Сурова и политически некоректна истина

 

По циганския въпрос се изписа много напоследък. Върху европейските медии се стовари вълна от мнения – от най-различни политически и идейни разцветки. Писа се за историята – унищожаването на циганите от нацистите; писа се за средствата, отделяни за тяхната интеграция – и злоупотребите с тях; писа се за нежеланието на ромите да се интегрират; писа се за невъзможността им да се интегрират; писа се (яростно) за правата им като човеци, писа се (внимателно) за задълженията им като граждани. Обстойно беше коментирана срещата на върха на Евросъюза и нелицеприятните разговори на маса, за които основен източник на информация се оказа българският министър-председател.
Тъй като повечето мнения и анализи се въртяха около предимно познати тези, ще цитираме тук откъси от статия на Мери Дейевски в Indipendent, която прави опит зад циганския въпрос да говори за цял ред проблеми, за които (официална) Европа говори трудно, ако въобще говори.
В края на юли т. г. Елисейският дворец издаде нареждане да бъдат разрушени ромските лагери, които се бяха намножили във Франция, и техните обитатели да бъдат събрани на групи и експулсирани. Тези експулсирания произведоха ефекта на бомбен взрив в Европа. Намеси се Ватиканът, а ООН – чрез посредничеството на своя Комитет за премахване на расовата дискриминация - поиска от Франция да удвои усилията си, за да интегрира ромските семейства, да осигури образованието на ромските деца и да настани семействата им в прилични жилища.
Всичко това свидетелства за присъствието на един достоен за възхищение и напълно справедлив идеал, но не ви е много полезно, ако сте френски гражданин, ако сте прекарали целия си живот във Франция, плащали сте си данъците и една прекрасна сутрин се събуждате и виждате току до градината ви хора да бивакуват – и катунът им от ден на ден да нараства, досущ (нека го кажем направо) като в Третия свят. Какво трябва да направят властите? Когато Италия се оказа лице в лице с подобен проблем преди няколко години, правителството си затвори очите за изключително тревожната поява на частни милиции. Ако Франция не стигна дотам, то бе, защото Никола Саркози хвана бика за рогата. За да хвърлим по него камък, трябва да можем да предложим друго решение, нещо, което е много трудно. Цели семейства живеят без санитарен възел, без всякакви удобства, работейки на черно, когато работят – и все пак техният живот е по-приятен и им предлага повече преимущества във Франция, отколкото е бил или е в страните, откъдето идват. Истината е, че тези хора са се превърнали в паразити на едва цивилизация, за чийто строеж не са допринесли нито материално, нито културно; и която те не биха могли да изградят за себе си.
Такава, сурова и политически некоректна, е истината. Френският данъкоплатец ли трябва да плаща училището, обществените услуги и професионалното формиране на ромските семейства, за да им осигури едно приемливо равнище на живот? Защо Франция да трябва да улеснява интеграцията на ромите, когато Румъния, България, Словакия и други страни са ги изритали извън тъч линията? А ако не го направи, ромите могат ли и трябва ли да бъдат лишени от свободата на придвижване, действаща в рамките на Европейския съюз? Не е почтено да се твърди, че лесно може да бъде осигурено съвместното съществуване на толкова противоположни нива на очаквания и нива на живот или че новодошлите могат да бъдат приети радушно – или просто приети – без големи разходи и без огромна доза добра воля.
Всъщност, предизвикателството, очертано от ромите, не е единственото. Преди около година един германски доклад заключи, че, противно на очакванията, германските турци от второ и трето поколение се женят в Турция, предизвиквайки по този начин нова неочаквана вълна на това, което някога се наричаше „първична имиграция”. И забавяйки интеграцията си. Същото явление се наблюдава във Великобритания - в бенгалските и пакистанските общности, които в някои квартали са репродуцирали тяхната селска организация и чиито членове ходят да си търсят жена „в къщи”. Идеята, че интеграцията е просто въпрос на поколения, не намира потвърждение.
Великобритания, Франция и Германия ходеха да търсят работна ръка в чужбина – за предпочитане евтина. Но тъй като я набираха в селските местности на по-неразвити страни, те пренесоха на територията си цели села; внесоха микрокосмоси, жертви на изоставане, което те наваксваха в тяхната среда. С пристигането на съпруги и други лица, които трябва да бъдат издържани – и които имигрантите имат законното право да поканят от родните си страни, Обединеното кралство се оказва пред проблема за подправени избори, за насилствени женитби, отвличания, „престъпления на честта”; и пред физически недъзи, причинени от женитби между първи братовчеди. Туберкулозата, болестта на бедните квартали от викторианската епоха, се завърна, а беше напълно изличена; лечението й изисква средства и персонал, които богатите страни биха могли може би да употребят другаде.
В известен смисъл, това е вечният и трънлив проблем на постколониализма, нашите постколониални поколения не би трябвало да се стискат за разходите; все пак, ние добре си послужихме някога с тези страни. Все пак, новите противопоставяния, които наблюдаваме днес и които са резултат от масивни трансгранични миграции, заплашват да предизвикат сблъсък на цивилизациите, в който ще се изправят едни срещу други не религиите, а нивата на живот – и то пред вратата ни.
К