Кожени глави, воле и смях

Филмът започва с 2 претъпкани стадиона в САЩ през 1925, където се играе колежански и професионален футбол. След показването на първия и триумфа на младежа Картър Ръдърфорд (Джон Красински), в едър план се явява пасяща крава, над която прелита топка и цял отбор, а тя по кравешки недоумява. Додж Конъли (Джордж Клуни) в синя униформа с кожена каска тича бясно за своя отбор „Булдозите“ от Дълът, пътьом отпива от плоската бутилка на треньора, но пъпешовидната топка изчезва и следва... дисквалификация. Това е епохата на джаза и сухия режим, когато се наливат основите на професионалната лига в американския футбол.

След като с този национален мит се е занимавал кой ли не, та дори и Оливър Стоун във „Всяка една неделя“ (вж. „Култура“, брой 21 от 2000), сега идва ред и на любимия Клуни.

След кипежно-биографичния трилър за цинизма в политиката и телевизията ‛Самопризнанията на един опасен ум“ (2002) и черно-белия тв-епос за героичната битка на водещия от CBS Ед Мъроу и екипа му с ‛лова на вещици“ на сенатора Джоузеф Маккарти през 1953 ‛Лека нощ и късмет“ (2005, вж. „Култура“, бр. 6 от 2006), комедията „Момичето на отбора“ е третият режисьорски опит на Клуни с него самия в кадър.

И така, следват черно-бели стопкадри, бой и възклицание „шибани правила“.

В редакцията на Chicago Tribune наперено влиза журналистката Лекси (Рене Зелуегър) с шапка с вирнато перо. Всички мъже я поднасят, но тя невъзмутимо пуши. Шефът й, в компанията на военен, й поставя задача да дискредитира футболната звезда Картър Ръдърфорд с прякор Куршума, превърнал се в национален герой от Първата световна война.

Междувременно отборът на ветерана Додж пътува с влак, екипите се сушат под прозорците, от гара Уотърфорд се качва попълнение – рижавият шишко Big Gus, а малко по-късно става ясно, че „Булдозите“ са останали без спонсор и са разорени. Следва раздяла.

Додж за малко е с брада, но тъй като е щракалка и дързък стратег на професионалния футбол, набързо се съвзема, обръсва, излъсва, яхва мотор с кош и спира точно пред лъскав хотел. Там е Лекси, която има среща с Картър и с неговия алчен мениджър СС (Джонатан Прайс). Додж набързо омагьосва младежа и го взема в разпадналия се отбор. Следва екстрено събиране на играчите от мини и паланки, доставка на нови екипи и бутонки, масирано пълнене на стадиона от разни щати... Тъчдаун и победа.

Не така лесно обаче Додж омайва журналистката-феминистка. Нейната мишена е Картър Куршума, който в прилив на нежност й признава, че не е никакъв герой, а просто на фронта във Франция бил изтощен, напил се и заспал, а когато се събудил, видял „фрицовете“, извикал на немски „предавам се“ и те се предали – помислили го за един от тях. Лекси написва всичко това. Скандалът е огромен.

Оттук нататък футболът и неговите правила ще бъдат само хитър тактически ход, за да се представят американските нагласи по отношение на войната, героизма, забранения алкохол, любовта... Клуни прилага какъв ли не опит, за да бъде от достоверно по-достоверно и измисля какви ли не маймунджулъци, за да бъде от смешно по-смешно. Например следите от целувка по устните на Додж и брадичката на Лекси. Или по време на бой в нелегален бар всичко живо размахва чаши и юмруци, а пианистът свири, сякаш е на гала концерт. Или калта на решителния мач в Чикаго, заради която отборът на Додж побеждава по правилата, приемани в крачка, непобедимите, включително и Картър... Или финалната романтика с мотора, коша и размаханите чувства на Додж и Лекси по пътя.

През заниманието с декаданса, футболната страст, социалната полемика и Първата световна война, „Момичето на отбора“ препраща към руския „Гарпастум“ (2005) на Алексей Герман-син. Но усещането за вторичност моментално се изпарява. Ако „Гарпастум“ свистеше от болезненост, „Момичето на отбора“ искри от виталност. Комедията на Клуни е преживяване дори за зрител, резистентен към спортните страсти. Само не мога да разбера защо на български е лепнато това тъпо заглавие и защо филмът няма да върви по екраните, а само на DVD. Прочее, и в Русия е така, макар че преводът е малко по-адекватен – „Любов извън правилата“. По-важното е, че Джордж Клуни е пълен с изненади.