Всичко е ясно

 

Станимир Генов, Ясно!, куратор: Йово Панчев, The Fridge, 15 – 21 април 2011 
Станимир Генов е четвъртият в серията автори, “по-млади от Исус”[1], които попадат последователно във фокуса на тази критическа колонка. Без ни най-малки “поколенчески” намерения в подбора, водена само от желанието си да отсея някои от истински интересните прояви на “мижавата” ни сцена, събрах вече четирима представители на онази “ню скул”, за която все питам. Това е май единствената квалификация, която мога да им дам. Друга форма на определение или обединяване ми се струва много рискова все още. Това важи особено за Станимир Генов. Всеки път, когато съм готова да го приема като “социален” автор заради тънките му наблюденията върху емоционалното взаимодействие между автономната единица и обществото, той ме апострофира с “медиен реализъм” и ирония, които мигновено събарят всяка претенция и сериозна критическа поза. Но дори това изречение някак не приляга, когато става дума за Станимир Генов, защото в общуването с неговите работи всичко се изяснява много бързо, почти на интуитивно ниво. От тях сякаш ти “просветва” за много неща от реалността без многословния и патетичен радикализъм. Може би се случва така, защото художникът борави еднакво добре и по равно и със стереотипи, и със споделен личен опит.
В тази изложба обаче нищо не е ясно. Не се чете, не се вижда ясно. Отделните елементи взаимно се неутрализират в цялото. Равен “бял” шум тушира агресивното бяло стробо осветление на една инсталация в тъмното, която изглежда на пръв поглед като тотално хаотична атака за погледа. Два телевизионни монитора са “загърбили” неуслужливо всякакъв интерес и се оглеждат един в друг само с цветни “bad TV” смущения. Възможната стойност и роля на мониторите като самостоятелни обекти също е неутрализирана от динамиката на цветните “дефекти”, които те “препредават” един на друг в отраженията върху гладката повърхност на екраните си.
Кратък текст - една дума се появява като остатъчен ефект от мигащото осветление и в същото време като забавно смущаваща злоупотреба с нагласите. Има потенциал, който може да превърне цялата изложба в много политическа. Той обаче също присъства безпристрастно, само като намек. Така е и в другия текст, този на Йово Панчев за изложбата: “...Кое е ляво и кое е дясно? А ако две са еднакви, кое е ясно? Те могат да бъдат сравнително еднакви. Сравнително.
И пак съм твърде повествователна, но ще използвам за оправдание лингвистичната игра между названието на изложбата и съдържанието на инсталацията. Това, което кураторът нарича “сравнително”, обаче, аз приемам като взаимно изравняване. Изравнително.
Не “YASNO”, а “YESNO” е написано там, но се иска усилие, което да превъзмогне предварителната настройка. Това е почти като да излапаш етикета на консервата (разбирай го и политически!). Фрагментите от думи и букви, които се очертават в периферията на зрението, не са толкова четливи, че да ги приемем с пропагандна категоричност. В очакването да видиш “ясно” се озоваваш между “да” и “не” като пред някакъв гротесков оракул, който отговаря автоматично на всичките ти въпроси. Разбираш, че бъдещето ти зависи от това, което погледът ще долови със следващото премигване на светлината. А трябва да уцелиш и правилния въпрос. В контраст с неопределения отговор, който ще получиш, всички “да-не” въпроси са твърде конкретни, като например “Ще бъдеш ли тук и утре?”[2]. И отново пълен неутралитет от страна на автора.

[1]“The Generational: Younger Than Jesus” – Първо триенале на The New Museum, Ню Йорк (8 април – 14 юни 2009) с участието на 50 автори, родени след 1976, от общо 25 страни.
[2]Примерът е изваден от английска граматика.