Атанас Киряков на 70

Да хванеш бика за рогата...

С тази поговорка народът ни окачествява смели, решителни хора, които не се страхуват да казват това, което благоразумието подсказва, че може да донесе само неприятности. В контекста на масовата еснафщина, ширещия се конформизъм и навика за спотайване у нашия народ, докато премине бурята, личностите, които ‛хващат бика за рогата‛, са малко, но впечатляващи. Един от тях е кинодокументалистът Атанас Киряков. Това не е евтин комплимент, а констатация в резултат на близо тридесетгодишни наблюдения. И то е по-важното основание да напиша този текст от формалния повод, колкото и значим и важен да е той.

Атанас Киряков не може да бъде описан с няколко думи или страници. Нито той, нито огромното му творчество. Парижки възпитаник (с ударение на парижки), той е вечен бонвиван с невероятно изтънчен вкус към живота и радостите, които той предлага. Особено кулинарни. Винаги го асоциирам с невероятното вдъхновение и благоговение, с което главната героиня от филма ‛Угощението на Бабет‛ готвеше за своите гости. В същото време е интелигент с позиция (с ударение на позиция), а не салонен интелектуалец, каквото и да се подразбира под това определение. Всъщност, най-добре го дефинира виден учен. Враг на безплодната ерудиция, П.Н. Лебедев е казал: ‛Моят библиотечен шкаф знае повече от мен. Но физик съм аз, а не той!‛.

Никой не може да обвини Наско в безразличие, апатия, конформизъм и еснафщина. Той винаги е със собствено мнение, отстоява възгледите си и ги интерпретира във филмите си без значение на времето, мястото и политическата обстановка. Прави го с почерка на ярък представител на градската култура. Твори във времена, в които градската култура бе анатемосана, а да я прилагаш в живота и творчеството си бе опасно. Тази култура може би е наследил от семейството си от Варна – един от най-градските градове на България, редом с Русе и Свищов. За разлика от столицата ни, която, както пише Изабел Алиенде за Сантяго, ‛има претенции на голям град, но със селска душа‛. За мое голямо съжаление, тъй като аз и семейството ми сме част от този град.

След Париж и стаж при прочути режисьори, Наско попада в Българската телевизия. Едва ли е имало какво да научи в нея, освен да развие рефлекс за бърза реакция, способност да идентифицира проблемите светкавично и да ги интерпретира, докато те все още са актуални. Той не е човек на дълги безплодни размисли, хамлетовски колебания и липса на гледна точка. Дългогодишната му успешна кариера е в Студията за научнопопулярни и документални филми „Време‛. Тя е свързана с разцвета на късометражното кино през 70-те и 80-те години на миналия век. След редица важни като проблематика и значими като реализация филми с награди от наши и родни фестивали, Атанас Киряков създава през този период забележителния документален филм ‛Да спасим въздуха‛. Той се появява в апогея на застоя, когато за екология никой не говори. Поне не у нас. Режисьорът разкрива пустинята на убитата природа след варварското тържество на технологично примитивната ни тежка индустрия. Мъртви реки, олисяли поля, скелети на птици и животни, отровени от металургичните остатъци, смълчана природа през пролетта. Птиците не пеят, но комините на комбината издишват цветен отровен пушек, който души бавно, но неумолимо природата. Какво правим, накъде вървим, няма ли кой да се замисли? - пита, по-точно крещи режисьорът с всеки свой кадър в контекста на социалния пейзаж с евтината водка, народния салам, типовия хляб и панелките, сиви като душите ни.

В ‛Писани яйца за радост‛ Атанас Киряков се мъчи да скрие традицията на хората да боядисват яйца за Великден зад фолклорни обичаи, неясни културни пластове и пр., за да може филмът да стигне до екран. По това време народната милиция заграждаше църквите, за да попречи на вярващите да почетат Възкресение Христово. Извън този обществено-политически контекст, за младите хора едва ли ще стане ясно какво иска да каже режисьорът в подтекста на този обичай.

Много напорист, твърд, не признаващ поражения, предварително загубени каузи, борец по природа, зодия овен, Атанас Киряков прави впечатляващия филм ‛Равен на всички‛. Героят губи ръцете си, но не и духа си. Той успява с титанични усилия да се изучи и да стигне до поста съдия в окръжен град. Нищо не е в състояние да го спре. Мотивите на своите присъди пише на пишеща машина със специални приспособления на краката си. Заслугата на Киряков е, че се стреми не да предизвика жал и съчувствие, а уважение към вътрешните сили на този човек, който настоява да бъде приет като равностоен в обществото и професията си.

Много наблюдателен, болезнено чувствителен към всяка несправедливост, готов да се ангажира винаги за каузи в интерес на обществото, Киряков създава десетки филми по конкретни проблеми и случаи. Понякога съм чувал реплики за него, че много бързо снимал, че не премислял.., какво ли не. Обикновено това бяха претенции на негови колеги, които дълго снимаха, още по-дълго стояха в продължителни творчески паузи и пиеха водка в Дома на киното. Наско пиеше ракия, но това не му пречеше да предлага тема след тема. С тези думи не искам да оценявам или упреквам творческата нагласа на един или друг режисьор, а да подчертая огромната му работоспособност и организираност. Всъщност, те му помогнаха да премине без сътресение от социалистическата форма на филмопроизводство в капиталистическата. (И досега не мога да си отговоря защо народопсихолози и антрополози не са направили изследване каква цена плати българският народ за лукса в рамките на половин век радикално да смени обществено-политическата и икономическата си система. Или може би то се изчерпва с думите на Ботев в неговото писмо: ‛И страшно е, майко, и весело!‛) Споменах вече за нетърпимостта към несправедливостта и огромните усилия, които полага Киряков, за да защити нечии права. Във филма ‛Двойният ад‛ той пръв в българското кино постави въпроса за отношението към болните от СПИН у нас. Хората от моето поколение са чели за отношението към прокажените, но Наско разкрива подобно средновековно отношение към първите болни у нас в Бургас. Безчувствена власт, която ги затваря безцеремонно, ужасени в невежеството си лекари-клюкари, които не пазят тайната на болестта, уплашени хора, които и не са подозирали какво им се е случило и какво ги очаква, настръхнали в лицемерния си морал. Особено впечатляваща бе трагедията на моряка, който е заболял от СПИН след вадене на зъб в едно африканско пристанище. Режисьорът изгражда параметрите на този двоен ад у болните – те са смазани между ужаса от непознатата, пълна с неизвестности болест, и агресията на уплашените за себе си еснафи.

Следва нова битка за въздуха на София. През 1988 година властта засекретява екологичната карта на София, която е с мрачни показатели поради вредните емисии, изпускани във въздуха от металургичните гиганти в София и Перник. Въпреки забраната, Киряков направи филма ‛За служебно ползване‛. След дълго умуване властта го пусна, а той донесе за пореден път ‛Златен ритон‛ на режисьора си.

Веднага след това настанаха промените у нас. Това обърка едни, разколеба други, обезвери трети. Атанас Киряков отново ‛хвана бика за рогата‛. Той светкавично засне филма ‛Оцелелите‛ (‛Лагерни разкази‛). Бивши затворници от социалистическите концлагери разказваха съдбата си. По това време темата бе важна, актуална, публикувана бе карта на 92 концлагера в България (за сведение, в Унгария те са били два). Преживелите ужаси хора споделяха и търсеха не толкова съчувствие или състрадание, а повече правото си хората да узнаят за тези мрачни години. Във филма ‛Власть соловецкая‛ на Марина Голдовская, посветен на първия съветски концлагер, академик Дмитрий Лихачов – сам затворник в него, обърна специално внимание в разказа си за лозунга в лагера: ‛С железен юмрук ще подгоним човечеството към щастие‛. Този лозунг е парафраза всъщност на якобинската максима на Сен Жуст и Робеспиер. Той прекрасно отразява идеята за утвърждаването на нови ценности посредством насилие. Както великолепният руски филм, така и двете серии на Атанас Киряков разкриваха методите на това насилие, особено отвратителни заради своето безсмислие и предопределния крах на режима. Крах, защото налагането на свръхидеи чрез насилие винаги е обречено.

Във вихъра на промените той засне филми за първия брой на вестник ‛Демокрация‛. Впечатлен от ентусиазма на хората, които можеха вече безнаказано да изразяват мислите и чувствата си, веднага след това създаде ‛Нещо като Хайд парк‛. Запечата на кинолента решителността на студентите, които стачкуваха с искането Петър Младенов да подаде оставка като президент във филма ‛Хроника на едно изпитание‛.

В ‛Обречените‛ той за първи път анализира промените в българската политика, които правят правителствата на Иван Багрянов и Константин Муравиев, за да променят статута на България като съюзник на Третия райх. Всъщност, филмът е силен с подтекста си, че, каквото и да правят българските политици, съдбата на малката държава, както и тяхната собствена, е резултат от чужди споразумения, а не от собствени действия.

Веднага след това режисьорът създава покъртителния филм ‛Очи‛ за скотските условия, в които съществуват умствено изостаналите деца, оставени от родителите си в домове за отглеждане. Той изпревари с 15 години филма на Кейт Блюет от ВВС за децата от Могилино.

Стремежът му да търси го отвежда в Родопите, където прави филма ‛Цяр‛. Той е групов портрет на две семейства, които, въпреки загубата на своя професионален и социален статус, по време на прехода започват къртовска работа с отглеждане на билки, които изнасят в чужбина. Това им носи не само доходи, но и лично удовлетворение в условията на разрухата, обхванала страната ни през 95-97-ма година. Мога да го определя като филм за надеждата - в силите и предприемчивия дух на хората и за бъдещето на България и региона.

Последните четири филма на режисьора са портрети. „И в рая има ад‛ е за видния общественик Стефан Груев и неговата нелека съдба на политически емигрант, въпреки забележителния обществен и личен статус, който е успял да си създаде. Много интересен е „Летящите хора на Жоел‛ за приложната скулптура на забележителния френски художник Жоел Рабиновиц. Той успява да въвлече и обедини около реализацията на творческата си идея работници от фабрика. Постепенно те са заразени от очарованието на изкуството, чувстват се част от него и имат самочувствието, че са нещо повече от обикновени наемници на труда. Узряването им за изкуството и превръщането им в творчески личности е големият успех за художника и неговия меценат. Следващият френски филм на Киряков е „Голямата любов на френския „терорист‛ Абел Рамбер‛ - за съдбата и творчеството на Жул Паскин, видени и преживени драматично от негов галерист и почитател Абел. Той е сложна личност, в която галеристът-търговец, отстъпва пред изкуствоведа, а изкуствоведът в него дава предимство на биографа. Но Абел не е просто биограф, а човек съпреживяващ в най-висша степен личните драми на художника. Такъв прочит на творчеството и живота на известния художник от български произход досега не е създаван в киното.

На 17 март бе премиерата на най-новия филм на Киряков „Иван Кирков или да се спасиш в спомена‛. Загадъчен като личност, блестящият художник прави равносметка не на живота си, а на ценностите, които сме загубили в нашите обществено-политически лутания.

Имах удоволствието да прочета и засега последния сценарий на Атанас Киряков. Отново отправя поглед към малкия човек, който е обект на различни античовешки социални, икономически и политически експерименти и едва оцелява на границата на виреене. Патосът на филма е, че Георги запазва своя дух, своята увереност, че единствено и само той е субект на своя живот и съдбата му зависи от неговите лични усилия. Георги не хленчи, не се оплаква и със своя дух е опора на различни маргинали, които без него биха пропаднали в този безкраен, труден преход, в който ние сме стигнали до средата на нищото. Атанас Киряков и тук представя личността, която не може да надделее над системата, но и системата не може да я смачка. В голяма степен той по характер и нагласи прилича на своя герой – силен, мощен, винаги готов за поредното предизвикателство на живота...