Защото всяка плът е като трева

Софийска филхармония и филхармоничен хор (хормайстор Люба Пешева). Йоханес Брамс, Немски реквием. Солисти Радостина Николаева и Ивайло Джуров. Диригент Георги Димитров. Зала “България”, 18 януари

 
И всяка човешка слава е като цвете в тревата... Изсъхва тревата и цветето повяхва. (Петър 1:24)
 
Дано този текст попадне в ръцете и на читатели извън предания кръг около „Култура”. Ще им свърши работа.
В Реквиема от Йоханес Брамс цитатът прозвуча като философско предупреждение из дълбините – ясно и дефинитивно, със силна музикантска сугестия.
А началото, първата част, беше потресающа. Изненадана бях искрено, че български хор заедно с български оркестър са способни осезаемо и прецизно да развият точно онази динамика, която авторът Брамс е написал в партитурата – от пианисимо до мецофорте. Пианисимо! Представяте ли си? Този фин и деликатен динамичен нюанс все повече и повече потъва в забвение – помита го олимпийският девиз „по-бързо, по-високо, по-силно”. Малцина мислят днес за архаизми от рода на „благороден аристократизъм”...
Господи, научи ме да имам цел.
И че един ден ще трябва да си ида. И така да се явя пред теб (по Псалми).
Целта на диригента е да покаже с ръце, с очи и с тяло онези звуци, които витаят в съзнанието му. Георги Димитров гарантирано има в главата си съвсем ясна представа за звуците, които държи да се чуят. И на репетициите повтаря и повтаря, и повтаря... и търси неотклонно и неумолимо желаното. И накрая, както каза един колега, „Той успява да извади звуци, които никой друг не си е представял. И те изникват с красотата си също като по чудо. Но не с блясък и с трясък, а като някакво прибулено северно сияние.”
Георги Димитров дирижира без палка. Подобно на хоров диригент, но с техниките на симфоничен. Моля да ми бъде простена щампата, но Георги Димитров наистина блести с физически красив и духовно изразителен жест. Съвършено осезаемо беше да се наблюдава как всеки един от целия музикален апарат е привикнал за кратко време да следва и да реагира и на най-малкото потрепване на ръцете му. Очевидно беше, че този музикален състав е зажаднял за работа и взискателност. Че намира смисъла в следния стих: Онези, които със сълзи сеят, с радост ще жънат. Когато се връщат, те ще носят с радост своите снопи. (Псалми 126:5, 6)
Душите на праведните никаква мъка не може да ги докосне. (по Притчи 3:1)
Басът Ивайло Джуров прозвуча праведно и правилно, ерго – мъката не може да го докосне – дано! Ако редом с праведността вървеше и малко повече самоувереност и брамсова внушителност - споменът за това изпълнение щеше да е много по-траен.
И вашата радост няма, няма да се отнеме.
Аз ще ви успокоя, както майка приласкава детето си. (по Исайа 66:13) Приласкани и успокоени се усетихме от абсолютната стабилност и сигурност на сопраното Радостина Николаева. Усети се и едно отлично обитаване на немската езикова и музикална идиоматика.
Господи, ти си достоен да приемеш слава, почит и сила!
(Откровение 4:11)
Това декларира Йоханес Брамс със своя Немски реквием. Но в последната третина на творбата сякаш композиторът малко надценява човешката сила да се справи с трудностите, които той му поставя като вокални и инструментални задачи в прослава на Всевишния. За чудене е как след цели 60 минути свръх натоварващо пеене и свирене, Брамс започва да иска още повече от изпълнителите си. При това, хорът дори не беше адекватно попълнен – нямаше 60 човека, което прави хористите някак неуверени, а балансът - проблематичен. Трудните фугати се получиха. Но споменатата последна третина я усещах като една перфектно одялана и полирана тежка талпа, която навремени се стоварваше върху тила ми. Вярно, драматургията на творбата изисква това, но аз така и си останах с усещането за преумора у изпълнителите и стремеж нещата да се получат точно, пък какво става с божествеността – не е толкова важно.
Чуйте: сега ще ви открия една тайна. (Откровение 4:11)
До средата на 70-те години в България не беше правен опит да се запише Немския реквием от български състави. Без да мога да го заявя със сигурност, ми се струва, че имаше и нещо като политическа цензура да не се пеят и записват студийно подобни библейски текстове. Не беше лесно. Двамина успяха да се преборят с „правоверната радиоадминистрация” и с непоклатимия си авторитет да извоюват запис на Немския реквием – диригентите-легенди Васил Стефанов и Георги Робев. Огромен репетиционен период, концертно изпълнение, последва студийният запис – сиреч онова, което остава во веки веков. Трепети безмерни. Труден, много труден запис. Той така и не беше завършен. По общо споразумение двамата диригенти го прекратиха и изоставиха, защото трудността му надхвърли възможностите на съставите и на звукозаписа тогава.
Всяко изпълнение на тази творба е събитие. Последното ще остане сред запомнящите се.