Бъдете реалисти, искайте невъзможното 1

Революциите обикновено постигат точно обратното на очакваното. И същевременно тъкмо революциите ни правят това, което сме. Как да излезем от този парадокс?

Едва ли някой щеше да скача по площадите в началото на 90-те ако знаеше, че цялата работа ще завърши с една полукриминална приватизация на стопанството. Още по-малко са си представяли болшевиките през 1917, че подготвят най-страшното самодържавие в Русия. Но кой е онзи, който обръща поглед назад – ние, едно вече демократично общество; руснаците, едни вече преминали през мъките на имперската модернизация хора.

Самата противоречивост в отношението към събитията от май 68-ма следва подобна логика. Раймон Арон, представител на умерената либерална десница, тогава вижда в тях ‛карнавал‛, ‛психодрама‛. Днес още по-десният, неолиберален Саркози смята, че трябва да се преодолее наследството на 1968, с което очевидно му придава далеч по-сериозно значение. Впрочем, ако се вгледаме в правителството му, в което съзнателно са подбрани не само жени, но и цветнокожи, виждаме, че идеалите на 68-ма са проникнали дълбоко в политическите нрави дори отдясно. За да не стигаме до съпругата му Карла Бруни, която позира гола по билбордовете в София - ако това не е купонджийският дух на 68-ма, пак добре!

Значението на майските събития не разбира и френската комунистическа партия, която не успява да наложи върху ставащото догматиката на ‛класовата борба‛ и го припознава като ‛дребнобуржоазно‛ движение, овладяно от анархисти, троцкисти, маоисти и друга историческа измет. Впрочем, с подкрепата си за съветската инвазия в Чехословакия три месеца по-късно тази крайно влиятелна след войната партия ще се размине окончателно с историята и ще се обрече на постепенно изчезване. Работата е там, че в центъра на движението са се оказали не класови, а социални, та дори културни конфликти – проблеми на поколенията, на хомосексуалните, на половата дискриминация и тъй нататък, които старата марксистка вулгата високомерно подминава.

В началото на събитията е един почти смешен епизод. В университета Нантер момчета опитват да проникнат в женското общежитие, при което управата повиква полиция. Забележително е и че сред първите символични жертви е ректорът, Пол Рикьор - един от най-големите херменевти, т.е. най-разбиращите хора. На стената един ден се появява надпис ‛Рикьор, стар клоун‛, който той почва да интерпретира – какво ли искат да кажат, мисли си трескаво обърканият професор, клоунът е институция на истината, кралят използва клоуна... После по време на лекция, докато той говори за държавата при Хегел пред 500-600 студенти, Даниел Кон-Бендид, тогава студент, днес зелен евродепутат, се изправя на последния ред и казва: ‛Рикьор, свърши се!‛, при което присъстващите станали и напуснали залата като един.2 Нека припомним и епизода с кошчето за боклук, с което студентите коронясали своя ректор-клоун, и който той не обича да си спомня. Революцията започва със срив в процеса на разбиране, отказ от интерпретация на другия и точно това прави агресията срещу един такъв мек, мил човек като Рикьор особено симптоматична.

Студентските вълнения са демонстрации, улични битки, барикади с нарастваща интензивност. Окупирани са емблематични сгради, като Сорбоната и театър Одеон, където започват да текат денонощни политически събрания, примесени с не по-малко денонощен купон; по банките – поне според ужасените родители вън - спермата тече на реки. За какво се говори? Това днес е трудно да се каже. За всички видове освобождение, всички видове радикализъм. Против капитализма, империализма, расизма, бюрокрацията, полицията, която не се различава от нацистките СС3. Девизът ‛Забранено е да се забранява‛ като че ли изразява тази нагласа. Няма човек, преживял тази революционна еуфория, който днес да не си спомня за това време с изключителна емоция. Така се изгражда и емоционалната спойка на едно поколение, което ще остане в историята като най-видимото, най-обособеното.

Удивителни изглеждат противоречията на студентското движение. От една страна – политическа ангажираност, морализъм, жертвеност, отиващи до абсурдното възхищение от Мао, Кастро, Енвер Ходжа. От друга – краен хедонизъм, примесен с интелектуална артистичност, ситуационизъм, Бийтълс, Фуко. Типичен графит от онова време е ‛Скуката е контрареволюционна!‛, който в едно изречение съдържа цялото противоречие. Или вземете прочутия ‛Под паветата е плажът4‛ в смисъл, че като извадите паветата, за да замеряте полицията, отдолу излиза пясък, т.е. плаж. Пак в едно и също изречение битката с властта и излежаването на слънце. Не забравяйте, че – поне във Франция – революции се случват във време на безгрижие, на икономически просперитет, а 68-ма идва именно към края на 30-те славни години. Бунтовете от предградията през 2005, дали израз на глуха ярост и грозно насилие, са плод на съвсем друго време, когато всички криви са тръгнали надолу. Ето още няколко графити, събрани от стените на парижките университети, които дават идея за духа на тази странна, щастлива, малко детинска революция: ‛Въображението на власт‛, ‛Изкуството е мъртво, не консумирайте трупа му‛, ‛Другарю, любов може да се прави и в политологията, не само в полето‛, ‛Стоката е опиумът на народа‛, ‛Професори, вие ни състарявате!‛. Както и любимият ми: ‛Не ме освобождавай, ще се заема с това сам!‛.

Успоредно избухват стачки в заводите на Рено и другаде, където исканията – предвидимо - са по-малко артистични. Стачките прерастват в окупации на фабриките, като към средата на май близо две трети от работната сила е спряла работа. Пряка връзка между студенти и работници няма, което леви дейци в продължение на години ще отчитат като голяма грешка. Стига се дотам, че тогавашният президент Де Гол е евакуиран за три дни в Баден-Баден и на специалните части е дадена заповед да действат в случай на пуч. На работниците пък – след обещаното им 10-25% увеличение на заплатите – е наредено да се върнат в заводите под страх от обявяване на извънредно положение. Кризата приключва с разпускането на парламента и насрочването на избори през юни, които президентската десница на Де Гол... печели! Френският буржоа е смъртно уплашен от ставащото – една забавна версия на това можете да видите във филма ‛Миу през май‛, където ужасени богаташи бягат в планината пред страха от задаващите се съветски танкове; постояват там, изяждат си провизиите, пък после се връщат.

И все пак нищо няма да е вече същото във Франция. На следващата година Де Гол ще бъде принуден да си отиде заедно с цяла една епоха във френската политика – казват, че референдумът, който тогава обявява и губи, е един вид политическо самоубийство. Но, разбира се, много по-дълбоки са промените в обществената тъкан. Нека само спомена социалния компромис, който Западна Европа открива именно през 60-те и който се състои в това, че социален мир се разменя срещу социални придобивки.

Но когато говорим за 68-ма, обикновено имаме предвид революцията на нравите. За да си я представим, трябва да знаем, че в католическа Франция не само момчета и момичета учат в отделни училища, но и че до 1967 (до закона Ньовирт) контрацепцията е забранена от закона. Големият пробив на 60-те години, това е Хапчето, което тогава пишат с главна буква. Хапчето прави жената независима в секса и в този смисъл революционизира отношението между половете. До появата на СПИН-а през 80-те младите няма да се замислят с кого, кога, с какви последствия.

В света на масово потребление и либерализиращи се комуникации става все по-нелепо да се забраняват музики, филми, облекла, прически. В тази перспектива трябва да разбираме и парадоксалното отношение към потреблението – от една страна, се води битка с капиталистическите стоки, с налаганото ни от монополите ‛общество на зрелището‛ (Ге Дебор), от друга обаче младежите се фасцинират от алтернативно потребление, от други моди, образи, звуци, идентичности, нещо, което се вижда особено ясно при хипи движението. Не е нужно много въображение, за да си представим как ще свърши всичко това: културната индустрия почва да произвежда именно техните алтернативни стоки и да им ги продава.

Всеки поколенчески бунт цели тайно или явно преразпределянето на властта. Институциите, университетите, медиите през 68-а са населени от стари, мухлясали авторитети, които имат все по-малка връзка с онова, което вълнува младежите. След пробива от 68-ма в тях нахлуват нови кадри, като в парижкото предградие Сен Дени се създава специален университет по вкуса на времето, където влизат хора без дипломи (ние му викахме ‛рабфак‛) и преподават хора без класически университетски кариери. Емоционалната спойка на поколението също изиграва своята роля, така че и до днес нахлулите в обществения живот 68-менци окупират постовете, запушват кариерите, пречат на новите млади да растат. Впрочем поколенческата пропаст, създадена от интернет, днес изглежда също толкова непреодолима – за революция обаче липсват колективни тела, новите млади днес предпочитат да се измъкват, да бягат в по-добри светове, реални или виртуални.

Сред причините на събитията е дълбоката промяна на световния ред - преходът от национални държави към една първа глобализация на икономиката, културата, политиката. Франция влиза в кризата след трагедията на Алжирската война – казвам трагедия не само заради близо милион и половината жертви, но и защото след договореностите от Евиан (1962) до половин милион ‛черни крака‛ (французите, живеещи в Алжир) и арки (алжирските помагачи на френската армия) са принудени да избягат във Франция от гонения. Същата травма и същата роля в отприщването на поколенческия бунт за Америка играе Виетнамската война, която впрочем през 1968 е в разгара си и силно захранва погнусата от света на възрастните. Планетата вече не може да е същата, трябва да се преосмислят отношенията между народи, раси, континенти, блокове, да се изключи завинаги войната. Това дава на младежките протести глобален характер. Наред с Париж, студентите се бунтуват в Лондон, Бъркли и Ню Йорк, в Лювен, Мадрид и Франкфурт, та дори Варшава, Белград и Загреб. В подобна посока върви Пражката пролет, насочена към отваряне, миролюбие, демокрация, ‛социализъм с човешко лице‛. Както знаем, за разлика от Де Гол, Брежнев там решава друго по въпроса с военните части. Наистина София дълбоко спи, не бива да забравяме все пак, че младежкият фестивал през същата тази година беше първото голямо отваряне на страната към света: очевидци разказват как чуждестранните студенти събували на улицата дънките си и ги подарявали на нашите, които тогава нямали откъде да ги купят.

Това, което тогава не се виждаше, е, че индивидуализмът, извоюван от бунтарите, възвестява един свят на нестабилни общности, плаващи ангажименти, половинчати права. Ето как описа парадоксалния характер на този обрат Растко Мочник: Искате свобода? – ще кажат съвсем скоро неолибералите (някои от самите тях обърнати 68-менци). Чудесно, махаме постоянното работно време. Искате да не членувате в казионни организации? Вярно бе, стига с тия профсъюзи! Искате да не робувате на една професия цял живот? Тогава край на трудовите договори... Така желанието за равенство доведе до по-големи неравенства, борбата за права на индивида - до по-голяма зависимост. Няма по-лошо от сбъднатата утопия. Не че тази на свободата, на индивидуализма, на хедонизма от 68-а е по-несимпатична от другите. Проблемът е, че тя за дълго затваря възможността за утопически мечтания... От друга страна, не направи ли именно 68-ма съвременния човек малко повече такъв, какъвто е, сиреч нетърпим към всяка скучна, несправедлива, обречена реалност?




1. Графит от ‘68, Soyez réalisets, demandez l’impossible!
2. Présence protestante : « Le tragique et la promesse », 15 et 22 décembre 1991
3. Скандира се: CRS – SS! CRS са специалните части за борба с безредиците.
4. Sous les pavés, la plage!