Субгерои

 

SUB (SUBfromSUBSTORIESor/или СУБ от СУБСТОРИС1: АЙРОН), участници: Алекс Манолов, Божидар Бояджиев, Валентина Иванчева, Валентин Балабанов – Били, Васил Абаджиев, Васил Жечев, Емил Желязков, Иван Абаджиев, Лазар Лютаков, Орлин Неделчев, Петя Димитрова, Стела Борисова, Галерия “Райко Алексиев”, 3 – 16 февруари 2011

 
Второто издание на изложбата „Substories” вече има тема. Така, освен историите като малки и понякога много лични екстракти от основния наратив, в нея вече присъства и една успоредна нишка – “айрон” или желязо. Но темата е също толкова суб, колкото и историите: тропане на монети, дребни електро части, крепежни елементи, мотоциклети “Балкан”, макети на самолети, железопътни релси, мостове, саби и мечове, бомба, действащ флекс и т.н. Личи си, че всичко това не е цел, а по-скоро нещо като формална игра на “Открийте желязото”.
Най-много ми хареса обаче, че суб са и някои от авторите в изложбата. SUB пренася тяхната автентичност в “официалното” поле на художествената изява - едновременно като саботьор и може би, за да потърси собствената си реализация сред истинските субнива на културата. Всички тези категоризации, разбира се, са условни и до голяма степен манипулативни, но те по странен начин кръстосват дефинициите и преобръщат фокуса на субисториите не към самото произведение като краен продукт, защото в субконтекста то не притежава магическата си аура и ценност, а към главния герой. Въпреки че в изложбата виждам видео инсталации, обекти, красива колекция от стари мотоциклети, живопис, рисунки, не желая да проникна в тях с отработен критически маниер и да „чопля” художествената или концептуалната им стойност, не се интересувам от тях или от материала така, както от героите. Това са колекционерът, който е събрал старите мотоциклети; нелегалната емигрантка, която в лека имитативно актьорска поза разказва надълго и нашироко своята биография; пазителката в галерията и нейният 8-часов работен ден; ученикът, който рисува по прелестно наивен начин историческата сцена с опълченците на Шипка и цяла серия доминирани от популярно културните вкус и сюжети сцени; художникът, който обикаля по родните магазини, зает със свое собствено социологическо изследване, купува малки предмети и ги реди с медитативно търпение в градация според цените им; случайният посетител, който се осмели да включи затворения в клетка флекс и да застане „лице в лице” с режещата заплаха; 2-годишното дете на художника; зрителят, който си слага стерео очила, за да гледа живопис; хаосът; старата гара.
Както може да се очаква, в този случай не важи обичайното разпределение на ролите. Авторът не е хегемон, не държи контрола. Нещо повече, всяка стъпка и отклонение на вниманието разместват тези роли и позиции като във видео игра. Изложбата създава собствена субреалност, в която това е възможно. За най-високото ниво на играта се иска не просто търпението да гледаш, смелостта да участваш, но и достатъчна проницателност, за да разбереш ребуси, като инсталацията на Божидар Бояджиев, например. В нея не е много ясно кой точно аватар е художникът и къде смесването на документален материал, поп културни заемки, ready made, бруталност, живопис, политика и лично откровение образуват някаква цялост. Може би точно това е ключът към върховното субниво – всичко изброено като принципно същностно за дефиницията на “суб”, избълвано накуп, за да остави у зрителя отговорността към смисъла.
Почти съм сигурна, че за да разбереш наистина целия разказ в изложбата, е по-добре да вземеш властта и да станеш главният герой в тези субистории.