Бернд Глемзер свири Рахманинов

Вторият концерт на Софийската филхармония бе дирижиран от познатия у нас Волфганг Зелигер. Залата бе пълна. В този факт изненада няма: най-древна и константна истина у нас тук, в България, е любовта към подобна програма - Чайковски (фантазия ‛Ромео и Жулиета“), Рахманинов (Клавирен концерт № 1) и Брамс (Първа симфония). И в това, разбира се, не би имало нищо лошо, ако с него не се злоупотребяваше от оркестровите институции и ако подобна програма не предизвикваше и категорична безкритичност у публиката. В настоящата вечер това се отнасяше най-вече за музикалния възглед на диригента. Но провокативното и интересно преживяване се случи със солиста на концерта Бернд Глемзер. Глемзер и миналата година гостува на филхармонията. Би могъл да го прави всеки сезон, ако иска: никой не би се отказал да слуша един толкова интересен музикант. Не случайно има така внушителна и качествена дискография във фирмата ‛Наксос“ – и като солист, и като камерен изпълнител. Много често работи с виолончелистката Мария Клигел, например. Глемзер е от отредените пианисти. Потвърди го и сега, в Първия концерт от Рахманинов, който той изсвири в най-красивото съчетание на вкус към звука и техника на стила. Германецът се чувства в свои води в музиката на Рахманинов. Да, той е възпитаник на представителя на руската клавирна школа Виталий Маргулис, който, впрочем, от трийсетина години избра да бъде гражданина и педагог на света. Но Глемзер е твърде силен музикант, твърде сигурен в интуицията си и в целта на своето клавирно преживяване, за да остане само на определението ‛руски възпитаник“. Още повече, че от двайсет години самият той създава възпитаници. Тук е налице солидна професионална култура и онзи, съвършено свързан със съвременните клавирни тенденции, подход към музикалния текст – като към абсолютно ново и различно съдържание, необременено от традиции и школи. За целта Глемзер е пълен с ресурси – и брилянтно артикулиране, и фантастично легато, и тембриране, и мекота в преходите и в контрастите, и поглед ‛отгоре“. И най-вече знае какво иска и какво търси.

Комплексният музикантски подход на пианиста включва и оркестъра; той слуша и води партньорите си с от само себе си разбираща се гъвкавост, пъргавина и една ненатрапчива целеустременост, която неотклонно гради формата, ‛не пуска“ отклонения или някакви излишни ‛романтизми“. Движението на внушенията като че наистина вървеше от пианото към оркестъра: темите звучаха семпли, естествени, логични и сякаш родени в момента; сякаш напипани за това свирене специално. Особено в идеалната в красотата и чувствеността си хармонична поредица във втората част – така красиво излята, със силен порив, който въздействаше и с дозата недоизказаност, очакване... Много привлекателен музикант! От една страна, свиренето му е някак пълно с моменти, които очакваш (и той те възнаграждава с тях), а от друга – те раздвижва с някой напълно непредвиден от съзнанието ти жест, който поражда нови импулси. Действително силно, още по-силно става, като се има пред вид, че Зелигер имаше съвсем, съвсем различен подход към творбата и към солиста в нея. Едно непрекъснато усилие да се води оркестърът се усещаше у него, което се отрази и на диапазона в динамиката, и на съответстващата подвижност на оркестъра.