9 избрани FATA MORGANI на Анжела Минкова в Арте

Анжела Минкова е поредният артист, който отделя тялото от душата, нарича я ‛принадлежаща на изнуреното тяло‛. Като че ли това разделение е присъщо най-вече на сантиментализма, който разчленява епическото единство на дух и материя, да не говорим, че подценява тяхната здравословност и целокупност. Колкото и да ни боли безсмъртната душа, обаче, страданията на тленното (твърдя от собствен опит) са твърде непоносими. Но очевидно душата на артиста бива от друго естество на направата до момента, в който не се обади някой зъб. Може би тялото страда душевно, което не би било невъзможно, ако приемем, че душата страда телесно. Тъкмо в тази хипотетична зависимост се пораждат фатаморганичните състояния в картините на Анжела. Изпепеляваща страст са резултатите. Каменна пустиня остава след тях, а не ситен пясък от плажни дюни и отгласи от притомни преживявания. Така се появяват пейзажните миражи, илюзиите, които изкуството на живописта изобразява в застинал пустинен вариант.

Колко разочарована любов, колко страсти и егоцентрична всеотдайност има в пластическите заемки на Анжела – едно възрастно момиче , което продължава да си играе с парчета от стилове, перушини, стъкълца и човечета в целия им метафизичен смисъл. Тя се върти като дервиш в екстаза на визуалната си ерудиция. Тя обладава безнаказаната свобода на артиста, извоювана и изстрадана по време на целия преход през миражи и лъжовни оазиси. И всичко е вербализирано, защото нещата и тяхното поставяне в картината трябва да се обяснят, да се самообяснят, да се озвучи тихата котешка стъпка на творческата подбуда.

Пустинята не е територия на безмълвието. В нея звучи кънтящата тишина на ателието, неговият спрял живот, то е обиталище на самотата, за която облажавам всеки художник и за която той се проклина.

Миражите на Анжела се движат по бръснача на общоприетото, върху чието острие единствено интелигентността може да балансира, без са се съсече. Върху фотоподложката Анжела инсталира отломъците от фантасмагорични вихрушки, оцелелите счупеняци след Fata Morgani–те. Това е опасна работа, която би накърнила доброто име, изящния вкус и рутинните представи на мнозина. Случаят е интелигентен и талантливо убедителен. Свободата на заемките е узаконена. Културата на знанието гарантира качеството на художествения колаж, скалъпен от парцалите на постмодернизма и прочее в стилов пачуърк.

Защо Анжела случва и може в това, в което и други са се пробвали на провала? Нейният двупосочен емоционален модел обхваща територии, които част от нас са покорили по отделно, кой залутан в северното, кой в южното полукълбо. От белите мечки до пингвините преминават емоциите ни, а е студ както на северния, така и на южния полюс – там даже повече. Пустините на Анжела са неусвоените територии на пламенен темперамент, който битува в контрасти и се озовава във вселенска самота. Така изчерпвам географията на природните феномени в картините на Анжела. Времето. Времето в тях е котешко. Художничката е убедена и твърди, че котката й няма чувство за време – то е спряло в косите зеници. В писмените документи тя заявява, че дори самият Господ имал котешки зеници.

Очевидно ‛талантът е вид недъг‛, но той дава и скъпото либерте да бъдеш различен, да си асиметричен, разделяйки болезнено тялото от душата му. На въпроса ‛Какво ще стане след това?‛, отговорът са избраните 19 фатаморганни картини.

Те потвърждават правилото, че ‛стилът убива художника‛. На времето скулпторът Любомир Прахов, човек, скъп на безутешните ни сърца, казваше: ‛В живота си можеш да бъдеш неморален и нечестен, но към изкуството си трябва да си морален и честен‛.

В поетическия цикъл на Анжела, назован ‛Стихове и следи‛ (вж. artangela.com), има още информация за сърцето, изобразено като атрибут от празника на Св.Валентин в повечето картини. От сайта също научаваме, че с ‛малката си синя пушка‛ лирическата героиня гръмва във въпросното сърце яйцето на своето очакване. В резултат на това :‛Без дъх се просна то, любимото – окървавено‛.

Анжела Минкова е боец-пустинник, странстващ бедуин, който избягва оазисите на стилистична уседналост. Бродейки из пустошта, тя не моли за вода, нито за сянка, защото знае, че който не е прекосил в изнемога пустинята поне веднъж в живота си, няма да срещне някой да му се примоли: ‛Моля те... опитоми ме.‛ Разбира се, не е разумно да загинеш в пустинята на собствените си метафори, но трябва да признаем, че човек истински познава само онези неща, които е опитомил. Засега Анжела Минкова ще си остане в диво състояние.