Хореография на сънищата

 

“Царят” присъства в дома на майка ми от самото начало на 90-те. Картичката с неговия лик се появи върху главния шкаф в хола някъде около първото му посещение в България. Стоеше в старовремска златиста рамка, взета от някогашна снимка на баба ми. Прекара там чак докъм 2010, две-три години след като „несъмнено” бе „разочаровал всички”. Често съм подкачала майка ми за „царската” слабост, но покрай филма „Момчето, което беше цар” на Андрей Паунов за първи път се замислих за пространството, което ликът му отваряше в хола, както и за царя като цар.

Препоръчвам го не, защото отваря очите ни за това, как стоят нещата с царя. Като последица той постига и това и то много по-добре от филм, изграден от биографични и социално-политически анализи. Препоръчвам го, защото ни предлага една разходка в сънищата и фантазиите за царя, за прехода и за нас. Това е документален филм, който се занимава с нереалното или с тези моменти на отместена реалност, в които можем да прекараме сън, ден, цял живот, а защо не и един преход.
Този много успешен опит да погледнеш към един живот през фантазията за него е запленяващ и объркващ. Запленяващ е, защото е покана да съпреживеем или поне да послушаме и погледаме сънищата за царя. Имаме възможност да преминем през фантазията на японски имигранти, стигнали щастието в България, пеещи българо-японска песен в чест на владетеля, или през фантазията на шивачка, която отново и отново повива снагата на царя, макар той вече да не е момче, или през съня на група едри мъже, пътуващи до Египет с царския кораб Титаник, забравили пътя - всъщност не е ясно къде се намират. Филмът е покана в съня за цар и царство на едно шестгодишно момче, сън, от който някои ще запомнят първия му самолет, други оранжевата котка, трети портрета на баща му, чието място синът без време е заел. Филмът е объркващ, защото през татуировките, песните, костюмите и шоколадите поемаме в поне две паралелни не/реалности: на царя и на неговото царство (по думите на Андрей Паунов). Два потока от образи, фрагменти и чувства, които ни оставят с особено усещане за несъстояла се среща. Те просто са, а редките пресичания от плът, плат, камуфлаж или захар будят смях, тъга или нещо по средата.
Реалната реалност, която във филма не съществува, всички познаваме. След „Момчето, което беше цар” на Паунов, обаче, знаем малко повече за това, какво тя е отразила и ще бъдем или смутени, или развеселени, или ядосани, или натъжени. Аз избирам съня, в който моята майка вижда в царя изгнаник, през него стопля своята изместеност от годините на соца, а в библейското му завръщане вижда обещание за изцеление от травма, причинена от реални владетели на реално царство.
Филмът има специален послеслов - отпаднали сцени, които всеки може да види в YouTube. Като че ли идеята е провокирана с рекламна цел. Струва ми се, че тези десет сцени, фрагменти от сън, имат по-сериозен потенциал. Чудесни са за гледане след приключването на филма. Един шанс да го досънуваме, пък да се надяваме, че, като се събудим, ще го помним или поне чувството за него.