Европа на две скорости!

 

Кризата в Европейския съюз все повече засилва лагера на онези, които смятат, че по-напредналите, по-„дисциплинираните” страни трябва да се отделят в едно „ядро”, което ще може да напредва по-бързо в интеграцията си и в икономическото си развитие. Ако не поставят под въпрос съществуването на Съюза, подобни предложения със сигурност поставят под въпрос досегашната му архитектура. Какво мислим ние по въпроса? Не е ясно...
К
 
За диференциацията, наричана с по-популярния израз „Европа с променлива геометрия”, напоследък често се говори като за начин да се избяга от статуквото и да се строят перспективи за общи действия, като в същото време се държи сметка за националните интереси на държавите членки.
Европа „на няколко скорости” е вече реалност и диференциацията под различни форми (извън договорите, в договорите, конструктивно въздържане, засилено сътрудничество) изигра важна роля в процеса на интеграцията на общността: еврото и Шенгенското пространство са между символите на европейското изграждане; други примери могат да бъдат договорът в областта на полицейското сътрудничество, проектите в областта на самолетостроенето и Космоса (Airbus-EADS, Европейската космическа агенция е Arianespace) или започналото наскоро засилено сътрудничество по регламентирането на трансграничните разводи и създаването на европейски патенти. Актуален ли е още този, вече доказал се, начин на действие?
Всъщност – и преди всичко останало – настоящата криза извади на показ икономическите различия и политическите несъгласия в Европейския съюз: различни икономически традиции, различия в конкурентоспособността и в моделите на растеж, различни виждания по стратегиите за намаляване на дълга, които да се следват, и т.н. По-общо казано, възможно е да се различат различни социоикономически модели в Съюза – латински, скандинавски, англосаксонски и рейнски. По причина тъкмо на това разнообразие от модели, обаче, Европейският съюз е още далече от така необходимата хармонизация в данъчната и социалната област.
В същото време това статукво не е фатално. Европейското изграждане е продукт на компромиси между национални интереси и ясни политически визии за Европа. В тази перспектива, нормално е да съществуват предмети на разногласие – още повече, когато става дума за произнасяне по изключителни, структуриращи бъдещето на европейското изграждане, политически и икономически залози. От тази гледна точка не става дума толкова да се оплакваме от тези различия, които са по дефиниция присъщи на едно дело, целящо изграждането на Съюз от държави, колкото да ги припознаем и да ги приемем като незаобиколима реалност и да намерим формите, които ни позволяват да управляваме хетерогенността на колективните и национални предпочитания на европейците в тази или онази област. Без съмнение, Европа „на няколко скорости” изглежда един от предпочитаните начини в това отношение, тъй като позволява да се подновят усилията за конвергенция.
Да вземем само данъчното облагане – в тази област диференциацията може да се окаже много полезна. Решенията в нея се взимат с единодушие, а някои държави са твърде сдържани към по-голяма конвергенция на данъчното облагане на страните членки (Ирландия, Великобритания, но и Балтийските страни). В същото време, сегашното положение е вредно: сложността и различията в данъчното облагане на страните членки е сериозно препятствие за придвижването на капитала, на работната ръка и услугите. Т.е., то има своята обективна стойност за развитието на вътрешния пазар, нивата на цените и растежа на Съюза. Обратното – една, дори частична хармонизация би позволила създаването на по-опростена система за мобилната работна ръка, по-голяма атрактивност за инвеститорите и непренебрежими икономии от администрация за фирмите, действащи в няколко страни членки.
При една такава перспектива съ-поставянето на „две Европи” (едната - широк „Съюз” с по-хлабави връзки; другата - стегната и по-интегрирана, произхождаща от еврозоната „Общност”) не би ли могло, в крайна сметка, да се превърне в опция, на която се гледа много сериозно? Съществува, разбира се, рискът да бъдат разделени страните членки, като се раздразнят тези, които остават отвън. Но този път не трябва да бъде схващан като създаване на клуб, чиито членове ще имат избора да приемат или отхвърлят нови участници, защото такъв избор рискува да зависи повече от частния интерес на всеки от членовете на клуба, отколкото от общия интерес на новата група. Така че, абсолютно необходимо е да бъдем сигурни, че тази диференцирана интеграция ще бъде отворен процес и дори и да изисква изпълнението на определени условия (както при участието в еврозоната), те ще са ясни и прозрачни.
Тиери Шопен,
Фондация Робер Шуман
 
Le Monde, 4 ноември 2011 г.