2007 - Голямото завръщане на държавата

Трудни са времената за апостолите на либерализма. Преди няколко месеца Лондон, Уол Стрийт и Цюрих – трите световни финансови крепости, излъчиха унизителни SOS сигнали към добрата стара държавна власт - противник, за когото доскоро се смяташе, че е на смъртно легло: първа повлече крак британската банка Northern Rock. В Нюкясъл, североизточната база на Northern Rock, се наложи намесата на Английската централна банка. Няколко седмици след идването си на власт Гордън Браун искаше бързо да овладее паниката на вложителите. Това не му донесе кой знае колко голяма слава, тъй като Northern Rock не е от звездна величина в лондонското Сити и случаят бе разрешен по джентълменски.

Нищо по-различно не се случи и от другата страна на Атлантическия океан.

Citigroup, американската банка № 1, също стана жертва на ипотечната криза и прогнозата по дългосрочния й кредитен рейтинг бе понижена от „стабилен‛ на „негативен‛. Така на нея й се наложи да извика на помощ арабския фонд на Абу Даби. Инвестирайки 7.5 млрд. долара, фондът си присвои 4.9% от капитала на бисера на Уол Стрийт. Естествено, фондът няма да има право да дава мнения, но затова пък му е гарантирано получаването на добро възнаграждение: 11% годишно. Няколко седмици по-късно случката се повтори и с ‛Морган Стенли‛ – отсега нататък банката ще се отплаща на държавния китайски фонд CIC с 9% годишно. Освен това, за 5 млрд. долара фондът си осигури 9.9% от капитала на американската банка.

Европейският континент също не беше пощаден: сблъсквайки се със същите проблеми UBS – банка № 1 на Швейцария, позволи на Сингапур да вземе част от капитала й. За разлика от Абу Даби и от Китай, Сингапур прие да прелее 9.6 млрд. долара само при едно условие – да заседава в Съвета на банката и да бъде неин първи акционер. Така в Съвета на UBS би могъл да попадне основателят на сингапурската държава – Ли Куан Ю, или пък неговият син, който в момента е министър-председател!

Доказателство, че времената са тежки, е и фактът, че ипотечната криза замалко да предизвика намесата на американското правителство. Дори Алън Грийнспан, бившият шеф на Федералния резерв, известен с либералните си идеи, стана по-благосклонен. Според него държавата трябва да помогне на собствениците, които се задушават от тежестта на ипотечните си заеми. Както Wall Street Journal (от 14 ноември) с горчивина отбелязва, ‛капитализмът не е перфектен‛. Другата поука пък е, че независимите фондове – структури, създадени от пребогатите държави, за да управляват постъпленията им от петрола или пък търговския им излишък, са се превърнали в най-важните банкови играчи на планетата. Те разполагат с около 3 000 млрд. долара и могат да купят всичко, което си харесат. И така след един любопитен исторически обрат ‛глобализация‛ днес се римува с ‛национализация‛.

Страните с висок икономически ръст не се задоволяват само да инвестират, те купуват и имоти. Ясно е, че като се превръща в търговски пътник, Никола Саркози не придава по-голяма тежест на президентските функции, но той няма избор. Достатъчно е да се споменат действията му, свързани с аеронавтиката (EADS), транспорта (Alstom), околната среда (Suez, Veolia), енергетиката (Areva, EDF)... Рядко международната търговия и политиката са толкова тясно свързани... И освен това не е случайно, че преговорите, водени от Световната търговска организация (СТО) за либерализация на световната търговия, тъпчат на едно и също място.

Но и там се появява държавна намеса. Много страни предпочитат да подпишат двустранни споразумения с преки дивиденти, отколкото да се ангажират с многостранни действия, които постепенно ги лишават от изключителните им привилегии.

По същата логика и приватизациите се извършват като с капкомер.

На 10 декември холандското правителство замрази приватизацията на последните 30 държавни предприятия. Бившият европейски комисар Фриц Болкещайн, който е презиран във Франция заради либерализма си, много ясно заявява, че ‛би било наивно холандските предприятия да стават по-слаби, имайки предвид, че по света – и по-специално в Китай и Русия - държавните предприятия са на челни позиции‛.

Възходът на новите политически играчи, които не могат да се похвалят с особен либерализъм, не може да обясни сам по себе си завръщането на благоразположението към държавата. Особено на Запад глобализацията е възприета като една от основните причини за увеличаване на неравенството - една тъжна реалност, призната от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Световната банка и Международния валутен фонд. Логично е общественото мнение да очаква държавата да бъде закрилник. Никола Саркози беше избран на това основание. И в САЩ (където Хилари Клинтън дава вид на не толкова голяма привърженик на либерализма, колкото бе съпругът й) предизборната кампания е насочена към здравното осигуряване, което да има универсално покритие. Според резултати от социологическо проучване, публикувани в The Economist на 8 декември (м.г., бел. ред.) мнозинството от американските граждани смятат, че правителството трябва да гарантира система от здравни осигуровки, дори и ако трябва да се увеличат данъците.

Днес привържениците на либерализма признават, че конкурентноспособността на една страна не се измерва само с ефективността на публичните разходи. За доказателство може да се види класацията на Световния икономически форум. Според организатора на форума в Давос 8-те най-конкурентноспособни страни са САЩ, Швейцария, Дания, Швеция, Германия, Финландия, Сингапур и Япония. В повечето от тях данъчната тежест е висока. Великобритания например се нарежда на 9-о място.

Франция пък е на 18-о място – сигнал, че високите публични разходи не са гаранция за конкурентноспособност!

Институционална стабилност, качествена инфраструктура, здравна и образователна политика, отделяне на бюджетни средства за научни открития и развитие – всичко това днес е също толкова важно, колкото цената на труда при оценяването на една страна или на едно икономическо пространство.

Тази идея бе ‛интегрирана‛ и от Европейската комисия. След като стана ясно, че частният сектор е неспособен да финансира навигационната сателитна система Галилео, Брюксел реши да поеме нещата в свои ръце, въпреки че доскоро това бе немислимо.

Завръщането на държавната мощ надхвърля рамките на икономиката. Доказателство за това е конференцията за климата в Бали. Околната среда, водата и здравето вече се превръщат в ‛световни обществени блага‛, които не могат да бъдат регулирани само с пазарни механизми.

Дори новите технологии не са изместили политическото регулиране така, както се предвиждаше в края на 90-те години.

Microsoft се смяташе за всемогъщ. И сгреши. През 2007 г., след като години наред действаше с желязна ръка, Европейската комисия постигна компанията да бъде осъдена за злоупотреба с монополно положение. Правейки това, Брюксел пое ролята на световен регулатор, защото решението му има глобален ефект. Що се отнася до доставчиците на Интернет, тяхното срамно сътрудничество с режима в Пекин само показва, че свободата на мнение, предложена в Мрежата, остава подчинена на националната политическа конюнктура.

Завръщането на Държавата има само предимства.

Le Monde, 23 декември 2007