Кнедли, медли, чер хайвер и чесън

За 9 зайци на Виргиния Захариева


Не се знае от кой заек ще поникне трънка,
щом са девет и това няма значение.

пословица от остров Доминика



Отдавна и отдалече си личеше, че нещо се пече около Вержи, че тя готви цяла книга проза, завъртяна около готварски рецепти. Пилотните проби на открито с чай и тост обещаваха дневников миш-маш по женски – изповедно ламентацио, разколебано между суета и ирония. Вкусно!

Вече месеци «9 зайци» настървено се разграбва, чупи рекорди по интерес към съвременно българско заглавие, правят й се допечатки при респектиращ начален тираж… С една дума, книгата се харчи като топъл хляб; или по-скоро като банани по нявгашна Коледа, защото нито е делнична, нито е евтина. Вярно, че авторката удостои с неустоимо присъствие бая на брой медии. А и тя не е нито нова, нито забравена публична фигура: без ефирът да прелива от нея, тя поддържа едно премерено присъствие, разполагащо я някъде между психотерапевтичната експертност, интелектуалната универсалност, масмедиалния сексапил и метро-лайфстайл грижата за себе си. И все пак, успехът на книгата е впечатляващ. Тя не само се продава, нейни читатели изоставят пасивната наслада и пожелават да правят неща с нея и авторката: телевизии я зоват да им завежда женското, актриси репетират монолози на менопаузата, фолк-диви възжелават рок-опери…Толкова повече този и висок, и масов успех изисква обяснение, особено ако вещае тенденция.

«9 зайци» на Виргиния Захариева е сред най-важните български книги, появили се през последните две десетилетия. Важността й произтича от ритуалния жест, който извършва, от вътрешната метаморфоза, на която се подлага; едно преображение – резултат на дързък и значещ отказ.

Книгата се състои от две твърде различни по обем, обект и направа части. В първата авторката през неизбежната фикционалност на спомена разказва ключови епизоди от своето ранно и ранимо детство. Всъщност всички истории се основават на устойчив наративен мотив – невинна пакост-бабина жестокост-мамино безсилие-утеха в метоха – и имат същия ключ: този към едно пост-дебеляновско провинциално детство, в което стъменият взор има отчетлива причина – бабата, която сее мъка и зло поради волята си да бъде добра жена – мъченица и комунистка. Писане за детството без умиление и милост не е нещо ново по света, но не и у нас. С едно изключение. Написаното от Захариева откънтява като равностойното женско съответствие на «Преди да се родя и след това» на Ивайло Петров с решимостта си да развенчае «вълшебната страна на детството», родово-семейната фолклорно-славейковска идилия, онова носталгично нявга, дето буди сладостни влаги. Както и при Петров, и тук има дози смях и обич, нежност и милост. Повече са обаче свидетелствата за наказания и изтезания, за боляща и деформирана телесност. И добро, и зло са донякъде неутрализирани от плътността на един свят, по-скоро природен, отколкото културен, в чиято пъстра, креслива, ароматна и щърба осезаемост се вписва безостатъчно малката Манда.

Впрочем, аналогиите с Ивайло Петров могат да продължат и през техниките. Ключовият трик и тук е в смесването на гласовете и езиците на героинята и разказвачката, които стоят зад едно и също, разделено от десетилетия, аз. Тази техника, която едновременно оголва проблематичността на аз-а, докато го прогласява, тук е допълнена от похват, който също беше запазена марка на шедьовъра на Петров: оплитането на стилизиран фолклорно-възрожденски език на селото и миналото с един преекспониран медийно-бюрократичен език на градската модерност. Това, което постига в своята първа част Захариева, е щърбата и ръбеста красота на свят на преживявания и усещания без сантимент и самосъжаление. Страници за детството сред най-мощните, написани някога на български език.

Ала те се оказват 77 страница, когато разказът в минало време бива изневиделица прекъснат, за да отстъпи пред твърде различно писане, фокусирано върху търсената актуалност на едно раздуто настояще, белязано от самосъвпадащ или постановяващ се като Аз субект. За целта втората част е издържана в често мъчително сегашно време, което уж да набави осезаемост на събития, вече поразени от амнезия. Първоличната презентност симулира дневник, който не крие, че също е мемоар. Все пак претупаното бягство от първата част търси спасение по бреговете на едно заявено като настояще минало, което позволява по-прикрито доизмисляне. Оттам и мнимата надеждност на един аз, който по-лесно минава за същия – при все несмета от настроения, места и опити – тъй като се шири върху разтегателната хартия на едно постановено граматически «настояще». Свързаността между двете части е дотам проблематична, че се превръща в спояваща енигма: читателят не спира да се пита какво, по дяволите, ги свързва. Догадката, че втората част представя - и представлява - разгърната терапия върху травмите от първата, е уловка, действително подхвърлена на читателя; според нея повествователката от втората част дотам лесно се поддава на всякакви личби и лечения, тъй като детството на тази родна Ерендира е поразено от нейната зла баба – недолюбена любителка на Толстой и на нездравата му любов към изкуплението чрез страдание. Подхвърлена му е обаче, за да бъде изпитан откъм читателска състоятелност, каквато да му бъде отказана, ако посмее да не отхвърли толкова плитка сплитка.

Кратката първа част стои като свидетелство за това какво авторката би могла да постигне в полето на прозата; какъв Bildungs роман за неволите на детството и съзряването би написала, да би желала. Рядко в литературата ни такава манифестация на майсторство и сила е имала за цел жестовото им отхвърляне, отмятането от суетата на писателството. Автентичната връзка между частите, оказва се, е в демонстративния отказ от дискурс, познат най-общо под термина «литература», в полза на друг тип писане, чиято цел и смисъл са по-скоро в истината, отколкото в красотата; но истината не като обобщение, общовалидност и абстракция, а като конкретика, сингуларност и парадоксална поради споделимостта си неповторимост. Така, докато в първата част литературата е хоризонт и цел, във втората литературността е надмогната, като похватите й са рефункционализирани в полза на един личен документ, на едно пределно интимно свидетелство. Това, че литературата е отменена чрез впрягане, е важно: колкото и различни и неясно свързани да са частите, те продължават да удържат и стилова, и формална цялост. Това се случва, първо, благодарение на общия фигуративен свод, спояващ една свръхосезателна метафорика, отказваща да дели душа от тяло, с една хъшлашка нахакана псевдоустност с ясен корен в цапнатата уста на новата журналистика и в метросексуалния юпи-дискурс на лайф-стайл списанията; второ, по силата на ключовия структурен белег – регулярната поява, обоснована по-скоро метонимично, отколкото метафорично, на готварски рецепти. Ала колкото и осезаеми да са стиловите белези и позоваванията, които поставят повествованието в плен на една самовзряна и обгрижена женственост, книгата отправя посланието си по-скоро през вътрешния си разрив, отколкото през оцелостеността си; по-скоро през жестовата смяна на приоритетите, отколкото през удържаното единство. Нещо повече: ретроспективно втората част «пренаписва» първата и това става най-вече чрез преосмисленото място на рецептите там и в цялата книга – този странен механизъм, чийто отчуждаващ ефект отказва съчувствени припознавания.

Каква е функцията на въпросните рецепти всъщност, не е лесно да се каже. От една страна, това литературата да прелива в готварска книга е като че ли едно от общите места на актуалния литературен пейзаж, поне от «Супата на Кафка» на Марк Крик, «Дългът към удоволствието» на Джон Ланчестър и от книгата с рецепти от предреволюционна Русия на Татяна Толстая; културната атропология на кухнята, както е известно, отдавна е на път да измести кабинетната литературна теория. От друга, рецептурникът е надежден начин за Захариева да събира ведно онова, което традицията и предразсъдъкът от векове разделят, за да различат: душа от тяло, мисъл от усет.

И все пак ролята на рецептите в тази книга има отношение към същинското й намерение: самосъзнателното абдикиране от литературата. Книгата е сред най-дръзките експерименти в съвременната ни книжовност, тъй като предприема невероятна контракафкианска метаморфоза: цялата литературна самодостатъчност от първата част с ясна Bildungs-роман схема извършва ритуално сепуко, като полага съчките на литературната си мощ и вещина под кладата на една свещена простота – тази на склонно към самоподпалване феникс-его, което чрез свидетелството си възкръсва. Свикнали сме да мислим и говорим за всеядността на литературата, особено за канибалската ненаситност на романа, способен да погълне и преосмисли за целите си всякакви нелитературни откъслеци, дискурси и жанрове. Тук сме свидетели на обратния ход: Виргиния Захариева не просто омесва поезия и рецепти, висока метафорика и нахакана безпардонност, психологически финес и фешън фукни, набито око и поп ангро, инвентивност и стереотип; съкровеното й желание е да подчини високия романтически ред от знания и умения на актуалните авторитети на поп-културата и жълтеещата журналистика на ню-ейдж списания и спасения.

Чрез резкия си завой книгата заявява, че повече не се интересува от литература, още по-малко от Литературата. Всъщност в този случай книгата няма собствена воля: от литература не се интересува авторката. А от какво се интересува тя? По протежение на цялата книга една безкомпромисна аз-ова първоличност споделя волята си за писане, желанието, нуждата и принудата да пише. Само че в това писане няма каквато и да е цел в себе си, няма самоцелност и самодостатъчност. Ако и да подсигурява «поетическо» четене чрез безотказната си метафорична машина, която като кръвоносна система свързва и снабдява с кислород органите на текста, Захариева сякаш я задвижва с механично нехайство. На авторката й пука най-вече за собственият й аз с всичките му свръх-, под- и не- вариации. В последна сметка, всичко в тази книга има цел и смисъл в себеизразяването на един едновременно сложен и повърхностен, противоречив и все пак скъден «аз», сред чиито достойнства е отказът му от претенции за дълбини и двойни дъна, вменени на литературата поне от Ренесанса насам. Аз-ът, който Виргиния Захариева изповядва, изглежда понякога суетен и самомнителен, друг път е объркан и безпомощен, в трети случаи – целеустремен в решимостта си да търси нови форми на себепонасяне, грижа за себе си и самооблащение. Този трети аз е оптимистичното послание на книгата; той пропагандира отказ от мързел и срам пред всекидневното ни нещастие, лошо самочувствие, кризи, комплекси, страхове и пр. несправяния с мизерията на съществуването, като насърчава едно едновременно рационално и страстно усвояването на всевъзможни техники на самоусъвършенстване и самопостигане – от психоанализата и психотерапията по линията Райх-Бернаскони през духовни практики, като будизъм, йога, аюрведа и динамична медитация, до тай дзи суон, фън шуй и калиграфия, без да се брои алкохолът, ганджата, сексът, любовта, руската баня и готвенето; готвенето, на което е отредено да бъде структурната матрица на този текст, доколкото меандрите на аз-а намират израз, утеха и разтуха в рецептите за всякакви ястия, неизбежно вербувани и повержени, преди да бъдат поверени на читателя.

Книгата на Виргиния Захариева не желае да бъде взета за добре подредена и украсена измислица, чиито светове се самооблащават, че са «като-че-ли». Книгата иска да се случи като истина за създателката си. Не като истина-та на назоваващото и дефиниращото слово, а като нечленувана истина, като истина без член и дори без членове, чието пластично разгръщане да оставя впечатлението за процесуалност и сингуларност; за събитийност, чийто субект полага сили да остане верен на своята истина, вътре в състава на собственото си събитие. Разбира се, книгата оставя впечатлението за перманентна паника, за налудна екстатика в прибягването до все нови и нови средства за самосправяне, себенадмогване и самолечение. В същото време нейният аз познава прелъстителността на тоталността: било от склонността си да изпада в безогледност и непукизъм в моментите на несигурност и слабост; било от натрапчивата си неспособност да разказва истории, в които да се случва нещо между хората извън безсънния им автопаноптикум; било във вкуса му към чесъна и лютите чушки. От тази перспектива става ясно защо ключовата функция на всички осъразмеряващи и оцелостяващи техники тук е да се провалят. Целостта на творбата би заплашила с приключеност и предрешеност един аз, който при все изкушенията на умори, отегчения, изолации и крипто-негативност, не спира да се преживява като отворена безокончателност. Неговата принадлежност към съвременността се доказва колкото от увереността, че самият той представлява торба с проблеми, толкова и от несмиримостта си с тях, от страстната готовност да се грижи за себе си до лудост и смърт – от западните психотерапии до източните магико-изцелителни практики, намерили прием във вече проточващия се New Age на един надвил на масрафа си Запад. Всичко това го прави един по-скоро женски аз.

Какво тогава казва книга, дето се е отметнала от литературата, докато я впряга, за да печели доверие и да внуши автентика? Книгата е посредник на едно-единствено човешко същество. Всички останали около него са герои и функции на собствената му несводимост до герой и функция. Захариева постановява абсолютния авторитет и свръхприсъствие на повествователката си, без обаче да й позволи да се превърне в обобщение и норма. Да не позволи на повествователката си да изпусне властта, т.е. да изпадне в типизация, е сред най-тънките постижения на книгата. Оттук и жестовият й отказ да предлага обобщения и универсални послания със средствата на символността и алегоризма.

Такъв отказ от претенция за общовалидност е и сила, и слабост на книгата. Сила, защото по този начин Захариева отказва да играе играта на литературата, автоматично продуцираща поучителност и наставничество по силата на неизбежния си универсалистки рефлекс. Сила също и поради отхвърлянето на също толкова характерната нейна безотговорност спрямо собствената й универсалистка претенция, поради въздържането от лековатата й готовност да каже «каквото и да е», довело до помръкването на авторитета й днес. Слабост, защото, вместо да конструира литературен свят, който да е споделим с читателите, книгата се зазижда в свят на пределен солипсизъм, на абсолютна несъпричастност поради екстремната автообсесия и радикална ексхибиция, блокираща подстъпите към съпреживяването. Нормално е например читателят да се стъписа пред звездоманията на героинята. Но тази поп-претенция се оказва симулация: героинята на Захариева защитава правото си на важност именно по силата на факта, че не я бива за митологема, алегория или ролеви модел; тя заявява, че човешката единичност е достатъчна за книга отвъд хищната хидра на литературата. В това е дързостта, утехата и оптимизмът й. В същото време свеждането на всички герои до стъклена менажерия, до кукли и мечета – в това има нещо от арогантността на финансовите акули, изпълнителните директори и преуспелите психоаналитици.

Какво все пак означава това авторът да заяви правото си да е по-важен от своята книга? Какъв е подтекстът и посланието на подобен акт. Нарцисизъм и самонаслада са очевидните отговори. Но има и друго: на Захариева й е важно писането, но и то вече не е само, а влиза в системата на грижата за себе си редом с други мерки и техники. Виргиния ни казва: няма панацея за справяне с живота и писането също не е пенкилер; обаче търсенето, смяната на практиките, неуморността в работата по себе си са онова, което има смисъл, което си струва или поне е забавно. Книгата ми не е по-важна от сеансите ми, от стихотворенията ми или от манджите ми, тя е сред тях чрез тях самите. Аз съм се примирила, добре е и цялата ни литература да се смири с това положение, след като за никого, включително и за самите писатели, литературата не замества и не измества другите им интуиции за свят, събитие, ценност и смисъл.

Тогава кои са вътрешната форма и интенционалният хоризонт на тази книга? Следва да ги потърсим в един откровено нехудожествен вид книжнина. Тази New Age книжнина заля пазара ни с пришествието на демокрацията и отдавна е сред бестселърите, предвид отколе завишаваните акции на фикция и лирика. Става дума за наръчниците по автотренинг, медитация, самолечение и преуспяване. Те по правило разказват личната история на автора си като пример за самосправяне и самоусъвършенстване. Ала важното на този пример е, че е неподражаем. В този умишлено безпорядъчен жанров микс, който е по-скоро ню-ейдж нон-фикшън, отколкото полидискурсивен постмодерн, мемоарът, дневникът, автобиографията, пътеписът, политическият памфлет, социалната критика, културната аналитика, арт-ревюто са впрегнати в ултимативната цел на книгата: да подчинят литературните техники и умения на нелитературната мисия на своеобразен женски наръчник по справянето с модерното живеене. Наръчникът обаче не бива да се бърка с готварска книга: той всъщност предлага не рецепти за справяне, а уникален и неповторим опит, чиято ценност е в несподелимостта и неприложимостта. Наръчникът по този начин всъщност изненадващо внушава единичната важност на отделния човек, потенциалната уникалност на неговия път за себепостигане, справяне и евентуално успех. Примерът не казва «следвай ме!», а «стани сам пример!».

Този ход до голяма степен повтаря жизнения избор на самата авторка: журналистката Виргиния Захариева, която в средата на 90-те се беше превърнала в една от най-важните поетеси на прехода с книгите си «Кокошката с зашитото око» и «Кадрил късно следобед», докато списваше първото хайтек джендър списание у нас, PS, впоследствие стана действащ психотерапевт с престиж и клиентела. Сега «9 зайци» на пръв поглед изглежда като шумното завръщане на писателката към литературата. Същинското внушение обаче е за обратното – за важен като симптоматика, тенденция, а и предупреждение контралитературен проект, вдъхновен от една ню-ейдж идеология на личното добруване.

Тази книга, която в отделни свои страници е възхитителна с метафоричния си шемет и несмет, а в други – отблъскваща с клиширано идеологизираната си пред-разсъдъчност, в последна сметка се превръща в образец за етапа и състоянието на българската литература от новото хилядолетие. Без да копае гроб на литературата ни, талантливата, търсеща и хиперактивна книга на Виргиния Захариева оповестява несъстоятелността на чистия литературен проект, докато посочва пътя за изход, който – без да минава задължително встрани от литературното гробище – е спасяването поединично на всеки, който има енергията, волята, оптимизма и наивността да повярва, че спасение на този все по-голям свят има, и то дебне отвсякъде.