Да пазим очевидното от замъглявания

 

Какво е отношението ми към уличните протести? За да мога да отговоря на този въпрос, трябва да бъда сигурен, че съм се ориентирал какво именно става.
Като историк на културата, мога да каже, че познавам два типа въстания – едните са кауза (за свобода, справедливост, поради обидено достойнство и пр.), другите са гладни бунтове. Навремето, през 1989 г., ние викахме по улиците „Демокрация” и „Истина”, сега горят сметките за ток. Но вероятно ще се излъжем, ако сметнем, че това е просто материален, гладен бунт. Както казва д-р Николай Михайлов в един свой много силен текст отпреди три години, гладът не засяга само стомаха, той засяга достойнството на човека – той е унижение и обида, дори отвращение от това, което се случва с теб, с децата ти, със себеподобните. Така че, не става дума само за война между хладилника и телевизора. Ние може би се намираме в точката, в която недоимъкът на обикновения българин се превръща в морална кауза, точката, в която гладният бунт се превръща в революция, в защита на представата за достоен живот.
Няма как да не сме солидарни с това. Въпреки че лично аз не гладувам, университетската ми заплата, макар и малка, мизерно малка в сравнение с това, което получават колеги в чужбина, ми позволява да си плащам тока. Затова и аз съм солидарен, без да излизам на улицата – не ми се вижда, че имам право на това, още по-малко хора като мен имат право да оглавяват подобни бунтове. Народните протести трябва да излъчат собствени лидери, а ако не могат да го направят – толкова по-зле за тях.
Дотук вървях по едната ориентационна следа – че става дума за народно въстание, че Народът Суверен е излязъл на улицата и е казал „Не!” на икономическата тирания. Това е фундаментална ситуация – когато Суверенът отхвърля тиранията и иска да преподнови обществения договор (точно такива искания се чуват покрай протестите заради цената на тока).
Възниква обаче вторият въпрос – това, което гледаме, Суверенът ли е наистина? Както всички знаят, самите медийни имена на ситуацията непрекъснато се колебаят – ту става дума за „народа” и „гражданите”, ту за „улицата”. Трябва да можем да се ориентираме в тази неяснота, защото „Народът” като суверен има всички възможни права, а „улицата” няма нито едно законно право. Всеки, не само наблюдателните, е видял, че паралелно с градската беднота, на улицата има разнообразни други групи и групички протестиращи - от маскирани ултраси през партийни агитки, политически лобита, подстрекатели и „ван дер любета” - чак до организирани свиневъди. Какво да правим с това? Единственото, което можем да направим в момента, е да бъдем много внимателни и да заявим ясно, че подкрепяме гладния бунт-революция и не подкрепяме нито един от онези, които се опитват да го манипулират и инструментализират в своя полза (боже, боже, никога не съм си мислил, че ще ми се случи да повторя прочутия якобински и болшевишки лозунг „Бъдете бдителни!”, но ето на, налага се). Да се държим обаче снобски и да отказваме солидарност на беднотата, изпаднала в екзистенциално-гладно-революционно състояние, защото зад нея има кукловоди или защото тя обижда изтънчения ни вкус, не е правилно. Суверенът, ако е истински суверен, е толкова мощен в своите послания, че дори на манипулаторите, ако искат да бъдат легитимни, им се налага да ги повтарят – и така избледняват, маските им се сливат с лицата, превръщат се в протестиращи.
Така че, трябва да внимаваме дали революцията постига своите цели – контрол върху монополите, край на безогледното грабителство. Това са дългосрочни цели, те не могат да бъдат решени като с магическа пръчка. За да бъдат постигнати, са нужни мерки, идеи, политически и икономически експерти.
Тук стигаме до следващия въпрос. Народът не е експерт. Той има своето велико право да изразява воля, от което не следва, че знае как да реализира собствената си воля. Често импровизираните народни акции се движат от благородни, но инфантилни утопии, които водят до последици, противоположни на това, което народът е искал. Типичен пример: вълненията започнаха с искания за намаляване цените на тока. Падна обаче правителството, а цените на тока са си все още същите и не се вижда как те могат да бъдат намалени: внимателни експертни икономически анализи показват, че това при сегашния тип ценообразуване и пробойни в енергийния бюджет просто няма как да стане (eто един линк, от който всеки може да се просвети http://www.mediapool.bg/заложените-мини-в-енергетиката-може-да-изровят-кратер-за-милиарди-news203156.html). По същия начин юристи предупреждават, че искането за възможност да се отзовават депутати е ужасно опасно – какво по-лесно от това чрез подставена «народна» агитка да отзовеш депутата на политическия опонент? Така че, изправени сме пред най-опасната ситуация: народът да въстане, но да не реализира своите неясни цели и искания, за сметка на това да ги реализират кукловодите.
На всичкото отгоре, стихващите протести оставят на улицата най-радикалните. А те започват да издигат утопични, анархистични и разрушителни искания – и само настройват умерените срещу себе си и протестите.
Ето в каква ситуация би бил необходим референдум. Той трябва да отговори на въпроса какво именно иска народът, не само хората, които са излезли на улицата, а всички прослойки, всички групи. Референдум за състоянието на България, не за Белене. Той е по-добър от избори, защото на изборите отговорите са дадени преди въпросите – не решаваш болни социални проблеми, а гласуваш за познатите партии, за краен брой лица, лишени от социален кредит.
След референдума решенията как това да стане, как да се реализира народната воля трябва да се постигнат в конкуренция между разноцветни политици и експерти. И ако има политик или експерт, който обяснява, че това, което иска народът, не може да стане, той трябва да бъде отсвирен. Защото единственото, което дава правото на политици и експерти да съществуват, е народната воля – те са затова, за да я обслужват, не за да й противоречат. Но те, от друга страна, трябва да противоречат на всички глупави и самоунищожителни конкретни инструменти, които се предлагат от улицата - дългът им е да намерят мъдрия, далновиден политически, юридически и икономически път, за да може народното желание да бъде реализирано, без това да доведе до катастрофални последици.
А народното желание, изчистено от неразумни инструментални предложения за внезапно и чудодейно намаляване на цените и отпадане на политическата система, може – подчертавам, че това е мое мнение само, не говоря от името на народа - да бъде формулирано просто в три точки:
Първата е, че така повече не може – политиката и корумпираната практика, водещи обикновения човек до унизителна мизерия, трябва да бъдат прекратени – и в това трябва да бъдат впрегнати всички сили на държавата. Нова политика на доходите.
Второто е в нуждата да се възстанови социалното доверие. Определени телевизионно-политически елити доброволно трябва да слязат от сцената – ако не разберат и не направят това, може да стане наистина опасно. Трябва да се появят нови лидери, може и от стари партии, но нови хора, с нов кредит на доверие.
Първите две неща не са краткосрочни – те изискват целенасочена, честна политика, липса на задкулисие. Ще стават бавно и трудно – ако въобще намерим ресурс да ги реализираме.
Третото обаче е краткосрочно – трябва да се помни, че народният гняв може да се обърне срещу онези, които се опитват да го манипулират. Аз наистина се учудвам защо на протестиращите не им е хрумнало да се преместят пред домовете на конкретни виновници за ситуацията – на българските олигарси с различни цветове, на енергийната мафия, на Румен Овчаров. Как ли ще се чувстват те (или пък ултрасите), ако тълпата изведнъж им хвърли един хубав бой? Бой народен, бой божи.
Знам, че казвам очевидното. Но нямам претенции за нови и оригинални неща, те не са нужни в момента. Нужно е очевидното да се повтаря и да се пази от замъглявания.