Трите Африки на черните философи

Срещата на върха ЕС-Африка в Лисабон на 7 и 8 декември 2007 г. бе медийно отразена от най-различни ракурси. В отделните жанрове – чисто информативни или дълбоко аналитични, се застъпваха различни гледни точки, които обаче много рядко поставяха акцент върху африканската позиция. Любопитно е обаче да се отбележи, че в края на ХХ век в африканската политическа философия се появяват три дискурса – на автентична, модерна и на свободна Африка. Те са описани много подробно в изследването на Питер Боле ван Хенсбрьок ‛Африканска политическа философия, 1860-1995. Проучване на видовете дискурси“. Най-любопитните моменти в този научен труд биха допринесли за по-доброто познаване на днешната африканска политика.

В идеята за автентична Африка основният принцип е самонаблюдението, в резултат на което африканците започват да вярват, че, опитвайки се да избягат от себе си и подражавайки на белия човек, те обиждат разума, създал ги черни (независимо чийто и да е той).

Ядрото на тази философия се базира върху идентичността. Основната противоположност се разбира в състоянията - туземен и чуждестранен. А светът от позицията на културолозите се основава на идеята за континентите-култури и на народите, ‛принадлежащи“ на определени култури. Стремежът, заложен в този дискурс, е запазването и разпространяването на дълбоко вкоренената местна (туземна) идентичност. Най-използваната метафора е ‛корени“, а следваният пример е този, даван от африканското семейство или от селското събрание. Полето, върху което се фокусира вниманието при автентичната Африка, е това на културата. Ключовото понятие, с което теоретиците обясняват въпросния дискурс, е ‛идентичност“, а философията, с която той има най-много допирни точки, е свързана с холизма. Основното понятие при холизма – ‛целостността“, е въведено от южноафриканския фелдмаршал Я. Х. Смътс в книгата ‛Холизъм и еволюция“ (1926). Смътс твърди, че светът се управлява от холистическия процес – процеса на творческата еволюция, на създаването на нови цялости.

Въз основа на идеята за автентична Африка нигерийският философ К. К. Аниану формулира ‛Африканската политическа доктрина“, която цели откриването и премахването на всички вярвания, идеи и мисли, които пречат на изявяването на африканския дух. Според Аниану, ако този дух умре, ще загинат всички африкански народи. Нигерийският мислител горещо проповядва: ‛Бъдете себе си - ако се откажете от себе си, няма да има какво да оставите на света след себе си.“

Преди всичко идентичностните разсъждения се срещат и при идеята Négritude, която защитава красотата и единството на африканското съществуване и ясно подчертава различията му от Запада и по-специално от френската култура, налагана от колонизаторите. Друг пример за идентичностен дискурс е етнофилософията. Подобна на нея е и развитата от сенегалския учен Чеик Анта Диоп философия, която обаче е вдъхновена преди всичко от историята и лингвистиката на африканските народи. Тук трябва да се отбележи, че идейни течения като африкано-американския афроцентризъм и южноафриканското черно съзнание комбинират расови, психологични, културни и исторически доводи, за да могат убедително да наложат философията за автентичната Африка.

Класическа илюстрация на тази идея е разбирането, че светът на африканеца е обременен от историческа драма, започнала с появата на белия човек на територията на ‛черния“ континент. Тази драма се корени не само в експлоатацията и несправедливото отношение, но и в заплахата срещу съществуването на африканците като африканци. Онези, които приемат, че живеят в тази драма, разделят света на две големи части – на бяла и черна раса, отделяйки по този начин приятелите от враговете.

Идентичностната идея в Африка се възприема в световен мащаб като историческа драма на културите. Поради тази причина често се пренебрегва фактът, че съществуват и други типове дискурси - например този за модерната Африка. За много африкански интелектуалци очевидната липса на развитие се смята за много по-силно интелектуално предизвикателство, отколкото самата култура. Съществува реален проблем и той е как да се настигне останалия свят в икономическото и технологичното развитие. В исторически план и преди ХХ век в Африка са се издигали призиви за модернизиране. Пример за това са идеите за Ренесансова Африка на Aзикиуе, за Нова Африка – на Нкрума, за Демократична Африка – на Бусиа. Днес на интелектуалния хоризонт се появява идеята за модерна Африка. Различните позиции, застъпвани в нея, са свързани с това какво трябва да се разбира под понятието ‛модерност“ и какви са пътищата, които трябва да се извървят за реализирането й. Единна обаче е позицията, че трябва да се работи за модерна Африка, която да не бъде само социално и технологично, но и политически развита. Най-голямото предизвикателство пред тази идея е поставянето на интелектуална основа, върху която да се работи за модерна Африка.

Подобен интелектуален елит е съществувал в края на ХІХ век. Тогава колониалната политика води до преоценяване на африканското наследство и по-конкретно до оформянето на общество, което се стреми ‛да защитава правата на аборигените“. Теоретиците на тази общност - Менса Сарба и Кейсъли Хайфорд, смятат, че африканските традиции не са пречка, а база за развитието на континента. Появява се идеята за ‛модернизация от туземните корени“. Тя е най-силно застъпена сред културния елит в Гана. Друго течение във философията за модерната Африка се заражда през 40-те и 50-те години на ХХ век. Негови последователи са млади националисти, които се обособяват в Нигерийското младежко движение. Те са осъзнали необходимостта от модернизиране на Африка, изповядват либералните демократични ценности и работят за бързата индустриализация. Паралелно с това съществуват и леви движения, които също вярват, че младите африканци могат да създадат нова Африка. Тази идея е най-силното вдъхновение в борбата за национална независимост.

Привърженик на идеята за модерна Африка е Африканус Хортон. Той смята, че континентът му се е маргинализирал, след като някога е бил люлка на велики цивилизации. Според него няма вродени препятствия, които да попречат на Африка да си възвърне славата, защото и биологически, и психологически африканската раса е издръжлива и жизнена. (Хортон отбелязва, че в същността си всички раси са равнопоставени). Той смята, че Африка може да излезе от маргинализираната си позиция с предприемането на реални действия – революционизиране на обществата и културите чрез абсорбирането на възможно най-много благоприятни влияния – преди всичко в научната и технологичната област, с цел развитие.

В идеята за модерна Африка развитието се възприема като ‛излитане“, което обаче трябва да бъде добре обмислено и практично. Основната противоположност е примитивен и модерен (изостанал - развит). Концепцията за света е една единствена човешка цивилизация, която се развива към универсална модерност. Целта е да се направи голям скок напред, достатъчно дълъг, за да компенсира и темповете на развитие по света. Метафората е ‛излитане“, примерът – модерното общество на Запад, фокусът – технологиите и икономиката. Ключовото понятие - ‛модерност“, а най-близката философия – волунтаризмът.

Трябва да се отбележи тенденцията, че повечето африкански философи застъпват конкретни политически идеи като либерализма, най-вече заради последствията от колониализма. Основната идея на либерализма може да бъде символизирана от известната статуя на свободата в Замбия, изобразяваща изправен черен мъж, който счупва веригите, с които е окован. Ако трябва да се посочи вероятния персонаж, който е увековечен в тази скулптура, това без съмнение ще е Кваме Нкрума. Той излага основните политически причини за проблемите на Африка. Изостаналост и културно отчуждаване – това са не само симптоми за проблеми, но и причини за робството на Африка. Национализмът на Нкрума, вдъхновен от марксизма, е вероятно най-известният пример за прилагането на идеята за освободената Африка. Борбата за него трябва да е насочена не само срещу европейския колониализъм, но и срещу империализма и капитализма. Разбирането на понятието ‛борба“ се променя на няколко пъти, най-вече през последните 150 години. През 1890 г. борбата се води от туземци, които по свой начин се приспособяват към предизвикателствата на модерността, противопоставяйки се на наложените им от колонизаторите правила. С укрепването на колониализма разбирането за борба се променя, тъй като африканската съпротива вече не идва извън колониалната система, а от нея. През 1920 г. на националния конгрес на британска западна Африка се предлага ново разбиране за понятието ‛борба“, свързано с черната раса или дори с всички цветнокожи по света.

През 30-те и 40-те години на ХХ век понятието ‛борба“ се радикализира и се характеризира с антиимпериализъм. Двете полярни точки в идеята за свободна Африка са господар - роб, потисник и потиснат. Концепцията за света се базира на идеята, че той е разделен от системата на империалистическия капитализъм. Целта е революция, метафората – ‛счупване на оковите“. Примерът е голямото китайско преселение или японската революция през периода Мейджи. Фокусът е върху политическата икономика, ключовото понятие е ‛експлоатация“, а най-близката философия – механицизмът.