Ще заседава ли Палестина в ООН?

 

Наболелият въпрос дали Палестина ще заседава скоро като страна членка на ООН в действителност е неправилно поставен. Малко вероятно е в тази си форма той да вълнува искрено дипломатите, ангажирани с палестинския казус, в това число и палестинския президент Махмуд Абас.

Причините за това са няколко. Ако съдим по последните развития в Близкия изток, като например сделката между Израел и Хамас за освобождаването на 1027 палестиниски затворници в замяна на израелския военнопленник Гилад Шалит, както и разкриването на предполагаемия ирански заговор за убийството на саудитския посланик във Вашингтон, съществува голяма вероятност дебатите за палестинската държавност да останат на заден план в международната политика.
Освен това, струва си да се спомене накратко една изтъркана, недоказана, но и подплатена с редица удивителни съвпадения теза — че целият израелско-палестински дипломатически процес е фарс, който и двете страни поддържат, било, за да изкопчат колкото могат повече американска (и друга) помощ, било, за да си измият ръцете от отговорност за неизменно наближаващото ново кръвопролитие, или просто защото нямат кураж да спрат.
Ако оставим тези аргументи настрана, основният проблем не е дали мнозинството от страните членки на ООН ще признае държавата Палестина, тъй като мнозинството от тези държави вече я е признало. През 1988 г. тогавашният палестински лидер Ясер Арафат обявява независимост, като това впрочем е втората по рода си декларация след 1948 г. В отговор на това до началото на октомври 2011 г. 127 от общо 193 държави членки на ООН, включително и България, признават официално Палестина (в едни или в други, а в някои случаи и в неопределени граници).
Американският президент Барак Обама е твърдо решен да наложи вето в Съвета за сигурност, но ако това бе най-големият проблем за палестинските лидери, те със сигурност биха го решили (всъщност, дори нямаше да се стигне дотук, тъй като мирните преговори щяха да са успели още преди десетилетие). Съществува, например, една резолюция на Генералната асамблея на ООН, резолюция 377, която дава право да се игнорира Съветът за сигурност в изключителни случаи, когато не може да се постигне съгласие сред постоянните пет членки и има непосредствена заплаха за мира: по ирония на съдбата, тя е въведена от САЩ през 1950 г., за да заобиколят Съветския съюз по време на Корейската криза. В момента тези условия не са налице, но не е трудно да си представим ситуация в близко бъдеще, при която мирът между израелци и палестинци действително ще е застрашен.
Правните дебати за статута на Палестина тепърва предстоят; казусът е изключително сложен, като съществуват редица нюанси между вариантите палестинците да се опитат да постигнат членство в ООН въпреки американското вето, да поискат статута на „държава наблюдател” или да се задоволят със символична дискусия и досегашния си статут на „недържавно образувание наблюдател”.
Дори да не успеят да си подсигурят мнозинство от девет вота в Съвета за сигурност - в момента имат осем и е необходим още един, за да може да се мисли за резолюция 377 - те могат да се надяват на мнозинство от над две трети в Генералната асамблея, за да постигнат статут, подобен на този на Ватикана (и на Швейцария до 2002 г.) - на „държава наблюдател”. В този случай, суверенитетът на Палестина би имал известна правна основа, макар че страните членки на ООН не биха били задължени да го признаят.
Според правния експерт професор Омар Дажани, съветник на палестинските преговарящи в миналото, те, „за да спечелят тази година нещо повече от символична победа, трябва да постигнат поне една от двете цели:
- Да осигурят огромна международна подкрепа за своите териториални претенции - по-конкретно за правото си да упражняват суверенитет на Западния бряг, включително в Източен Йерусалим, както и в Ивицата Газа, с изключение на някои малки и двустранно договорени корекции в границите отпреди 1967 г.
- Да получат достатъчно голямо признание на палестинската държава от страна на чуждите правителства, за да предоставят юрисдикция на Международния наказателен съд да разследва израелски военнопрестъпления на палестинска територия.”[1]
Абас, ако се опита, по всяка вероятност може да постигне поне втората цел - всъщност, дори и без признание от ООН, неговата администрация сезира Международния наказателен съд за израелската операция „Лято олово” от края на 2008 г. и началото на 2009 г. (главният прокурор все още мисли дали да заведе дело).
От друга страна, идеята за суверенитет на целия Западен бряг (да не говорим за Източен Йерусалим) изглежда илюзорна към сегашния момент, но дори и в това отношение статутът на „държава наблюдател” би помогнал на палестинците. Ако Генералната асамблея на ООН приеме резолюция, подкрепяща суверенитета на Палестина в определени граници, тази резолюция няма да е задължителна за страните членки, но тези, които я приемат, ще имат правно основание да наложат санкции срещу Израел за нарушаване на палестинския суверенитет. Ако палестинците съумеят правилно да използват подобна ситуация, те биха могли да поставят Израел в незавидно положение.
Основният проблем на Абас е, че подобно развитие на ситуацията би поставило и него в неблагоприятно положение. Във финансово отношение неговата администрация зависи силно от външна подкрепа и недоволството от страна на донорите е видимо - тази година в бюджета на неговото правителство зее огромна дупка в размер на около 900 млн. долара, която е резултат от неизплащане на обещана помощ от чужди спонсори. През последните месеци правителството се принуди да намали драстично заплатите на държавните служители, които, според някои неофициални статистики, са източник на препитание на около 40% от палестинското население на Западния бряг.
Както Израел, така и САЩ заплашват палестинците с финансови санкции в случай, че последните не оттеглят кандидатурата си за членство в ООН. Подобни мерки са нож с две остриета. Те биха могли да сринат палестинското правителство, а това би довело до хаос на Западния бряг, до засилване на тамошното влияние на Хамас и до терористични атаки в Израел. Подобно развитие на нещата не е в интерес на Израел и САЩ и по всяка вероятност те не биха го предизвикали, освен в краен случай. Преди няколко дни, например, Ницан Алон - високопоставен израелски генерал, служещ на Западния бряг, предизвика разгорещени дебати, като призова американския Конгрес да не спира финансовата помощ за палестинското правителство.
Този инцидент илюстрира колко сложни са разделенията в региона. (Струва си да се отбележи, че един от архитектите на стратегията на Абас да кандидатства за членство в ООН е израелският активист за мир Гершон Баскин, който изигра важна роля за споразумението между Израел и Хамас.)
При все това, проблемите на Абас далеч не са само финансови, а Израел далеч не е единственият му противник. Ако се върнем към анализа на Дажани, Абас няма контрол над Ивицата Газа и вината за това не е на Израел. Неговите военни бяха изтласкани оттам от ислямисткото движение Хамас преди четири години след кратка гражданска война.
Въпреки заплахите, дори не е ясно дали палестинците биха поканили Международния наказателен съд да разследва минали военни престъпления на тяхна територия (освен в изключителни случаи, като операция „Лято Олово”). Много е вероятно съдът да насочи погледа си и към активисти от техните редици, отговорни за кървави терористични нападения в Израел и избегнали справедливостта поради нежеланието на собствената им съдебна система да ги преследва.
По-рано тази година Абас се опита да изглади конфликта си с Хамас и да договори правителство на националното единство, но впоследствие преговорите стигнаха до задънена улица и бяха прекратени. Последвалата кандидатура за членство в ООН може да бъде изтълкувана като опит на палестинския президент да засенчи Хамас и да поведе палестинския народ, като принуди опонентите си да го последват. За кратък период рейтингът му скочи драстично и той поведе спрямо Исмаил Хания - политическия лидер на Хамас в Газа, почти двойно (с 59% срещу 34%, според едно от последните проучвания през втората половина на септември).
Тази стратегия имаше известни шансове за успех, поне докато Хамас също не направи своя „удар”, като договори освобождаването на над 1000 палестински затворници в замяна на израелския военнопленник Гилад Шалит. Това е най-големият брой затворници, освободени някога срещу един войник, и много палестинци възприеха размяната като голяма победа за Хамас. Според редица анализатори, тя в голяма степен възстановява баланса между Хамас и партията на Абас, Фатах. Ирония на съдбата е, че в случая заклетите врагове - Израел и Хамас, на практика взаимно си помагат срещу Абас, който стои между тях на политическата арена.
При все това, поне на теория, размяната между Израел и Хамас може да доведе до сериозно преговаряне за мир между израелци и палестинци. Един от големите проблеми на планираното по-рано тази година палестинскоправителство на националното единство бе, че то нямаше да може да преговаря с Израел поради непримиримата вражда между Хамас и израелската държава. След размяната, обаче, се открива възможност, при подходящо насочен натиск отвън, всички страни по конфликта да бъдат събрани за преговори. Самият израелски министър-председател Бенямин Нетаняху в интервю за израелския всекидневник „Хаарец” през юни загатна за подобна възможност, като призова Хамас да освободи Шалит и по този начин да засвидетелства готовността си за преговори.
А в каква степен преговори между Хамас, Фатах и Израел биха имали изгледи за успех, особено като се има предвид несигурността, обхванала Близкия изток, е съвсем отделен въпрос. Най-важното възможно последствие от подобни преговори - или дори само от вероятността те да се проведат - би било отлагането на палестинската независимост. Абас не би рискувал да поеме цялата вина за пропадането на преговорите; освен това, те биха му дали прекрасна възможност да натрупа активи сред палестинската публика, като избегне дипломатическата конфронтация с американската администрация и си върне подкрепата на жизнено важните международни донори.
В много отношения моментът не е подходящ нито за сериозни мирни преговори, нито за сериозен опит за постигане на палестинско членство в ООН. С постепенно засилващата се гражданска война в Сирия и растящото напрежение между САЩ и Иран, в средносрочен план мирът в Близкия изток далеч не е гарантиран. Да се търси решение на израелско-палестинския конфликт в подобен момент би било равносилно на политически мазохизъм.
От друга страна, американският президент Барак Обама е в голяма степен човекът, който създаде очакването за независима палестинска държава (например с речта си в Кайро през юни 2009 г.). За нещастие на Абас, в момента Обама е в началото на предизборна кампания; кризата в САЩ не е преминала и рейтингът му е нисък. Политически той не би могъл да си позволи да се изправи срещу Нетаняху и да си навлече гнева на американските избиратели, мнозинството от които подкрепят Израел. След малко повече от година, ако Обама бъде преизбран, Абас има значителни шансове да получи подкрепа, но в момента американската опозиция е гарантирана.
Като се вземат предвид всички тези съображения, по всяка вероятност Палестина няма да заседава в ООН, поне не и в близката година. Трансформации в региона са възможни и дори вероятни - в най-добрия случай, гръмки преговори и локализирани конфликти, а в най-лошия  - регионална война; но е трудно да си представим някакво трайно и градивно развитие. При създалата се ситуация на несигурност, по-вероятната стратегия на всички страни е да изчакват и да отлагат. 


[1] Списание Foreign policy, 21 Септември 2011 г., http://mideast.foreignpolicy.com/posts/2011/09/21/sticky_wicket_at_the_un