Умора

 

Софийска филхармония. Диригент: Юрий Янко (Украйна). Солист: Фуга Миваташи – цигулка (Япония). В програмата: Чайковски, Виенявски, Бизе-Шчедрин. 24 юни, зала “България”
 
Нито ефектната програма, нито гостуващите диригент и солистка бяха достатъчен аргумент за публиката да напълни залата в часа на концерта на Софийската филхармония. Може би сериозна причина за това бе премиерата в същия ден и час, на същата „Кармен-сюита” като балетен спектакъл в операта. Може би има и още причини, и още по-сериозни... Темата за създаването и поддържането на публиката е важна и също толкова болезнена, колкото всичко, което се отнася до непопулярните музикални жанрове. (Пояснявам за пореден път: това са жанровете, които изискват да се концентрираш повече, отколкото за три куплета песен и припев между тях – което се отнася и за изпълнителите, и за тяхната публика. И затова стават все “по-трудни”.)
Все пак, имаше очакване за автентична вечер. Главният диригент на филхармонията в Харков Юрий Янко бе на пулта с популярни и ефектни за публиката композиции. Най-напред – Италианско капричио от Чайковски. Сполучливо, изпълващо с надежди начало в медните, което “потъна” в лишено от импулс движение, в излишна патетичност и в един доста бледичък, неопределен, уморен звук на щрайха. В желанието си да подчертае, да “извади” най-атрактивното от пиесата, да го “отличи” за публиката, диригентът затормози естествения ход на музиката. Ликуване нямаше, нямаше и триумф в най-прочутия тромпетен мотив в съзнанието на меломана. На танцовите теми не достигаше артикулация и ритмична цялост, завършеност...
Симпатичната млада солистка от Япония Фуга Миваташи все още е в плен на идеята за прецизното изсвирване на текста. Вторият концерт за цигулка на Виенявски предлага много повече възможности за солиста, ако той реши (и може) да ги осмисли и изпълни. На Миваташи й предстои да освободи съзнанието си от текста, за да постигне романтико-виртуозния характер и красивата лирика на творбата.
И все пак, голямото разочарование дойде от изпълнението на „Кармен-сюитата” за струнни и ударни от Бизе-Шчедрин. Не знам дали целта на Юрий Янко бе да извади творбата от балетния, от танцовия й контекст, но го постигна. Най-вече със сериозния дисбаланс в съотношението щрайх-ударни. Тягостно непрецизен бе и съставът на ударните – с изключение на известната Румяна Михайлова, но и нейният талант, опит и устойчивост не можаха да покрият факта, че колегите й просто не си бяха научили текста – особено този за вибрафон и маримба. На ударните в тази пиеса е възложена водеща драматургична роля – те артикулират не само сюжетното развитие, те символизират и неговия пластичен еквивалент. Не е пресилено да се каже, че тъкмо чрез тях Шчедрин пренася музиката един век напред. И затова тук не е достатъчно (не)изсвирването на партията... Необходимо е лидерско, солистично присъствие на всичките петима изпълнители. И да се следи, да се слуша и да се допълва, подпомага и организира щрайхът. Да се набляга на разширения контекст за популярните теми от операта, точно според Шчедрин. Това липсваше. За съжаление, диригентът не успя да организира, да фокусира върху съ-участието на двете инструментални групи – и този бляскав и много ефектен, благодарен за изява, опус не се състоя.