Последният залп за Запада

 

Войната в Либия не опира само до Муамар Кадафи. Тя ще има последствия за целия Близък Изток, а отзвукът от нея ще се чувства в международната политика десетилетия наред. Тъй като става дума за основен принцип.
Привържениците на чуждата намеса смятат, че те не се бият само за да спрат ужасите в Либия, а че поставят основите на бъдещето. Те искат да докажат, че е отминало вече времето, когато един диктатор можеше да избива собствените си граждани. Бернар-Анри Леви, френският философ, който изигра невероятната роля да свърже либийските бунтовници с президента Никола Саркози, обяви: Това, което е важно в случая, е, че правото на намеса бе признато.
Никълъс Кристоф в New York Times защитава почти същото гледище: Световните сили имат правото и задължението да се намесят, когато някой диктатор унищожава народа си. Тази идея бе приета от ООН през 2005 г. и ако трябва да се вярва на Кристоф, намесата в Либия затвърждава това схващане. Бихме искали да вярваме, че доктрината за „отговорността за закрила” [на населението] ще бъде претворена в дела.
Но все пак, трябва да погледнем очевидното: либийската война без съмнение ще е последният радостен възглас в чест на „прогресивна” намеса, а не началото на широкото й прилагане. Защото дори западните сили да са най-ярките привърженици на идеята, те нямат нито достатъчно икономически средства, нито достатъчно обществена подкрепа за повече намеси в чужбина. Да не говорим, че изгряващите икономически сили – Китай, Индия, Бразилия и другите – са дълбоко скептични за смисъла на подобни операции.
Великобритания, Франция и САЩ гласуваха за резолюцията на ООН, която разреши прибягването до сила в Либия. Но страните от БРИК се въздържаха. Китай, Индия или Бразилия не вярват, че ще спечелят нещо – по-скоро ще загубят много, рискувайки пари, хора и влияние, ако участват в подобни намеси.
Инстинктът им ги кара да се занимават със собствените си работи и да се концентрират върху дългосрочната си цел – изграждането на собствената икономическа мощ. Клането в Либия е без съмнение нещо лошо, но Бенгази е много далеко от Пекин или от Бразилия.
Освен това, има и някои усложнения. Германия се въздържа, като по този начин не се показа солидарна със западните си партньори. Южна Африка гласува за Резолюция 1973, но след това започна яростно да критикува бомбардировките.
Това е общата картина. Западните сили продължават да се опитват да вкарат света в правия път с мисионерски плам. Изгряващите сили са доста по-предпазливи и егоцентрични.
Западните съюзници, обаче, имат все по-малко икономически средства, за да поддържат амбициите си. Британците обявиха сериозни съкращения на военния си бюджет, а и французите се опитват да сдържат бюджетния си дефицит и да запазят социалната си държава.
Чувствителна беше и сдържаността на американските военни при конкретизирането на този нов ангажимент. Президентът Барак Обама и неговите генерали знаят, че днес един президент на Съединените щати не може вече просто да каже, че страната му „ще върви до края”. Генералите заявиха, че най-голямата заплаха за националната сигурност на САЩ е бюджетният дефицит, а след Ирак и Афганистан поддръжката на населението за военни операции в чужбина е ограничена.
Разбира се, ако намесата в Либия завърши бързо и успешно – полковникът свален, а тълпата ликува в Триполи – просветеният интервенционизъм ще издуе платна. Но и успехът може да се окаже клопка, както и неуспехът. Всяка намеса, която се е увенчала с успех, предизвиква искане за следваща – а кандидати няма да липсват. Колкото повече искания се отправят към западните сили, толкова повече ще става ясно, че техните средства не са на висотата на амбициите им.
Решението би могло да дойде от БРИК и от други сили при условие, че променят отношението си към просветения интервенционизъм. Но не се наблюдават и наченки на такова отношение. Китайските власти, които не са забравили събитията на площад Тянанмън, гледат с лошо око правото на намеса на чужди държави, за да се предотврати потъпкването на правата на човека в една суверенна страна. Това важи и за Русия, като се има предвид равносметката й в Чечения.
Индия, Бразилия и Южна Африка са демократични държави и нямат никакви планови да стрелят срещу собствените си граждани. Но поради колониалното си минало, те имат склонност да се отнасят с подозрение към мотивациите на западните сили, когато се опитват да прилагат военна сила по света. Освен това, изгряващите сили все още нямат навика да мислят в планетарен мащаб.
Великобритания и Франция пък никак не са загубили планетарната си визия, но вече нямат средствата да я наложат. Даже Съединените щати, несъмнено първата и най-мощна световна военна сила, дават ясно да се разбере, че все по-малко имат желание да бъдат жандармите на света.
Във Викторианската епоха британците пееха: Не искаме да се бием, но ако трябва – имаме корабите, имаме мъжете, имаме и парите. Операцията в Либия прилича на последно запяване на тази песничка, а не на химн, възвестяващ нова ера.
 
Financial Times