Кастелучи като пърформанс

 

За театъра не знам нищо. По-точно, нямам систематични познания. В тази област съм щастлив зрител на представления, който харесва или не харесва дадена постановка на базата на интуиция, опит и обща култура. С пърформанса обаче ситуацията е по-различна. Доколкото той се заражда в 1950-те години във визуалните изкуства, макар в развитието си да използва и много от изразните средства на танца и театъра, ми се е налагало да натрупам някакви познания за него. През 1980-те години тези мои познания бяха основно теоретични – тогава отделни художници у нас вече правеха хепънинги и акции (които се смятат за предходници на това изкуство), но все още почти нямаше пърформанси (спомням си един на Асен Ушев в Кюстендил през 1988).
От началото на 1990-те познанията ми започнаха да стават и практически. От една страна, чрез документирани на видео легендарни пърформанси на световноизвестни художници. От друга – чрез първите значими опити на български художници в тази област. Още те показаха колко комплексно и трудно определимо е изкуството на пърформанса. Почти едновременно се явиха неговите митологични (например на Орлин Дворянов), мазохистични (на Албена Михайлова), автобиографични (на Асен Ботев), ритуално-жертвени (на Венцислав Занков), музикални (на група ОМ) и прочие разновидности. И всички те открояваха по-скоро спецификата на направленията си, отколкото общите черти, които ги обединяват в явлението „пърформанс арт”. Ако рискувам да дам някакво определение, то ще изглежда приблизително така: пърформансът е изкуство, което използва живото човешко тяло като едно от основните изразни средства, с които се стреми към тотално въздействие върху зрителя. Звучи твърде общо, знам, но просто оттук нататък всичко варира...
Междувременно през годините „хвърлях око” и към театъра у нас. Все ми се струваше, че не е възможно художниците тук да правят пърформанси, а в театъра ни да няма сходни явления. Още повече, че ранните постановки на Възкресия Вихърова от края на 1980-те и началото на 1990-те ми изглеждаха сериозна заявка в тази посока. Мислех си, че театроведите сигурно имат своя класификация и ползват друга терминология. Особено когато представления, които според мен граничеха с пърформанса, бяха определяни като неуспешни или в най-добрия случай – като експериментални. Когато сме говорили за някои от тях (например на Явор Гърдев), театрали са ме питали: „Добре, това инсталация ли е?” (може би иронизирайки предполагаемата ми слабост към този вид съвременно изкуство). „Не”, отговарях търпеливо, „това е по-скоро пърформанс”.
И така до 4 юни 2010, когато с колеги и приятели гледахме „Хей, момиче!” на Ромео Кастелучи в театър „София”. Не се наемам – а и не мога – да опиша този спектакъл в неговата изумителна сплав от тела, звуци, светлини, миризми, физически и химически процеси. Които изваждат, извличат, наслагват образи на любов, смърт, омраза, героизъм, жертва, индивид и тълпа, диктат и манипулация, сила, слабост, разруха... Например, някъде в началото е образът на библейската Юдит, прелъстила вражеския военачалник Олоферн и отрязала главата му с меч, за да спаси народа си. Тя бързо преминава в Жана д’Арк, поела своя кръст и меч със същата цел – и бива изоставена, предадена и убита. Ако не сме „прочели” първата и не сме разпознали втората, идеята се развива през имената на убитите кралици, които момичето на сцената шепти. Които тя в един момент зарязва като ненужен готически „shit”, а темата подема балконската сцена от „Ромео и Жулиета”. И отново обич, омраза, любим и враг, и невинност, и вина, и смърт, и обреченост се завъртат в безкраен съдбовен, сякаш изначално програмиран цикъл...
Финален „щрих” добави след представлението кинокритичката Геновева Димитрова: „Постоянно стичащата се смола бе любимият ми герой!”. Точно така – в този спектакъл и телата, и думите, и движенията, и музиката, и светлините, и стъклата, и смолата, и всичко останало са еднакво важни „герои” за цялостното, почти шоково на моменти, въздействие на спектакъла.
На излизане от театъра сред коментарите на публиката дочух думата „пърформанс”. Почувствах се някак „отмъстена”. И зарадвана: най-сетне има за какво да говорим (и спорим) с моите колеги в театъра.