Да променим поведението си към околната среда: това утопия ли е?

 

Разговор с Едвин Закаи
 
Едвин Закаи е професор в Свободния университет в Брюксел, където ръководи Центъра за изследвания на устойчивото развитие (IcfiAT). От 2006 г. преподава в Института за политически науки в Париж (Sciences Po).
 
- Напоследък много се говори за „устойчиво развитие”. Само формула ли е това, или в него наистина можем да видим алтернативен проект за нашето развитие?
- Устойчивото развитие наистина представлява историческа новост по отношение на предшестващите го политики на околната среда, която се развива както на ниво ООН, така и в европейски мащаб. В областта на международната политика ООН е в търсене на нови модели от началото на 80-те години насам. Тъкмо в този контекст подготвеният от световната комисия по околна среда доклад „Брундланд” определя „устойчивото развитие” като проект за мобилизация, който има шанс да срещне глобален консенсус. Става дума за благоприятстване на сериозни промени в различните дейности, които влияят върху околната среда. Като се има предвид сравнителната слабост на управлението в световен мащаб по отношение на околната среда, която се проявява още по-ясно през последните десетилетия, докладът залага върху мобилизацията на актьори по всички нива, като поставя на преден план постигането на синергия с други значими цели на икономиката. Така например, във връзка с предприятията, една глава от този доклад подчертава предимствата „да произвеждаш повече с по-малко”, където фокусът върху продуктивността не е единствено икономически, но и екологичен. Паралелно с това докладът пледира за структурно засилване на международната помощ за бедните страни. Социалните аспекти са ориентирани главно към задоволяване на нуждите на най-лишените и са неразделна част от тази ориентация.
По отношение на икономическия растеж, докладът не просто поставя сериозно условие за смекчаване на неговото влияние върху околната среда, но и за справедливо разпределение на плодовете, които той носи. На страните със слабо развита индустрия се напомня за изключителната важност на управлението на природните ресурси - и то в момент, когато правителствата на страните от Юга малко си даваха сметка за подобен подход.
Успехът на конференцията в Рио през 1992 г. произведе първата вълна от възторг от възможностите, които обещава новата дефиниция на устойчивото развитие. Страните от Юга очакваха достъп до важни финансови средства, обещани от богатите след 1989 г., когато ползите от разоръжаването бяха предварително осребрени - както във финансов, така и в политически план. Но този New Deal нямаше да бъде спазен, държавната помощ за развитието щеше да намалява, а учреденият Световен фонд за околна среда успя да получи достъп само до една малка част от обещаните средства. Освен това, засилващата се либерализация на икономиката изведе на преден план търговията вместо опазването на околната среда. Теоретично погледнато, благоприятстваният от либерализацията на икономическия обмен растеж трябваше да отдели средства за борба срещу разрушаването на околната среда. На практика, обаче, в доста голяма част от случаите това разрушаване продължава поради нарасналата пряка експлоатация на природни ресурси и при липса на достатъчно инструменти за управление, които да смекчат нейното влияние. Нещо повече, въпреки безпрецедентния консенсус около протокола от Киото относно климатичните промени (1997), управляването на тези процеси под егидата на ООН крета, най-вече заради нерешителността на американците. Така, на срещата на върха, посветена на устойчивото развитие, която бе организирана в Йоханесбург десет години след конференцията в Рио, можa единствено да се констатира, че резултатите още ги няма.
Второто място за формулиране на проекта за политики на устойчиво развитие се разполага на европейско ниво. Навремето в Рио, посредством десетгодишен план за околната среда, устойчивото развитие бе интерпретирано волунтаристки като интегриране на екологични цели във всички големи сектори на човешката активност: промишленост, земеделие, енергетика, транспорт, туризъм. От техническа и организационна гледна точка промени бяха направени: изследвания на влияещите фактори, екологични планове на управление на предприятията, контрол и преработка на отпадъците. През 90-те години се отбеляза екологичен напредък, който включва в себе си чувствително подобряване качеството на въздуха и водата, сериозно ограничаване на въздействието на някои предприятия върху околната среда и в по-малка степен популяризирането на по-екологични продукти.
Понякога значението, което има европейската рамка за националните политики, бива пренебрегвано. А Европейската агенция за околна среда, която е източник на доклади и препоръки, координира цял един апарат за оценка на напредъка чрез различни индикатори.
Но след срещата на върха в Йоханесбург все по-ясно се проявяват ограничените мащаби на този напредък. На първо място, в много части на света ситуацията с околната среда продължава да се влошава, а най-добрите екологични практики в богатите страни не изключват прехвърленото зад граница сериозно негативно влияние - заради изнесеното производство или вноса на продукти. Преди всичко, научните наблюдения и прогнози за промените в климата вече оценяват тази заплаха като много по-сериозна, отколкото преди. Така важните цели - намаляване на емисиите с фактор 4 или 10 през идните десетилетия, изглеждат колкото необходими, толкова и трудно постижими; въпреки че намаляването на емисиите с няколко процента, както предвижда протоколът от Киото, е постигнато с много старание единствено в Европа. За да бъдат реализирани европейските цели от Киото, Германия пое върху себе си значителна част от тежестта, а сериозен принос в постигнатите резултати имаше затварянето или реорганизирането на някои силно замърсяващи заводи на Изток. Други страни, като Испания, Гърция и дори Австрия, увеличиха техните вредни емисии, така че днес една част от официално обявените ограничения не е спазена на територията на самите страни членки, но се компенсира от финансовите инвестиции, с които в трети страни се ограничават вредните емисии.
„Интегрирането” на екологични въпроси в различните политики очевидно е ограничено, когато на по-дълбоко ниво самите политически тенденции и цели остават противоречиви. Консенсусът има склонност да се ограничава до операции, в които всички се чувстват „печеливши” в краткосрочен план и непосредствено, докато всъщност трябва да си даваме сметка не само за настоящите, но и за бъдещите поколения и то в глобална перспектива. Произволно повтаряната „заклинателна” формула на устойчивото развитие – а именно, да мислим за „трите измерения: екологично, социално и икономическо”, и да търсим равновесие между тях – играе обединителна роля, но често се оказва безсилна да породи избор, различен от първоначалната траектория; без да споменаваме, че самите „измерения” получават най-различни интерпретации (какво означава „социално”, например?). Въпреки че днес срещаме повече разногласия по отношение на устойчивото развитие като символ и като ценност, то продължава широко да се използва като рецепта (кой би могъл да бъде против него - то е като демокрацията и справедливостта). Ала в качеството му на политика, която трябва да бъде приложена посредством планове и властови уредби, равносметката от последните години изглежда неубедителна.
- Нима вече нe се наблюдават значителни преоценки в резултат на последната криза? Или пак ставаме свидетели на задълбочаващо се подчиняване на екологичните цели на перспективата “настъпване на растежа”?
- В голяма част от плановете за подем в икономиката е включена “зелена” част, в която важна роля играе създаването на работни места, свързани с пестенето на енергия и с възобновяемите енергийни източници във и извън градовете.
Тези действия не са нещо специфично, породено от кризата, и в САЩ, например, в предизборните програми на Обама и Хилари Клинтън вече имаше цяла глава на тема екология, в която се обещаваше създаването на милиони работни места на зелените якички. Тъй като постоянно са свързани със значителни икономически залози в енергетиката, въпросите на климата, които отекват все по-силно в общественото пространство, започнаха да се радват на подчертан интерес от страна на влиятелни икономически актьори.
В действителност, по отношение на икономическите и индустриалните трансформации кризата играе различни роли - тя може да насърчи полагането на нови усилия за опазването на околната среда (по-специално на климата), но същевременно може да разреди или забави дългосрочните инвестиции в тази сфера, които понякога са твърде скъпи в краткосрочен план. В действителност кризата може да повлияе и на противопоставянето модели с все по-голямо замърсяване, генериращи нестабилност и даващи незадоволителни резултати по отношение на социалното въздействие. Във Франция, например, комисията Щиглиц е сформирана преди кризата. Заключенията й от септември 2009 г., оспорващи важността на критерия “икономически растеж” за целите на развитието, са съгласувани с посоките на устойчивото развитие, и към днешна дата се радват на по-голяма чуваемост, отколкото в миналото. В същото време отново във Франция, в началото на 2008, комисията “Атали” - за освобождаване на растежа, възхваляваше съвсем различни посоки на действие, с което доказа за пореден път, че не може да се говори за отчетлива еволюция към един различен модел.Все пак, по отношение на комуникацията, “устойчивото развитие” остава на по-заден план в сравнение с “околната среда” или “зелените”: например Green New Deal, стартирана в отговор на кризата от Програмата на ООН за околната среда, или пък инициативата “Кръгла сама за околната среда” - във Франция.
- Но за какво става дума - да отговорим на някои проблеми, свързани с икономическото развитие, поставяйки като приоритет екологичната тема? Или политиката на устойчива развитие може да бъде един по-различен начин на възприемане на икономическото развитие?
- Изумителната фраза, приписвана на Никълъс Стърн (бивш вицепрезидент на Световната банка - бел. ред), автор на обширен доклад, показващ икономическия интерес във възможно най-голямото намаляване на последствията от измененията в климата, гласи “това е най-голямото пазарно поражение, което светът някога е виждал.” В действителност, “отрицателните външни фактори”, т.е. климатичните влияния, които не са включени в сметката, ще доведат до големи сътресения в икономическия и социален живот с размери, сравними с катаклизмите на Световните войни и Голямата депресия от 30-те. Почти всички експерти смятат, че е необходимо значително увеличаване на цената на въглеродния двуокис, дори и ако желаният й размер варира според това дали имаме повече или по-малко вяра в техническия прогрес и дали бихме приели краткосрочни сътресения в икономиката. Изумително е в каква степен се приема за нормално спестяванията да стават жертва на външните ефекти на ценовия пазар, докато едни по-незначителни влияния на публичните политики, провеждани с цел опазване на околната среда, редовно се оценяват като нетърпими. Цената на петрола между 2002 г. и 2008 г. наложи увеличаване на бензина с близо 50%, докато няколкото цента отгоре върху “данъка въглерод” предизвикват сериозен отпор. Това вдигане цените на петрола на световния пазар, без да доведе до приходи в полза на общността, освети по груб начин онова, което властите се опитват да постигнат, но в много по-скромни размери, като използват компенсации или поемат ангажименти за реинвестиране на приходите в екологични или социални политики.
Тази внезапна промяна ни кара да се замислим върху символното значение, с което са натоварени въпросите, свързани с околната среда, и тяхната идеологическа употреба. Реално делът на задължителните удръжки върху бензина във Франция, както и в други страни, е много по-голям от тези няколко цента, искани за „данък въглерод”, независимо че същият този данък, наложен в полза на околната среда, изглежда на много от участниците в публичния дебат напълно неприемлив. Някои изследвания показват, че едно значително, но регулирано увеличаване на цената на въглерода може да окаже сериозно влияние не само върху емисиите, но може да окаже и положителен ефект върху социалните показатели и дори върху БВП, чрез развиването на редица сектори, като образователния или здравния, като се предполага, че сумите, събрани от тези данъци, ще бъдат реинвестирани. Този подход е икономически разумен, когато става дума за анализ, който следва хода на работа на комисията Щиглиц, например, но неговият основен недостатък е свързан с необходимостта от по-твърди регулации, които биха поставили замърсяващите сектори неблагоприятно положение. Тук сегашната криза може да влияе в две посоки: от една страна, да се възобнови търсенето на регулация, но от друга – властите може да не се решат допълнително да отслабят силно засегнатите сектори. Все пак, ако хвърлим по-широк поглед върху развитието в света, бихме могли да заключим, че все още има редица други “по-големи пазарни неуспехи”, като например увеличаване на пропастта между богатите и бедните, като показатели за бедност, които не се променят или се влошават в редица страни, въпреки че в същото време хората по света, разполагащи с активи от над един милион долара, се радват на общо богатство, представляващо 60% от световния годишен БВП. Стойността на инвестициите, които са в състояние да спасят човешки живот, като например - за осигуряване на достъп до питейна вода и здравни услуги, е все още ниска в сравнение с разходите, правени за по-незначителни неща, което напомня, че задоволяването на платежоспособното търсене е доста по-различно от задоволяването на основните нужди. Опазването на околната среда, при условие, че се извършат сериозни реформи, би могло да бъде един от факторите за еволюцията, която се очаква в резултат на устойчивото развитие.
- Как се разглеждат тези въпроси от страна на потребителите? Какви са въздействията от “позеленяването” на потреблението - както в материален план (намаляване на замърсяването), така и в промените в имиджа и в значението на потреблението?
- В действителност онези, които анализират политиките в сферата на околната среда, нямат кой знае какви очаквания спрямо потребителите, дори и ако отправените към тях призиви за отговорност, целящи въздействие върху поведението им, посредством реклами, фирмени кампании и политически инициативи, да създават обратното впечатление.
Защо тогава тези призиви са се развили? Тук може да се отбележи едно припокриване между кампаниите, предприети от различни неправителствени организации с цел мобилизиране на потребителите “да гласуват с портфейлите си” и да се покажат като “потребители граждани”, от една страна, и посланията на компании, имащи интерес да продадат новите си зелени продукти и да похвалят възможностите на своите клиенти, от друга страна. Накрая в това участват с информационни инструменти и властите, сблъскващи се с пречки при реализиране на регулаторни или фискални инструменти. В това отношение, да призоваваш потребителите към информирано действие може да изглежда и като отстъпление от политики, които са по-организирани и по-ефективни.
Разбира се, много въздействия върху околната среда са в резултат на потреблението и ако то не се постави под въпрос, промените ще си останат крехки. Но онова, което качествено е подобрило въздуха в европейските градове и водата в редица региони, са най-вече правилата за вредните емисии и планираните съобразно тях инвестиции. Решителните действия на потребителя не са имали кой знае какво влияние, ако и той, като гражданин, да е могъл да окаже натиск за по-високи екологични стандарти. Днес много автомобилни реклами се опитват да привлекат купувача, като подчертават чувствително по-ниските нива на емисиите на въглеродния двуокис (благодарение на правителствени стимули). Конструкторите обаче забравят пропилените години, през които можеха да въведат по-смели еволюционни технологии в тази сфера, вместо да се противопоставят на усилията на европейските власти за ускорено намаляване на вредните емисии в сектора – включително и индустрията на страната, известна като една от най-„зелените” - Германия. Насочването на инвестициите и технологиите е много по-мощен инструмент за устойчиво намаляване на екологичните въздействия, отколкото слабите, откъслечни индивидуални действия, от тях не трябва да се правят обобщения за политиките на устойчивото развитие. Всичко това се усложнява от факта, че оставянето на избора за по-екологични продукти и консумации в ръцете на потребителя се сблъсква с истински предизвикателства – той трудно се ориентира сред наличните информации; ползата от сигналите, изпращани от пазара, по-специално от цените, е незначителната. Купувачите са слабо запознати с подробностите, изписани върху етикетите, и много малко от нас са в състояние да анализират и да сметките от отопление и електричество. Сложно е, а отчасти и съмнително, да се търси рационализиране на потреблението чрез въздействието на индивидуалната консумация върху него. Особено след като консумацията остава подчинена на манипулиращите послания на индустриите, отправяни с нарастваща интензивност в зависимост от това доколко тези “екологични” пазари стават важни. Както кривите на затлъстяването и на покупките на продукти за отслабване сочат нагоре, въпреки продажбите на толкова много light стоки, така е възможно и да се продават повече “зелени” автомобили, т.е. с вредни емисии на ниво, по-ниско от средното, като в същото време се констатира увеличаване на изхвърлените емисии от транспортния сектор. Да консумираш “зелено” може да благоприятства за увеличаване броя и на продадените превозни средства, и на изминатите километри, особено след като автомобилната индустрия си остава един от лидерите сред рекламодателите.
Що се отнася до цените - за много дестинации, самолетът е много по-евтин в сравнение с влака, макар че той изхвърля много повече вредни емисии, измерено в километър/пътник. Често пъти храненето с месни продукти е по-евтино и много по-практично в сравнение с консумирането на плодове и зеленчуци, макар че в световен мащаб месната промишленост изхвърля над една пета от вредните газове, което е дори повече в сравнение с данните от транспортния сектор. Призивите да се яде повече риба пък се сблъскват с неконтролируемата свръхексплоатация на моретата и океаните. А във връзка с някои биологични продукти, трябва да се признае, че те могат да пропътуват огромни разстояния, преди да се озоват в чинията на потребителя, което оставя върху някои от тях ярък “въглероден отпечатък”. Дори и купувачите на земеделски продукти, произведени в близък радиус, които бързо се развиват във Франция, в случай че осъществяват самотни пътувания с кола в предградията, в търсене на продукти в малки количества, могат да имат с транспорта си по-сериозно въздействие върху средата, в сравнение с вносните продукти.
Въпреки тези констатации, можем да видим и някои положителни тенденции. В сферата на битовите отпадъци, където от 80-те години се полагат много усилия, разделното събиране на боклука позволи рязко увеличаване на рециклирането, като степента на оказваното съдействие от страна на домакинствата надмина очакванията. Информациите за енергийното въздействие на продаваните продукти също си проправят път с течение на времето. Наблюдава се, например, предпочитане на екологично по-ефективни битови електрически уреди, което се дължи на задължителното етикетиране, наложено от Европейския съюз. Ако въздействието върху околната среда се възприема като неблагоприятно за здравето, изборът на потребителите има сериозни последици върху пазара - красноречив пример за това са биопродуктите. В крайна сметка импулсите на потребителите, разглеждани като един от елементите на механизма, гарантиращ подкрепа за различните инициативи, не могат да бъдат пренебрегвани. За пример може да се даде организацията около разделното събиране на боклука, без която целите, свързани с рециклирането, биха се реализирали в много малка степен.
- В нашия случай, обаче, желанието да се консумира не е обвързано по най-прост начин с нуждите, които трябва да бъдат задоволени. Това е един вид обещание за безкрайно изобилие, форма на свободно изразяване на индивидуалните предпочитания. Ето защо подчертаването на тезата, че нашето потребление е достигнало до ниво, което не може да бъде поддържано, означава да се противопоставим на индивидуалните стремежи, за чието засилване допринесе всичко, случило се до момента. Как да си представим една еволюция в тези практики на потребление и в желанията, които са в основата им?
- Разбира се, на потреблението не може да се гледа единствено като на потоци от материя, енергия и отпадъци. То осигурява и печалби за инвеститори и предприемачи, както и за работници и служители на заплата, в случаите когато е политически стимулирано. В това е основното обяснение за инертната сила на по-горе описаните модели. Ето защо не можем да претендираме за промяна на потреблението, очаквайки това да стане само с участието на потребителите. Най-малкото и защото днес често използваната формула е тази, която е свързана с промяна на неустойчивите модели на производство и потребление. Но потреблението е свързано също така, ако не и най-вече, с представите, без които би било трудно даден продукт да се продаде. Стоката съдържа в себе си надеждата за удовлетворяване на нужда или желание, за доближаване до мечтания имидж, или за притежаване на повече неща в сравнение със съседа. През последните години, на фона на множеството отклонения, се забеляза, че сред основните смисли, приписвани на потреблението, се появи и желанието да не се нанасят вреди на планетата или на определени групи от населението (по-конкретно чрез детския труд). Преди няколко десетилетия европейците не си задаваха въпроса за произхода на закупуваните от тях продукти, нито пък се питаха дали тези стоки биха могли да бъдат източник на чувство на признато превъзходство (като индийския чай или продуктите от колониите). Днес пък напротив, някои екзотични места на произход стават обект на съмнения и объркване. Същият човек, който би се зарадвал, че е направил добра покупка, взимайки три ризи на цената на две, би могъл да се почувства виновен при мисълта, че работниците, ушили дрехите, са били експлоатирани. Същото важи и за марковите спортни обувки, от чиято цена по-малко от 1% отива за заплата на работника, за новия лаптоп и за мобилния телефон и за още много други подобни неща. В такъв случай голямата световна несправедливост и характерната особеност на икономиката да разрушава природата се проектират върху отделния индивид, виновен, че потребява, и натоварен да възстановява. Психологическите последици варират в зависимост от човека и конкретния момент: чувство на вина, цинични реакции, бягство или мним самоконтрол в резултат на сблъсък с непостижима цел, индивидуална морална чистота. Тогава изключително малките покупки на биопродукти или на стоки от т. нар. справедлива търговия стават гаранции - по-скоро символични, отколкото ефикасни - за промяна на тези ситуации.
През това време в земеделските райони от Третия свят, където живее над 1/3 от човечеството, хора, които живеят само с най-необходимото, за да не умрат, гледат по телевизията модели на потребление, които елитите от Севера, а и от някои страни от Юга, продължават да излъчват.
- При такъв сложен контекст как могат да се предвидят промени в потреблението (особено след кризата от 2008-2009)?
- Икономическите ограничения трябваше да имат важни и в случай на необходимост - и груби последици. Покачването на цените на петрола (има много основания да се смята, че подобна тенденция ще се запази и през следващите години) би могла да предизвика серия от значителни промени в света.
Потреблението ще бъде повлияно и от други базисни икономически развития, като възможното и желано увеличаване на заплатите на работниците в бедните страни, частичното намаляване на значителните икономически облаги, които Северът има от Юга като историческо наследство, затвърдено от организацията на икономиката през втората половина на ХХ век. Ако човек помисли за увеличаващата се нужда от земеделска земя в света, ако повярва във възможностите да се ограничи почти безплатното използване на природни ресурси, то в богатите страни нивата на потребление на някои от тези ресурси ще отбележат застой или ще спаднат.
Един екологичен дискурс, вече поостарял, но все по-често срещан, припомня, че свръхконсумацията влияе както на околната среда, така и на автентичното качество на живот. Днес тази теза се потвърждава от детайлизирани показатели, въпреки че човек трябва да внимава да не идеализира традиционните общества, които са по-малко вредни за природата, но са в жертва на своите беди - мизерията и несправедливостта.
Призивът да преосмислим желанията и навиците си на потребление, които са в ущърб на ресурсите на планетата и на населяващите я общества (а те ще живеят на нея и утре), не бива да бъде опростенчески поради риска да се превърне в един, повече или по-малко, лицемерен апел, който да напомня понякога средновековните простонародни проповеди. Въпреки това той е необходим.
Призивът към умереност предизвиква много контрааргументи, като се започне от стремежа към следване на досегашните посоки и процеси в развитие, включително и защото това следване отговаря на интересите на големи групи от обществото. Не бива да забравяме и сложността на конкретните ситуации, с която този общ дискурс трябва да се справя. Но той има и предимства. Основното е, че това, което за потребителя се случва по време на консумацията в много голяма степен се разиграва на ниво представи, а не на ниво материалност. Следователно тук се откриват възможности за развиване на една консумация, при която се отдава по-малко значение на материалното. Ако човек успее да раздели по-ясно важността на пазарната икономика от благосъстоянието в обществото, фокусът върху понятието “консумация” би могъл да бъде отместен, за да се предостави по-голямо пространство на човешките взаимоотношения и взаимодействия, при които обектите на консумация са само странични ефекти. И накрая, едно последно предимство, макар и слабо, но трудно изкоренимо, е свързано с факта, че след като този тип анализ е направен от даден човек, той ще се чувства все по-неудовлетворен от това да следва старите си навици и така тези еволюции в схващанията ще станат закваска за промени. Но и тук на отделния потребител няма да му е лесно да се освободи от условния си рефлекс, от атомиризаното си поведение. Няма да му е лесно, когато доброволно остане, за да разбере по-добре връзките и отношенията, с които, дори и само във въображението си, той измерва личното си жизнено осъществяване. Човек консумира като някой друг или като други хора, с които се сравнява, и предлаганите технически подобрения няма да имат успех, ако не бъдат пригодени към това заплитане на човешки представи и връзки.
- Изследванията върху екологичните опасности не са чак толкова нови. Налице е цяло едно натрупано и солидно знание по темата, което до сега обаче никога не е успявало да провокира промени в поведението. По какво нещата днес се различават от преди? Може би по въпроса за действащите лица, способни да донесат промяната, който се поставя най-вече в областта на политиката? Кои са двигателите, които биха могли да размърдат нещата? И, в частност, на традиционните партии ли трябва да разчитаме или по-скоро на екологичните? Най-сетне, дълбочината на трудностите днес би могла да благоприятства както едно „техницистко” държание (което да се впусне в нов технически прогрес - най-вече по посока на т. нар. green tech - за да се справи с проблемите, произтичащи от техниката, и по този начин да възроди научния оптимизъм, свойствен за нашата модерна традиция), така и едно радикално цялостно отхвърляне на „системата”, която може да доведе до фаталистки песимизъм или до неконтролируеми политически нагласи. Как бихме могли да дефинираме един „демократичен” подход към проблема, който да съумее да запази идеалите на свободата, равенството и справедливостта?
- Нека си спомним, че на прага на 70-те години, преди голямата петролна криза, загрижеността за околната среда стана особено силна - първо в САЩ, а след това в Европа. Бележити трудове като Стоп на растежа?, публикуван от Римския клуб, както и идеите на Иван Илич и Андре Горз, препоръчваха скъсване с икономическия растеж и техническото развитие. Впоследствие, чрез един план за реформи, проектът за устойчиво развитие се опита да модифицира тъкмо този анализ в термини на сблъсък между силни екологични промени и дотогавашните посоки на развитие.
Днес, когато напреженията се усилват и се очакват разриви, виждаме, че заедно с движенията в полза на икономическо свиване отново се появяват проекти, свързани с този първоначален кипеж. В навечерието на конференцията за климатичните промени в Копенхаген бяхме свидетели на разпространението на най-различни анализи и дискурси по въпросите на околната среда и най-вече на климата. От радикалните позиции, изразени от различните форми на политически активизъм, до индустриалните програми, насочени към един „поствъглероден” свят, минавайки през публични политики на различни нива, опитващи се да съгласуват социални, икономически и екологични цели. Това, което днес излиза на преден план, е без съмнение нарастващата важност на интензитета, с който тези теми, допреди време маргинални, се наместват в центъра на политиките и във фокуса на медиите. Нека вземем само един малък пример: едно проучване показа, че през последните години във всяко свое издание вестник Льо Монд споменава теми, свързани с климата, средно два пъти повече, отколкото преди.
Технологичният оптимизъм със сигурност не изглежда вече в състояние да помири духовете. За всеки от лагерите технологиите представляват елемент от решенията, но технологиите трябва да бъдат насочвани – не само заради страничните им ефекти, какъвто е случаят с тяхното усъвършенстване с оглед на рисковете, с които са свързвани, но и за да бъдат ускорени решителните ограничавания на консумираните материя и енергия. В тази област съществуват стратегии на държавна регулация, които са свързани с големите предприятия и които са необходими с оглед на структурните промени, които трябва да се осъществят при координирането на международното развитие в областта. Задно с това те изискват анализи, изискват и демократичен контрол върху разпределението на цените и на облагите в обществото. Така например скромният данък върху емисиите от въглероден двуокис, който ще плащат предприятията във Франция, ще бъде придружен от намаляване на професионалния данък. Оправдано ли е това? При реализирането на това усилие трябва да се имат предвид редица актьори като местни предприемачи и професионалисти от всякакъв ранг. Само в строителния сектор привеждането в действие на целите от Кръглата маса за околната среда ще изисква множество промени в практиката, за които този сектор не е готов.
Екологичните въпроси имат огромно влияние и последици върху традиционни социални проблеми като неравенствата. Ако покачването на цените на природните и енергийните ресурси се окаже значително, то очевидно ще влезе в конфликт с покупателната способност на най-бедните социални категории. В по-общ план е изключително важно да се предвидят дългосрочните последици от силните технологични промени не само във връзка с тяхната рентабилност, но и заради техните социални последици. По всякакъв възможен начин гражданите трябва да бъдат приобщавани към правенето на избор между възприетите сценарии. Най-малкото, тук става дума за увеличаване на способността на индивидите да се справят с тези промени благодарение на конкретна информация и оставяне на тяхно разположение на реални средства за избор и приспособяване. Нека се надяваме, че по този начин ще избегнем фигурата на рестриктивния еколог, икономиката на недостига, както и рухването, дори отменянето на свободите от страна на един нараснал контрол над индивидуалните поведения в името на екологичните цели.
Очевидно в този контекст същностна остава ролята на политическите партии, но и на цяла серия от колективни посреднически организации. Екологичните партии имат предимството да привличат в редиците си индивиди, които са загрижени за тези въпроси, докато у много от поддръжниците на традиционните партии тази загриженост е все още ограничена (въпреки че има осезаем напредък). Ясно е обаче - въпреки че екологичните въпроси неминуемо еволюират и се преобразуват, в зависимост от взаимодействията и противоречията им, те задълго ще бъдат част от предизвикателствата, които всички политически сили са призвани да решават.
 
сп. Еспри, декември 2009
Превод от френски Момчил Христов