пред очите ни се извървя традиционната кавалкада от независими социолози, политолози, профсъюзни деятели, икономисти и медийни началници, на които всички им подозираме зависимостите. Те са традиционните създатели на обществено мнение и когато се появи нужда от създаването на такова мнение, те го създават. Прави впечатление, че колкото по-често говорят истината, толкова по-рядко ги канят.
Някои медии, като БТВ примерно, посвещаваха новинарските си емисии изцяло на протеста и правеха това дори когато протестиращи не се виждаха. Можеха да озвучават предаванията си с “Боят настана, тупат сърца ни”, но сигурно не са искали да поставят под въпрос етническия мир. В търсенето на гласове от улицата имаше чудесни попадения. Маскиран младеж, който псуваше Европейския съюз и Генка Шекерова. Симпатяги, които искаха да избият всички политици, а репортерът им отговори: “Това са само красиви мечти, но как да ги проведем на дело?”. Полусловесен поклонник на Васил Левски, който пред паметника му искаше държавата да си вземе всичко обратно. Кадри с побой, между които репортерът обясняваше, че митингът протича мирно и спокойно. Нови и нови бивши футболисти, които се представят като водачи на недоволството. Ако живеех в някой град из страната, щях да си помисля, че в София са превзели Бастилията. Истината е, че извън колоните на протестиращите, наоколо цареше пълна тишина.
През 90-те си правехме знаци с пръсти един на друг, свиркахме си с клаксони, подхвърляхме си мнения на опашките в магазините, живеехме телом и духом пред Парламента. Днес всяко спонтанно мнение е потопено сред пет синхронизирани и последните са десет пъти по-силни по звук.
Междувременно и медиите по света не стояха със скръстени ръце. Богатите държави намериха повод да припомнят на читателите си за мизерията на българите и как всички те ще се втурнат да гризат от чуждите социални придобивки. Ще кажете “ами така е, бедни сме си”. За съжаление, когато човек тръгне да търси работа и контакти, той гледа първо да изтъкне колко е умен, полезен и образован и ако може, съвсем да не споменава това, че е в нужда. “Просяците нямат право на избор”, казва популярна английска поговорка. Е, резултатът е налице: тъкмо да ни сметнат за образовани и ние ги поправихме, че сме бедни. Потенциалните туристи в Германия бяха предупредени, че в България има размирици. Кой знае какво още ни чака... Спиране на еврофондовете? Преразглеждане на Шенген? Влошени рейтинги на “Стандарт енд Пуърс”? А-ха да се изкачим до стандарт и пак паднем до пуърс...
А ето, че вече имаме и вътрешен повод да се радваме. Тридесет и пет души влязоха в обществения съвет към Президентството и бяха назначени за отговорници по общественото мнение. След бърз поглед из имената виждаме членства в странни организации, предишни участия в ангажирани демонстрации, председатели на могъщи икономически организации и тук-там по някое проницателно лице за цвят. Вече сме в сигурни ръце и те няма да ни изпуснат.
Хората искаха работа, честни доходи и по-справедлив свят. Но това е светът на Бени Семоли и той вече дори не се моли. А просто идва насам.


[1] Dick, Philip K. “If There Were No Benny Cemoli.” Galaxy, 1963.